Илия Николчин (20.05.1931 - 28.06.2011)

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

Сечивата

 

Илия Николчин

 

         Баща ми почина и аз се заех да сложа някакъв ред в сечивата - единственото наследство, което ми остави. Той живя дълго и с годините беше събрал какви ли не инструменти, едни по-обикновени, други малко странни, с които се мъчеше да влияе върху тоя объркан свят, те пък влияеха върху му. Малко е да се каже, че го обичах, почитах го, затова ми се искаше да ги опазя и съхраня. Сечивата бяха малкото предмети, които напомняха за баща ми и неговото време.
         На другия ден след погребението, като забеляза моите залисии, майка ми проплака.
         - Нищо няма да пипаш, чу ли... - Гласът й потрепери и издаде не само тъга, а и някакъв суеверен страх. - Като ги гледам тях, все едно, че него виждам. Да си стоят, както са били.
         Покрусена, тя кой знае защо се чувстваше виновна за смъртта му. Ходех насам-натам из селския двор и си мислех, че резбарските инструменти останаха в гроба. Извито като клюн "вземало", остра костура с рогови чирени, същинска сабя, и няколко длета, майстория на местен старовремски ковач, отидоха с най-скъпите предмети и вещи на баща ми. С тях, докато е бил млад, баща ми правел дървени лъжици и гаванки, украсявал кавали и беше оковал сватбения скрин на мама, където пазеше кенарени ризи, шарени престилки и свилени бариши. Резбарските инструменти си отидоха заедно с него, останаха скринът и няколко лъжици с разкошни двойни дръжки, изпъстрени с черти и кръстчета - тайните знаци на отминалото време.
         Докато оглеждах сечивата, разпилени през дългото му боледуване в разни кьошета и загатини, мина ми през ума, че от земеделския период в живота на баща ми най-важни си оставаха плугът и волската кола. По онова време оралото и мотиката хранеха нашия беден селски свят. Мотиките да оставим, те са изклепани за женски ръце, ала къде беше плугът? Като археологически находки откривах разните там коси, дървени и железни вили, гребла и тем подобни с намерение един ден, когато й мине на майка ми, да ги събера в бараката в дъното на двора. Можеше да стане хубава сбирка, интересна за колегите гости, инженери от най-различен чешит, сред които от време на време имаше и чужденци. Не пропусках възможност да ги заведа на село, в стария дом на брега на пенливата планинска рекичка, обвит в асми и бръшлян. Нека да видят откъде е тръгнало всичко това... Да, но каква ще е тая сбирка без плуг и кола? Вместо плуг майка ми подаде правата лопата - да съм обърнел градинката пред бараката. Явно ние двамата имахме различно отношение към наследството на баща ми. Не исках да й счупя хатъра и поех лопатата, ала веднага след тази неприсъща ми работа се върнах към любимото си занимание. При следващото идване открих сред купчина боклуци изтънял и захабен ралник с две дупки за болтовете и петна от ръжда. Поизтрих го и прокарах длан по някога гладката и ослепително лъскава, а сега грапава и помръкнала повърхност. Колко ли ниви е разорал, колко камъни извадил! Дълго разглеждах тази антика, обръщах го, опитвах с пръст затънялото острие, докато взех парче тел и го окачих на ябълката в двора. Ударих ралника с малко чукче и над градините и дворовете на селцето се понесе мелодичен метален звън.
         - Това пък отгде го измисли? - майка ми ме гледаше с укор. Очите й бяха влажни и тъжни.
         Не разбирах какво я дразнеше.
         - Звъни на умряло - каза и се отдалечи безшумна като сянка. Как можех да се съглася с нея! От най-малкото докосване ралникът трептеше като оживял и заедно с него оживяваха спомени за оран и сеитба, обръщаха се тлъсти бразди, в които се гърчеха разкъсани червеи, миришеше на влажна почва и на още нещо, силно, дълбоко, сякаш самата земя се разтваряше и разкриваше вечната си родовита утроба.
         Веднъж по оран баща ми разказа как навремето заменил дървеното рало с железния плуг. Било през земеделския режим, когато от Германия нахлула новата марка земеделско сечиво. Всички купуват, купил си и той и отишъл в Петковото да оре, ала още на първата бразда ралникът ударил на камък. Помогнал си с кирката и продължил, но ето че след малко попаднал на дебел корен. Едва изкарал леха и ралникът се счупил. С ралото беше по-лесно, усмихваше се баща ми. Ореше плитко, не достигаше корените и камъните, пък и да се счупеше, ей я хе къде е гората, ще си отсека нов палешник. Сега трябваше да ходя на ковач, да губя време. Оставих плуга и се върнах към ралото, ама не беше задълго. Срещу времето не се рита.
         За този малък преврат ми разказваше старият ралник, когато се събирахме на село с гости и приятели и го удряхме с малкото чукче, а той дълго трептеше и отзвъняваше със своя позабравен, необичаен за днешното звън.
         Майка ми ревниво следеше тези мои занимания по време на редките ми пребивавания на село. Останала сама, тя се мъчеше да поддържа старата къща, градинката и малкото лозе, все едно нищо не беше се случило. Сега вече не пазеше сечивата, напротив, гледаше непрекъснато да ми създава работа с тях.
         - Ти пак ли с това? - гледаше ме изпод черната забрадка. - Петър ги събира цял живот да прави нещо с тях, не да им се диви.
         - Било каквото било - казах.
         - А-ха, живи ни погребваш, така ли? - кой знае защо премина в множествено число. - Я опитай чука, опитай чука, че на тоя камък пред вратата откога му имам зъб.
         Похванах каменарския чук с едната ръка, изненадах се от тежестта му и го поех с две ръце. Ама че сечивце... Правех каквото правех, след това отново се мушках в бараката.
         Едно по едно сечивата се подреждаха като старо войнство, събрано на последна проверка. Само от волската кола нямаше никаква следа. Напразно тършувах тук и там, бяха се затрили даже думите като ярем, процеп, стьрчишка. Кой млад човек днес знае що е левка, климия или теглич? Ами катраница? Все пак усилията ми не отидоха съвсем напразно. В яслата на тъмния обор, оплетен в паяжина, открих засипано с плява и слама здраво колело. Беше с понапукана орехова главина, затегнато с изтрита, ала държелива желязна шина. Зарадвах се, като че ли бях открил колесницата на богочовека Ахил. Изчистих го и докато боядисвах главината и наплатите черни, а спиците - сини, в главата ми връхлитаха спомен подир спомен. Видях се как крача подир същото това колело, което подскача по неравния път, как седя в колата, а някаква пръчка звучно кречети по спиците или пък държа ловката и го натискам към земята, защото катурне ли се веднъж колата, сетне причини много... Най-внушителен вид имаше волската кола с бухлат товар от сено и насядали деца отгоре, а най-жалък през зимата, когато стоеше разкривена в някой ъгъл на широкия селски двор, без ярем и ритли, сякаш гола под снега тракаше със зъби. Старата волска кола! Тя не беше направена за разкарване насам-натам, а за работа и наистина неуморно, ден и нощ прекарваше овчи тор и зеленчуци, чували брашно, плодове и цветя, деца.
         Ралник и колело - това беше останало от зрелите години на баща ми. Помня, че той си правеше кажи-речи всички части на колата, от ярема до стьрчишката, затова сега откривах толкова дърводелски сечива: триони, свредели, че и рендета. Преминавахме ли край самотно дърво в къра, навлизахме ли в гората, той често отбелязваше: "Готова левка" или "В тоя орехов клон има хубава главина", или пък "Какъв процеп става от тоя горун!" Не тръгваше на работа без секира, а на процепа имаше специално място за свредели. Сега откривах тези сечива на най-невероятни места, под денкове, в мазето и на тавана, всичките малко или много нападнати от ръждата. Прокрадвах се като крадец и ги събирах в малкия домашен музей.
         Веднъж, като си дойдох на село, намерих всички сечива разпилени из двора, сякаш някой беше работил с тях. Майка ми дяволито наблюдаваше моята изненада и объркване. В очите й се четеше непримиримата мисъл, че е още рано да ги слагам в музея. - Стояне, сине, добре, че си дойде - говореше, докато се поздравявахме. - Гледай каква коприва е избуяла около къщата, че да вземеш косата да я окосиш. Косата стоеше зад потъмнял сандък, стъкната край косилото. На рога й висеше торбичката с принадлежности: чукче и наковалня за клепане, бруст за острене и кратунка за вода. Когато баща ми легна болен, тя много се надяваше, че ще поема коситбата, ала от тая работа нищо не излезе. Наистина, аз умеех да сгъна и разгъна косата, да я наостря, можех и да отрежа откос, два, ала косач от мене така и не стана. Косенето е най-възпятата, но и най-тежката полска работа, пък и малко опасна. С него шега не бива. Този път обаче с яд се нахвърлих върху буренака. Ругаех, замахвах непохватно и си мислех за сечивата, когато косата удари в някакъв по-корав стрък, той я отклони и острието на върха й се впи в прасеца на левия ми крак. Раната беше колкото дълбока, толкова и безопасна, но майка ми страшно се изплаши.
         - Жив да си, прави какво знаеш - говореше по-късно, когато улови погледа ми, насочен към бараката. - Ние сме си видели нашето, гледай ти да си жив и здрав. Това беше глас на силен, но пречупен човек и аз с горчивина трябваше да съзная, че нелепият случай ми помогна да надделея най-близкия измежду близките си. Куцуках из двора и отново събирах разпилените бащини сечива. Сега в центъра "I на сбирката се оказа косата. Тя не само ме нарани. Беше свързана и с един повратен момент от живота на баща ми. Беше през най-горещите дни на лятото, когато пристигнах от София, за да прекарам част от отпуска си на село. Той беше на коситба. Като всеки селянин обичаше сенокоса: съсъка на стоманата в свежата трева, уханието на билки и полски цветя, усещането на нещо меко и приятно под ходилата на краката. Беше се увлякъл и вечерта се върна смъртно уморен. Подпря косата на торбата и се отпусна на някакво столче под ябълката. Изведнъж вратът му се пречупи, главата клюмна и баща ми се свлече на земята. Изплашен, скочих и го хванах под мишници, дотича и майка ми, помогна да го пренесем до леглото. За миг беше изгубил съзнание и първата мисъл, която ме преряза, беше, че получи удар. Не беше удар, железният му орга- низъм го предпази и тоя път, ала след припадъка всичко тръгна назад. Така сечивата се превърнаха в наша съдба.
         Беше на седемдесет и шест години, когато се наложи да му направят малка операция. Той беше изключително здрав човек, през живота си не беше влизал в болница, ала тоя път трябваше да се прибегне до ножа. Става дума за оная болест, която си спечелват хората, прекаляващи с тежестите. Въпреки преклонната му възраст операцията мина успешно, бедата дойде след болницата.Почувствувал се по-добре, веднага след като го изписаха, баща ми се нахвърли на друга тежка работа - зидарството. Нали след колективизацията, като се лиши от плуга и волската кола, стана строител. Къщата ни е край реката, парцелът - малък, отрязан от машинациите на съседите и продажните инженери в миналото, затова пък можеше да се резне от коритото на реката, стига да имаш воля и здраве за работа. У баща ми - воля колкото щеш, но здраве, здравеее... Напук на лекари и забрани той дебнеше, когато я нямаше майка ми, и размахваше тежкия каменарски чук, разбиваше цели скали, мъкнеше балвани и трупаше камък върху камък, докато изгради цяла подпорна стена. Духът му беше висок, сечивата под ръка - това чукове, това лостове, кирки и прочее. Когато го завареше на зида, майка ми го хокаше, прибираше го вкъщи, ала щом излезеше из селото или отидеше до малкото лозе, той отново потъваше в реката. Минувачите се поспираха на моста и гледаха удивени как престарелият побелял мъж размахваше грамадния чук и с точни, умели удари цепеше облите речни камъни. Така в края на живота си баща ми успя да отнеме от реката още едно парче земя в дар на хората, от него стана хубава градина, но това ни струва твърде скъпо. През есента легна и повече не стана от леглото.
         Боледува безкрайно дълго и мъчително. При крепкото сърце и ясното съзнание, с които го беше дарила природата, тялото му умираше постепенно, орган подир орган. Най-напред свърза краката му, прикова го на легло. Той се тюхкаше, попържваше звучно, насилваше се да стане, непримирим с по-ложението, че не може да развърти мистрията, да размаха чука. - Не си почивал цял живот, сега ще си наваксаш за сто години - опитвах се да го утеша, а той: - Хм, това почивка ли е? Да не можеш нищо да похванеш! - И намери изход, макар и временен. През онези дълги месеци успя да поднови дръжките и държалетата на повечето сечива. Тези, които бяха свързани с удари и напъни, правеше от дрян и акация, други - от бук или леска, пилите - от бъз. Лежеше, подпрян на възглавниците, и дялкаше, дялкаше. След това се обездвижиха и ръцете му. Като разбра това, баща ми пожела да умре. Човекът, който не беше охнал през целия си живот, сега хленчеше с плачлив глас, че е по-добре да легне в гроба, отколкото да лежи със скръстени ръце. Но скоро намери изход даже и от това кажи-речи безизходно положение.
         - Бонке, Бонкеее - развика се една сутрин от леглото. - Донеси ми манарчето.
         - За какво ти е бре, човече? - проплака майка ми.
         - Донеси го, като ти казвам!
         Наплашена от болестта му, изтерзана, станала напоследък богобоязлива и суеверна, тя внесе в стаята малкото секирче с лъскаво острие и жълтеникава нова дръжка, постави го срещу него. Баща ми лежеше на селския одър и не откъсваше поглед от брадвичката. Сега вече не боледуваше, а се катереше по висок шумнат горун и с леки, точни замахвания кастреше листников фураж за добитъка. При зла зима той навремето беше цяло избавление за селяните от бедните планински села.
         На другата сутрин баща ми подвикна да изнесе брадвичката, а да донесе лоста, каменарската бургия и лъжичката. Майка ми скришом триеше сълзите си.
         - Божке, какво ще правя с тоя човек.
         - Донеси ги, донеси ги ..
         Тоя ден щеше да ломи камъни в кариерата. Сечивата не стоят подпрени срещу него и той не лежи - те действуват. Като зареди каменарската бомба и запали фитила, баща ми изтича зад прикритието и видя как земята се разтърси, кариерата подскочи пред очите му и блъвна вулкан от дим и каменни отломъци. След това надигна тежкия лост, а ехото още дълго повтаря и потретя глухия тътен, докато облакът от сив прах се стелеше над главата му и бавно-бавно се разсейваше.
         Баща ми почина на деветдесет и девет години и няколко месеца. Погребахме го в малката селска гробница, иззидана от негови акрани и ученици, и аз се заех да сложа някакъв ред в сечивата. Малко по малко майка ми се примири с мисълта, че работа не става нито от мене, нито от тях. Гостуванията ми на село ставаха по-редки, престоят - по-кратък.
         - Казвай какво има да се върши, че нямам време - нервничех, пък тя:
         - Така става то... Остави ги, нека си стоят...
         И стоеше в разбъркан строй това древно войнство, ранено от ръждата, осакатено от люти трудови битки, от пролята пот и претворени неща. Звън на звънци и хлопки, блеене на стада и лай на песове се донасяше от овчарските сечива и съдове; дъх на зряло жито и сенокос, на вършитбени нощи, тлаки и белейки лъхаше от сърповете, косите и паламарките; дърводелските и каменарските инструменти тихо си разказваха спомени и преживелици. Преди да си тръгна, влязох в бараката, този дървен селски музей, и постоях в полумрака, послушах.
         Човек е смъртен, сечивата не умират, помислих си. Сечивата продължаваха да работят.

Електронна публикация на 19. май 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]