Илия Николчин (20.05.1931 - 28.06.2011)

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

ТОЙ, ТЯ, ТО

 

Илия Николчин

 

         Вълчицата седеше в сянката на глогов храст сред тръните на изоставена нива и гледаше към долината с пустия поглед на обречена. Слънцето клонеше към заник и светлините меж­ду дългите сенки я плашеха, ала гладът беше по-силен от стра­ха, закъкри в стомаха и я вдигна без време от леговището. Жи­вотът й беше тежък, не живот, а кучешко тегло. В дъбрави и млаки дебнеха глигани, хората я преследваха на всяка пътека, често гладуваше. Последен ден беше сита преди една седми­ца. Сутринта, когато стадата започнаха да излизат от селото, тя се свря в гъст, бодлив свинак, притисна се плътно до земя­та и изчака да премине овчарят. Овцете глупаво ситнеха пок­рай нея - изчака и тях и скочи върху куца дзвизка, бяла, с чер­на глава. Закла я с един удар на силната си челюст и я отмъкна в гъсталака. След това легна в краището и през дрямка наблю­даваше как овчарят се върна, като мамеше и свиркаше, докато откри останките на куцата и дълго се тюхка и заканва.
         Оттогава се заредиха гладни дни и нощи, когато попадаше на залостени вратни, по които оставяше отчаяни следи от нок­тите си, срещаше случайно мъниче, което вдигаше врява до небето, за да я погнат с вили и викове. Една нощ, беше призо­ри, едва проби сламен навес и се озова в пълна кошара, ала попадна на нещо пъргаво и непокорно, което врещеше под ус­тата й, и тя го изтърва от изненада. Беше така свикнала с без­ропотната смърт на овцете, че неочакваната съпротива на ко­зата я изплаши и вълчицата побягна, като облизваше капките кръв по бърните си.
         Най-безсилна беше, когато челюстите й се заключваха и мър­шите сами се натикваха в устата й, а тя ги побутваше безвред­но. Козината й настръхваше, опашката се притискаше към зад­ните й крака и дълго след това тя виеше диво и злобно, нави­рила муцуна към небето. Сутринта тръгваше на лов за дивеч.
         Сърните трудно догонваше без белия капан на зимата, дивите свине, събрани в стада, избягваше. В такива гладни времена се залъгваше с презрени дребни гризачи, колкото да не умре от глад. Но даже и тогава избягваше мъртвите кучета, които намираше тук или там, извили неудобно глави, проснати и вкочанени. Отминаваше ги без злорадство и без съжаление, като че ли в тяхната съдба надушваше своята собствена съдба. Само познатият лай на вързаното в селото куче я караше да наостря уши. В този отчаян лай имаше някаква сила и предопределеност, които я караха да се зъби и потреперва.
         Вълчицата се беше родила в далечна кория оттатък плани­ната, между два заоблени камъка, обрасли с мъх и лишеи. Го­рата беше огромна и пуста, можеше да побере цяла глутница, наблизо се гушеха кошари с тлъсти стада и животът й беше сносен, докато не дойдоха секачите. Хората я и дразнеха, и не, ала пукотьт на моторните резачки и металическият звук на три­оните я вбесяваха. Една нощ напусна скалите и пренесе въл­четата си в зловеща мъртвина в дъното на корията, но мета­лът я догони и тук. Дърветата ставаха все по-малко и с това се засилваха опасностите. Вълчетата успяха да прогледнат, но имаше още време, докато израснат и тръгнат всяко по свой път. Така и не дочакаха това време. Беше дъждовна утрин, май­ката се връщаше от лов с крак от елен в уста, когато намери леговището празно. Отчаяна, озлобена, вълчицата изтърва еле­новия крак и се спусна по оставените следи, дива и бясна. Тогава иззад дебел буков ствол блесна огън и я заслепи, в след­ващия миг я заглуши гръм. Прегътна се няколко пъти, изпла­шена до смърт, но жива, цяла и цял ден тича през долини, хребети и дебри. Премина отсам гребена на планината и при­вечер, без да дочака нощта, нападна малко стадо и го натръш-ка до крак, като едва-едва вкуси от топлото месо. Оттогава този край на млади гори и дълбоки долове стана новото й оби­талище и единственото нещо, което я безпокоеше, беше са­мотният кучешки лай. Там понякога виждаше престаряла ба­ба, напоследък се появи и босоного момче.
         Сега вълчицата отиваше срещу рисковете и опасностите на нощта, за да бъде сита. Наглед не беше нищо особено и неопитното око можеше да я вземе за куче. Обикновена предста­вителка на рода, тя имаше сръчни крака, с които преминаваше по няколко десетки километра на преход, мускулите й бяха жилави, чевръсти, вярно й служеха зъбите, поставени в силни челюсти. Беше сиво-кафява, по-тъмна по гърба и по-светла по корема. Това, което я отличаваше от кучетата, бяха ушите, будни, наострени, и опашката, заканително завита надолу. Сед­нала на дивия стръмен склон, вълчицата гледаше как по пътя в долината преминават хора, от околните вървища слизат ед­но голямо и няколко малки стада, край едното от тях виреше опашка овчарско куче. Нямаше силно обоняние, ала слухът й беше остър и допълваше това, което очите не виждаха. В дола наблизо шумяха сухи листа, това беше подскачащ кос, отсре­ща, в гората, изгрухтя дива свиня - навярно я беше надушила и хукна назад, горе някъде се прокрадваха плахи стъпки на сърни, които рядко настигаше, но настигнеше ли някоя куца или болнава, правеше си разкошен пир с крехкото вкусно ме­со.
         От пътя я забелязаха и нарязаха слуха й с викове и лай, на които не обърна внимание. Картините, които видя или чу, въз­будиха слюнчените й жлези, между челюстите й потече лига, която замъгли вродения инстинкт за самосъхранение.
         - Вълк, вълк! - викаха хората. - У, господ да го убие!
         - Ами, какъв ти вълк по това време...
         - А бе вълк, бе, вижте го къде е седнал в тръните!
         Старец с протрит плоскодънен калпак и привързани кра­чоли тичаше с брадва към вълчицата. След него се спусна хла­пак с къси панталони и насъскваше лениво мъниче.
         - Тука ли е тая гад проклета, дето натръшка овчиците ми, чума да я тръшне, та семката й да се затрие - кълнеше старецът като жена и се задъхваше от ненавист.
         Врявата стана противна. Вълчицата стана, обърна се тежко и с няколко лениви скока се върна в дола, обраснал с млади борове, къпини и коприва. Старецът дълго проклетисва на бре­га, насъскваше мъничето да навлезе в гъстото и изкара звяра, накрая в безсилието си заби острието на брадвата в стъблото на млада брезичка. - Срамота, бе - викаше. - Една кльощава вълчица да наплаши цяло село. Няма ли мъже в това село, бе! - Остави ги - утешаваше го момчето. - Като пиша на татко, тоя вълк ще види... Като дойде татко и като отвърже Сумер, ще му стане тясно. Сумер отпред, след него татко с пушката -ще види той как се давят овце.
         На смрачаване вълчицата беше в боровата горичка на хъл­ма край селото. Долу някъде яростно се дереше Сумер, тя пот­реперваше от стръвта и ожесточението му и дебнеше. Чакаше да изгаснат едно по едно огънчетата, от които най-много се плашеше. Когато премина покрай крайните къщи, беше дъл­бока нощ. Кучето се задавяше от лай и тя тръгна срещу него и страха - единственият път към ситостта. Ако не намери дру­го, ще нападне него. Отровените кучета са страшни, живото - не толкова. Приближи се и чу звън на синджир и съсък на тел. Сумер беше вързан за телта и се хвърляше от единия й край -крива дюля - до другия - оградата на двора, - безсилен да се откъсне и да нападне. Вълчицата мина край това мятащо се вълмо от лай и злоба и чак сега видя онова, което кучето пазе­ше. Беше малка сая, оградена от едната страна с прогнил неб­режен плет. Докато пробиваше дупка в основата на плета, тя усещаше дъха на кучето на няколко стъпки от себе си. Само веднъж се обърна и свирепо се озъби. Нямаше нито време, нито кураж-добре знаеше какво можеше да получи от хората, ако я откриеха. С един удар свали първата овца, която й по­падна, и я измъкна в къпинака край горичката. Докато я изтьрбушваше и по-късно, когато разхвърляше остатъците от ко­кали и вълна, Сумер не преставаше да се дере от ярост.
         Беше здраво вързано. Излъсканата стоманена тел очерта­ваше тесния, досаден свят от дюлята до саята, в който преми­наваше животът му. Халката съскаше, издаваше градуса на не­говия гняв; лъскавината и мелодичният звън на синджира не можеха да прикрият ролята му на верига, с която го оковаваха и отделяха от света; ненужни и безцелни бяха острите шипо­ве на железния нашийник, врязан в силния му врат. Сумер тичаше от дюлята до плета, от плета до дюлята, подскачаше, лаеше и в този лай имаше колкото злоба, толкова и безсилие. Грохваше от изнемощение, лягаше в дървената колибка, глозгаше отдавна оглозгани кости или дремеше с полуотворени очи и сънуваше лов на сърни. Когато вятърът донасяше нови миризми от гората, кучето скачаше, за да изпита отново здра­вината на синджира. В този неестествен кучешки живот един­ствено разнообразие му носеха овцете, които кихаха оттатък плета, чешеха се, пръхтяха. Сутрин обаче те излизаха на паша и се връщаха късно вечерта - през дългия ден Сумер беше сам и вързан.
         Отминаха блажените кучешки времена, когато свободно се движеше из къра, гонеше зайци и яребици, ядеше грозде в ло­зята, след което изкарваше изпражнения с люспи и семки, вли­ваше се във върволицата на бесовицата, спеше в сламите на старите хармани и често гладуваше, гладуваше - да, но когато гладът ставаше нетърпим, се връщаше при своя човек и подвиваше виновно опашка. Човекът му го хокаше, заканваше се, понякога посягаше и към вършината, докато в крайна сметка му прощаваше и го нахранваше с топъл тричник. Обиждаха го, ала не го отравяха; гонеха го из дворищата, когато навестяваше полозите, ала не го стреляха - хората го считаха за верен любимец. Бяха горди времена на лов и бесовици, когато сър­ните не смееха да припарят край селото, вълците се криеха в своите далечни вълчи територии, на мечките и глиганите и семето се беше затрило. Тогава във всеки двор лаеше по едно домашно куче, край всяко стадо виреха опашки два или три овчарски песа, нямаше ловец без зайчар или птичар. Само ко­гато някое побеснееше и от сурата му потечеше отровна пяна, селяните надигаха колове и дъбовини, след което го захвърля­ха в животинските гробища - кучетата си имаха и гробища.
         Сега Сумер беше сам и вързан, а през това време наоколо върлуваше дива напаст. Сърните се разхождаха като питомни из планината, слизаха в долината, смесваха се с козите, кокет­ни и капризни в своята неприкосновеност. Глиганите станаха повече от домашните свине, правеха опустошителни набези в картофените и овесени ниви, обръщаха наопаки лъките и ливадите. Напоследък кучето долови и нова, непозната ми­ризма - в гордостта и неразумността си хората можеха да раз­въдят и мечки. Но най-върла и нагла беше вълчицата. Нападаше стадата, когато си щеше, нощем слизаше в селото, когато й скимнеше. Кучето се дереше, бабичките го кълнеха - „У да те заглуши, какво си се разлаяло такова"; по-младите запушваха уши и се заканваха: пак то виновно. Понякога вълчицата пре­минаваше по пътеката над неговия двор и то лаеше до припа­дък не само от страх да не го нападне, както е вързано, и не само от ловна страст. Зъбеше се против бруталната дързост, против невижданата й наглост, поощрявана от хората. Затова срещата на Сумер с препарирания вълк беше едно малко него­во отмъщение.
         Това се случи наскоро след като вълчицата нахлу по тези места. Цигани бяха купили най-едрия от убитите вълци в ко­рията оттатък хребета, препарирали го и обикаляха с него се­лата, за да се перчат и изпросят я продукти, я някой парцал. Дойдоха и в неговото село. Бабички и деца се извървяха да гледат, цъкат и плюват. Циганите се развихриха, станаха още по-находчиви и изобретателни, особено като видяха как се плашеха хилавите кученца. Ромите насочваха огромното чу­чело към тях и те трепереха и скимтяха. Така стигнаха и до Сумер. Чуха лая му и решиха да се посмеят, разбрали добре комизма на ситуацията: отсам огромен вълк, макар и мъртъв, оттатък зло куче, макар и вързано. Като го видя, Сумер реши, че това е тя, вълчицата, неговият заклет враг, изрева диво и яростно се нахвърли върху й. Докато циганите се окопитят, кучето разръфа кожуха на мнимия вълк и из двора се разхвър­чаха фъндъци вълча козина и слама.
         Малка утеха в живота на Сумер бяха и неделните дни през ловния сезон. Понякога в събота неговият човек си идваше от града и в неделя рано-рано излизаше на двора с пушка в ръка и патрондаш през кръста. Кучето пристъпяше от крак на крак, клатеше глава и потупваше опашка по земята. Най-сетне него­вият човек отвързваше синджирката от противната тел. От­начало не го пускаше и Сумер се теглеше напред, като го кара­ше да подтичва и да спира внезапно, когато кучето душеше някой храст или вдигаше крак на крайпътно дърво. Попаднеха ли на следи, освобождаваха го и от синджира, Сумер правеше грамаден скок, като едва не забиваше муцуна в къртичините, и се спускаше като куршум през валози и оврази - нямаше слу­чай да не догони това, което гонеше. Захапеше ли врат на гли­ган, гръб на заек, шия на яребица, нужни бяха усилия и воля, за да ги изтръгнат от жаждащите му зъби. Кротваше късно след­обед, изгубил обоняние, апатичен, преситен от преживяното.
         Ловният сезон беше минал и през тези горещи летни дни кучето изпадаше или в ярост, или в сънливост. Тежеше му жи­вотът без лов. На неговия лай отговаряха все по-малко събра­тя от селото. Беше ги намирало в краищата на горите, по сло­говете, в ямите. Отровена вълчица, вкочанена сърна, мъртъв глиган не беше виждало, кучета - под път и над път. В тези объркани времена човеците отравяха приятелите си и оста­вяха на свобода зверовете - това го озлобяваше. Заедно с хо­рата и кучетата се преселваха в градовете, свиваха се в килери и тераси, ядяха деликатеси и вдигаха крак под час, само по време на разходка. От заседналия живот затлъстяваха като пра­сета и служеха за зрелище на градските хлапетии - кучета без стръв и обоняние, без спомени. През лятото, когато стопани­те им тръгваха на море, много от тях изхвърляха от колите и ги изоставяха - смъртта им също не беше кучешка.
         Сумер вдигна глава, наостри уши. Дървета, огради и стени го отделяха от света, погледът на влажните му умни очи беше насочен навътре, към това, което надушваше. Този път няма­ше нищо подозрително и той закрачи бавно към колибката. Изтегна врат - нашийникът му беше станал тесен, глождеше го, зад него синджирът кротко отронваше откъслечни позвънявания. Легна в колибката, при което тялото му оставаше вът­ре, а главата на вратичката и задуши вегетарианската храна, която му бяха оставили. Хранеше го престаряла бабичка, коя­то го навестяваше веднъж на три дена. Не го обичаше, кълне­ше, когато се разлаеше, и не се приближаваше без суровица в ръка. Сумер й отвръщаше с тайна дълбока неприязън. Докато се залъгваше с постните остатъци, вятърът донасяше мириз­ми на топла глиганска кръв и на сърнешко месо, които го кара­ха да се зъби от обида. Задремеше ли, миризмите се превръ­щаха в кошмарни видения. Катерица чоплеше лешник върху главата му, язовец откъртваше негов крак вместо мамул, зайци играеха хоро около синджира. След такива сънища кучето ви­еше протяжно и зловещо.
         Но ето че преди няколко дни в задния двор се появи момче с голи крака и сини, доверчиви очи. Застана на няколко скока от него и му се усмихна.
         - На, Шаро, на - хвърли му къшей хляб и пристъпи една крачка. - На, Шаро, на - сега му подхвърли парченце салам и пристъпи още една крачка.
         - Сумер, Сумер му викаме - дочу се бабешкият глас откъм къщата. - Ти по-настрана от него. Той само това знае - да лае и да лапа, задавило го.
         - Сумер, на, Сумер.
         Кучето се оживи, очите му заиграха насам-нататък. Подс­кочи и посрещна следващия залък във въздуха, като щракна звучно челюсти. Това хвърли момчето във възторг и макар че беше наплашено от бабата, стъпка по стъпка започна да се приближава и да забравя страха. Тогава отнякъде изскочи дръг­ливата мърша, хвана го за врата като вълчица и го отмъкна в другия свят.
         Тъкмо сега, когато Сумер заживя с надеждата за малък до­верчив приятел, вълчицата се втурна в живота му и преобър­на всичко наопаки. Снощи, когато в селото заспаха всички светлини и звуци и навред из долината се разнасяше само не­говият предупредителен лай, тя се отби от пътеката и тръгна като наказание срещу него. Кучето се хвърли насреща й, но не успя да направи нищо друго, освен да види как му се озъби от няколко стъпки, след което проби плета и измъкна удавената овца нагоре към гората. Побеснял от мъка, Сумер захапа син­джира и от устата му потече кървава пяна. Тази сутрин едва се беше унесъл в кратък неспокоен сън, когато го разбуди хрип­ливият глас на дръгливата. Обхождаше плета на саята, кръсте­ше се, надникна през дупката, пробита от вълчицата. Накрая измъкна тежък, възлест кол от плета и тръгна към него. През това време малкият му приятел се приближи и започна да го глади с ръка по главата, по гърба. Кучето се умилкваше, върте­ше опашка, ала не изпускаше от очи кола.
         - Бягай оттам, чуваш ли! - развика се мършата. - Да го хрантутя аз, а той да пусне вълка при овцете. Чуваш ли, бягай. Най-хубавото бравче да изпусне, гадината мръсна. Сега ще го нау­ча аз.
         Момчето се изплаши от кола и рипна да бяга. Тогава, без да знае как стана, от страх да не изгуби приятеля си или прос­то обърка бабичката с момчето, Сумер изджавка късо, синд­жирът се совна и над двора се разнесе детски писък. Две ужасени ръце обхванаха голия прасец и кръвта тозчас обля пръстите.
         „Ами ако е побесняло" - сякаш ток беше преминал по жи­цата от село, Еленко Спахия остави слушалката, с бърз нервен почерк надраска молба за три дена отпуск по домашни при­чини и влезе при шефа. Шефът, елегантен мъж на неопреде­лена възраст, който преди години си беше направил пластич­на операция на носа, а напоследък си къносваше косата, го изгледа с подозрение.
         - Не можа ли да измислиш по-убедителен довод? - попипваше молбата, като че беше бодлива. - Какво е това куче в нашия бензинен век?
         - Хапливо - каза Еленко Спахия.
         Докато разказваше какво се беше случило на село, помисли си, че напразно си губи времето, тъй като шефът под България разбираше министерството и няколко първокласни заведения в столицата и пътуваше повече в чужбина, отколкото из стра­ната.
         - Второ действие, появява се вълчица - елегантно се ус­михна шефът. - Попитай в академията има ли вълци...
         - В академията може и да няма, пък в нашия балкан се по­явиха. Не много, една вълчица се появи, ама тя важи за цяла глутница.
         - Отивай, отивай - допадна му тонът на неговия подчи­нен. - Когато се касае за децата, всичко останало е нула. Усъм­них се да не е обикновена авджийска история, нали знаеш. Пък ако удариш и нещо по-апетитно, няма да те упрекна - и отново се усмихна елегантно.
         Този път имаше шанс - лесно намери такси, обади се на жена си и потегли още същата вечер. Овцата - по дяволите, и без друго отдавна увещаваше майка си да се отърве от тази грижа. Ядосваше го неприятното съвпадение. Под носа на Су­мер вълчицата беше отмъкнала дзвизката, това му прощаваше, но само няколко часа след това беше ухапал момчето - това беше зверщина. Раната не била опасна (по телефон така се говори), върху десния прасец били останали следи от два зъба. Два или повече, тези зъби бяха на собственото му куче. Вълчицата, която хвърли в паника целия край, не беше напад­нала човек, то нападна - ето какво го извади от равновесие. И, разбира се, тайното безпокойство да не е побесняло.
         Когато пристигна, момчето спеше. Дишаше спокойно, рав­номерно, попипа челото му - нямаше температура. Майка му се въртеше покрай него, просълзяваше се, когато станеше ду­ма за детето, кълнеше кучето, кръстеше се против вълчицата. В безсилието си беше поставила в задния двор плашило - дъл­га върлина, на която се поклащаше бяла разръфана риза, най-отгоре се кипреше негова стара продънена сламена шапка. Пре­ди да освободи колата, Еленко Спахия докара лекар, удариха инжекция на момчето, след което влезе в селската пивница да разпита за вълчицата.
         Цяла нощ Сумер скимтя и ви на умряло - Еленко Спахия едва дочака разсъмване. Докато обличаше брича и поизбелялата винтяга с многобройни ципове и джобове, той все пове­че се ожесточаваше и зареди туловката още преди да излезе в задния двор. Сумер излезе от колибката, джафна радостно и се спусна да го посрещне. Приближи се, подскочи и близна ръката, която държеше приклада, след това седна, като потуп­ваше с опашка по земята и го гледаше право в очите. Еленко Спахия преодоля моментната слабост, която омекоти ръцете му, но преди да насочи цевта, някой го хвана за китката.
         - Недей бе, тати.
         Момчето стоеше зад него по ризка, без панталони и го гле­даше умолително.
         - Ти какво правиш тук! - викна бащата. - Бърже в леглото.
         - Сумер не е виновен - говореха повече очите му. - Сумер е добър.
         Еленко Спахия извади бавно патрона, сложи го в патрондаша и подпря туловката на стената. Отново се скара на мом­чето да се върне в стаята и се огледа. Наблизо беше захвърлен някакъв кол, тежък, почернял и той го надигна. Преди да замахне, кучето изскимтя и се хвърли във въздуха. Синджирът се изви и иззвъня.
         - Ще хапеш, а? - задъхваше се човекът. - Няма ли за тебе помия, вълци няма ли? Деца ще хапеш, а?
         Момчето се разплака, закри очи с ръце и закуцука към къ­щата. Сумер правеше отчаяни скокове, пролайваше и виеше, телта съскаше. Еленко Спахия знаеше какъв силен живот се крие в сухожилията му и замахваше безпощадно. Разбираше, че в отчаянието си кучето може да връхлети и върху него, и все пак излезе извън кожата си, когато едва не го захапа за китката. Първоначалният му бяс се възвърна, той се прицел­ваше в главата и продължаваше да удря и по-късно, когато Су­мер направи последен скок и се опъна в краката му. Синджи­рът тихо увисна над разбърканата, изведнъж погрозняла кози­на.
         Нямаше време повече да се занимава с него, мислите му се насочиха към вълчицата. Имаше само три дни отпуск, не би­ваше да губи нито час. Да оставим жестокостта й - звярът си е звяр; тя беше възвърнала страха и неувереността на селяните, предимно старци и бабки, беше възкресила някогашния им фатализъм. Вълчица е, какво можеш да направиш, планина е, къ­де ще я търсиш. Авджиите - и те се бяха примирили. Идеята за хайка ги разсмиваше, хайки се правели през късна есен, когато окапе шумата. Еленко Спахия остана сам в амбицията си.
         Този ден, първия, си избра Кози дол оттатък селото. Едва ли можеше да се търси някаква закономерност във вълчите набези, но само преди една нощ тя беше влизала в саята му, сега беше по-естествено да я търси в противоположната по­сока. На стара мърша вълк не се връща. Крачеше без пътека и без посока, задъхан от стръмнините, с разкопчана винтяга. Кръвта му се разтича из тялото, ловната страст го възбуждаше - мислите му работеха бързо и остро. Вълчицата беше озлобена заради избитите вълчета, самотата правеше набезите й още по-отчаяни и дръзки. От друга страна, в селото бяха останали повече стари хора, които не можеха да й се противопоставят. На всичко отгоре до първи септември в гората беше забране­но да се пускат даже и кучета. Старите кории бяха изсечени -нямаше горосекачи; кошарите отдавна бяха изчезнали - оре­делите овчари се увъртаха около селото. Случайно попаднала тук, вълчицата имаше обширна територия и сигурни скрива­лища. Иди я гони из тези дебри и гъсталаци.
         В краището на зловещо бранище вдигна две сърни и смени посоката. Щом сърните си лежат кротко, тук вълци няма. Хва­на едва очертана пътека и попадна на следи от глиган. Диви­те свине ровеха, сърните проправяха пътеки, птиците оставя­ха пера - вълчицата не оставяше никакви следи, ако не се бро­ят кървавите й пиршества. Еленко Спахия беше пъргав, обръгнал ловец, не жалеше краката си, но колкото повече сечища и долове обхождаше, толкова повече ставаха съмненията му.
         На неравна поляна забеляза малко стадо и се поспря край него.
         - Избихте кучетата, пък сега гонете тоя, дето духа - каза овчарят, вековен старец с памуклийка и безцветни сълзливи очи. - Две кучета отгледах като телета високи и двете ги отро­виха, горският ги отрови.
         - Ти срещал ли си я?
         - Ха, няма да я срещна... Не е вълчица, ти казвам, а наказа­ние божие. Един път я пропъдих, втори път, докато ме издеб­на и закла звънарката, посред бял ден я отмъкна. Отмъкна я, само звънеца намерих. Правих, струвах, какво можех да сто­ря. Звяр от викане не разбира, а от куршум.
         Приседнаха, изпушиха по една цигара. Разговорът им се въртеше все около дивеч и лов, около глутници, вълци и вълкодави.
         - Не е глупава тя. Това, дето разказват някои за глупака - не са видели жив вълк, затова. Онзиденка седя и слушам: извряка нещо в падината, ама така жално, по човешки - сърцето ти се кине. Сърна беше. Обади се един, два пъти - замълча. Тя я удави. Не е вълк, а наказание божие. Само от едно се подвежда - от гърне. Вземи нощес гърне и вий, гърне или делва - ще се обади. Не може да не се обади - и тя дружина търси.
         Еленко Спахия смукна дълбоко. Само това оставаше - да вие в гърне. Зевзеците - авджии така ще го подхванат, място няма да си намери. Нито в града, нито в балкана ще може да се отърве. Ала и ако не я намери, присмехът няма да е по-лек. Трябва да се измисли нещо.
         Първия ден нито я срещна, нито тръгна по следите й, за­това пък научи нови подробности за вълчите й похождения. Бона Палчина поливала сутрин рано градината и нещо туп­нало зад нея - вълчицата прескачала плета; пълномощникът Ане Ананиев се прибирал късно вечер от пивницата и гледа в двора някаква сянка с очи като въглени - пак тя; Пешо Или­ев я виждал на два пъти през прозореца - преминава по ули­цата като достолепна мадона; мине, не мине седмица ту то­зи овчар ще изреве, ту онзи, и вече се очертаваха местата, където са я виждали най-често: гъстите долове, които се спус­каха стръмни и тъмни към селото. Събрал толкова сведения, Еленко Спахия се връщаше вечерта все още самоуверен и об­надежден. Оставаха цели два дни. За всеки случай не мина през главната улица, отби се по пряк сокак. Не искаше да срещ­не насмешливите погледи на колегите ловци.
         Вместо те, подхвана го съседката, малко перната в устата селянка. Въпреки годините си тя всеки ден намираше нови блузи и сукмани, скришом понамазваше и лицето с туй-онуй.
         - Не се ли боиш от вълци, та така сам?
         - Аз съм по-голям вълк и от тях.
         - Море да те срещне оная, женската, ще изтървеш това желязо. Докато си дереш парцалите из мъртвините, тя одра едно шиле на дядо ти Цеко. Ей тук, в градината го сбарала.
         Вечерта Еленко Спахия поседя с лекаря, изпиха по една домашна. Доматите едва почервеняваха, но вече ставаха за мезе. Удариха поредната инжекция на момчето и излезе да извлече и зарови някъде трупа на Сумер. Не щеш ли, кучето беше оживяло и го посрещна със сънливи, потъмнели очи. Когато се приближи, то скочи по-високо от телта. Той се ус­михна и отиде да му донесе кокали.
         През втория ден ту в букак, ту в прегоряла неокосена ли­вада се разнасяше приглушен, колеблив вой на сирена. По-късно Еленко не можеше да си спомни откъде му хрумна та­зи идея: от гърнето на вековния овчар или от забравен разго­вор. Взе я от съвета, стара ръчна сирена, останала от воен­ните години, прашна и ръждясала. Да вие в гърне му се виж­даше смешно, сирената беше къде-къде по-модерно средст­во против опърничави вълчици. Сложи я в раницата и този път хвана хълма над тяхната махала, там, откъдето вълчица­та беше слязла преди две нощи. Не ще е забравила вълчетата си, измамният вой щеше да я привлече, стига да го чуеше.
         Младите борчета притискаха от двете страни пътеката и той час по час протягаше ръка, за да огъва клоните. Беше невъзможно да се отбие встрани, двата зелени дувара го раз­граничаваха от територията на вълчицата. Тук можеше да се свре под всяко дръвче, зад всяка издатина, без да се види. В сплетената като бодлива тел горичка можеше да му помогне само сирената. Извади я от раницата, положи я удобно върху камък и внимателно завъртя ръчката. Пресекливият вой захлупи хълма и се понесе към съседните върхове. Еленко Спа­хия се вслуша в планината, ала освен тънкото свирене на вятъра в боровите иглички нищо друго не долови. Старецът му беше казал, че на воя вълкът отговаря с вой и след това тръгва в посока към гърнето. Въртеше сирената, вслушваше се и държеше туловката под ръка. Така направи и по-късно, в голямата падина оттатък хълма, както и в сечището над нея. Вълчицата не се обаждаше. Не е изключено по същото време да е в другия край на окръга, усмихна се невесело и след то­ва сам си възрази: нали все пак се придържа към този край. Мисълта, че изтичаше и вторият ден, без даже и гласа й да чуе, все повече го уверяваше в абсурдността на собствената му идея.Мръкваше се, когато се връщаше към селото и реши да опи­та още един, последен път. Под него беше долината с криво­личещата река, пътят край нея, очертан от двата реда на дър­ветата, отсреща се жълтееха презрели ниви с овес. Еленко Спахия завъртя сирената и в смълчаната привечер дочу нея­сен колеблив вой. Усъмни се в слуха си и завъртя по-про­дължително. Воят се повтори и сега нямаше никакво съмнение, че това е вълк. Обаждаше се отвъд долината, навярно от дрипавата акациева гора край овеса. Ловецът преодоля изкушението - в здрачевината рискът би бил твърде голям - и реши, че щом вълчицата е повярвала в измамния сиренен вой, тя ще се увърта тук и през следващия ден.
         Третата сутрин Еленко Спахия осъмна в овесената нива край акациите. Беше тихо, ведро небе, в храстите наблизо подскачаше кос, от реката се донасяше приглушен ек. Този път водеше със себе си и Сумер. През последния ден от от­пуска си нямаше право на безсмислени стъпки и неразумни опити. Когато тръгна да го отвързва, кучето скочи уплашено, но той му подхвърли комат хляб, плесна се няколко пъти по коляното (кучетата смятат това за израз на най-голямо прия­телство) и то позволи да го отвърже от телта. Измъкнаха се от селото по тъмно, за да не ги спипа горският. В раницата му тежеше сирената, на дясното рамо - туловката, в лявата ръка - синджирката. Нямаше доверие в Сумер, беше твърде наплашен и озлобен, не го оставяше зад себе си. Разположи­ха се в малък валог, следа от изкоренен огромен бук, между овеса и акациевата гора. Шътна на кучето да пази тишина, завъртя глава и за по-сигурно превърна празната раница в намордник. Завъртя сирената и вълчицата се обади тутакси от същия склон, на който беше снощи. Завъртя още веднъж, леко, измамно, тя се отзова повторно, този път някъде по-близо. Сега Еленко Спахия беше сигурен, че ще прехвърли долината и ще кацне на мушката. Грешка няма. Зареди дву­цевката с бренеке - прицелът трябваше да бъде не само то­чен - и задебна.
         Отляво беше бодливата акациева гора. Отдолу косо се спус­каше закъснелият планински овес, хилав, с метлички, започ­ващи направо от земята, почти бял. В долния край нивата завършваше със стръмен слог, по който растяха дребни кру­ши, трънки и бурени. От тях излезе вълчицата. Беше мършава, дръглива, с увиснали сухи бозки. Поспря се за миг, огледа се и с бавни скокове навлезе в ниския овес. Видът й разоча­рова ловеца, той побърза да пусне кучето, за да не надделее съжалението. Преди още да я види, Сумер я беше надушил и беше невъзможно да се удържи. Еленко Спахия дори не успя да свали синджирката, кучето просто се откъсна от ръцете му, съгледа в движение своя смъртен враг и се спусна надо­лу, цялото превърнато в бяс. След минута в овеса се търкул­на вълмо от ръмжене, зъби и злоба.
         Еленко Спахия издебна миг, когато вълчицата отскочи встрани, и стреля веднъж, два пъти. Тя се отпусна и легна в овеса, като че ли отдавна беше чакала това. Сумер остана на няколко крачки от нея. Ловецът остана разочарован от прос­тотата на нейната смърт. Сложи сирената в раницата и бав­но закрачи нататък. Вълчицата лежеше на едната си страна с неестествено сплетени крака и отметната назад глава. От ус­тата й, през големите жълто-зелени зъби, течеше кръв. С вър­ха на ботуша си той разгърна белезникавата козина, за да по­търси раната. Първото бренеке я беше улучило в плешката - този изстрел беше решаващ. Вторият беше раздробил задния й десен крак.
         Сумер не мърдаше и сега цялото му внимание се насочи към него. Като влачеше раницата със сирената, Еленко Спа­хия се приближи. Кучето седеше в белия овес със странно смъкната задница и го гледаше с мътни премрежени очи. Чак сега човекът забеляза, че коремът му беше разпран и от него се сипеха розови вътрешности. Нещо изсуши гърлото му и той клекна край Сумер. Раната очевидно беше смъртоносна, кучето изживяваше последните си минути. Той съзна колко жесток и несправедлив беше към него и посегна да го по­милва с ръка по челото. Сумер видя в тази ръка възлест по­тъмнял кол и в същото време вълчи зъби, които разпраха ко­рема му. С последни усилия отвори челюсти и я захапа над китката с оцелелите си редки зъби. В този миг човекът се завъртя и застина с главата надолу, планината над него се обърна и притисна кучето с чукарите и зъберите си.
         Еленко Спахия изохка и дръпна ръката си, това само уси­ли болката. Опита се да разтвори с лявата ръка челюстите му и с ужас и погнуса разбра, че те се вкочанясват. Изпла­шен, с помрачено съзнание, той се огледа и изрева диво. Ехото повтори този нечовешки вик. Доближи раницата, измъкна неудобно сирената и едва-едва завъртя ръчката. Пред очите му притъмняваше, повръщаше му се, ала той въртеше, вър­теше и тревожният вой прелетя над долината, удари се във върховете и връхлетя върху селото.
         След това Еленко Спахия изгуби съзнание.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 08. август 2011 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]