ОГЛЕДАЛНА ВЕЧНОСТ

Омачквам реалността.
На хартийки...
Фигурки от профил и анфас.
Накъсани ръбчета,
делящи ме от сянката ми -
маска, която си нахлупвам.
Нито на човек, нито на призрак,
ала тя ми е потребна.

Изпращам фигурите на път...
Необратим.
Изхвърчат като хартиените
самолетчета от детството ми -
безкрайно обозримите неща,
в които се препъвах.

Далеч са...

Една – стаена в страдание мечта
ме научи как да ги догонвам:
с пощальонско лице
и пуснат блян в хартии.

Отдавна ги отминах.
Зад мен са.
А на един хвърлей -
бе моята огледална вечност.

На вратата ми сега -
почукват хартиени фигури
с обрулени лица.
Едно, две...безброй,
на ръбчета.

Всяко се е огледало
само веднъж  в мен;
взело огледална вечност -
страстта ми да притежавам
всичко.
 
Отидохме си от детството -
и аз, и хартиените ми лица.
И не огризваха ръцете -
съсухрените устни на старица -
за един петак от джоба ни...
Не бяхме истински.

А аз - съм огледална вечност.
Във времето – без лик.
И нямам отражение,
което да нахлупвам,
когато съм невидима.
 
 
 

Нина Александрова | Литературен клуб