Нина Александрова

проза

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

***

 

         След "На ръба между две пропасти" (ИК "Литавра", 2000) Нина Александрова пише нов роман, който е много различен от първия. Очаква се той да излезе до края на годината. "Литературен клуб" публикува малък откъс от него - тези, които са чели "На ръба между две пропасти" ще бъдат изненадани от промяната в прозата на Нина Александрова.

 

 

          От две години Дафин беше семеен. Момичето, което стана негова съпруга бе на седемнадесет години. Когато се запознаха, тя току-що беше завършила училище - тригодишна специализация за моделиери. Още след първата си среща те се любиха. Срещаха се в продължение на два месеца, докато в един момент Флора разбра, че е бременна. След няколко месеца щеше да навърши седемнайсет, а се чувстваше много самотна. След като разбра, Дафин едва не заплака. Обзе го някакъв, непознат досага свян. Спомни си как беше израснал - в сиропиталище. Как и той на седемнайсет години се почувства също толкова сам, както предполагаше, че се чувства и Флора сега. Толкова му дожаля за нея, че реши ваднага да слючат брак, за да се роди детето при нормални обстоятелства. За аборт и дума не можеше да става, детските му хладни спомени все още го измъчваха.
          Израстването в сиропиталище бе формирало у Дафин бащин комплекс. Той се чувстваше безпризорен дотолкова, доколкото липсата на родителска ласка формираше у него родителски срам. Срам изпитваше, но не от себе си. Срамуваше се, благодарение на гените, заложени от родителите му в него; генетически изпитваше срам за нерешителността и неспособността на създалите го него да поемат грижата и отговорността за своя плод.
          През 29-те си житейски години у себе си това той нарече и узакони като родителски комплекс. А бащин стана в момента, в който си представи, че един ден ще стане баща. За Дафин бе невъзможно бащинството, ако реши човек да развива родителски комплекс; двете неща бяха несъвместими. А той повече от всичко желаеше да съгради свое семейство, здраво и пълноценно семейство, което никога не беше съществувало в действителност за него. По този начин той изгради бъдещите се представи и илюзии.
          За да достигне до тази крайна цел, Дафин без особени препятствия изкорени от себе си бащиния комплекс. Но това създаде - до болезненост - изостреното чувство за отговорност; той стана едва ли не перфекционист в отношенията си с околните. Изкореняването на този родителски комплекс (който навярно вирее у всеки родител) трябваше, като всяко изчезнало нещо да се замени с друго и то с друго, също толкова немаловажно обстоятелство в човешкия характер. За Дафин това бе - чувството за отговорност. Беше се формирало именно то и то така дълбоко изострено, имайки се предвид самоуко изградения човешки стандарт у Дафин. През целия си живот той не бе разчитал на никой друг, освен на себе си. И житейски, и психически, и физически беше много по-отговорен и самостоятелен от връстниците си.
          Когато разбра, че Флора е бременна, в него се сблъскаха изкорененият бащин комплекс и вкорененото впоследствие чувство за отговорност. Сблъскаха се едновременно и той ги изпарви на съд. Но не беше съдията, а подсъдимият. И бащиният комплекс, и чувството за отговорност го обвиняваха за изкуствената среда, която беше им създал. Делото остана с отворен край, изграден и предоставен на фактите: факт бе, че Флора е на 17 години - самотна, в положение, разплакана, силно привързана и нуждаеща се от него; факт бе, че благодарение на вкорененото си чувство за отговорност, не можеше да изостави бъдещата майка и съпруга. Но факт беше и това, че не обичаше Флора. А фактите провокираха и изправиха пред него и дурга истина; истина, която досега не бе осъзнавал - той все още беше влюбен в Катерина; влюбен, както в първия миг, когато я видя - влюбен във формата на облак; влюбен, погледнато от новосъздалите се обстоятелства - в химера.
          Това беше и причината, за да не се видят Дафин и Катерина толкова дълго време. Той избягваше ситуациите и обстоятелствата, пир които евентуално можеше да я види. Смени града, жилището, смени и преобърна целия си начин на живот. И то все - заради изкуствено създадената черта в характера си - чувството за отговорност. Защото в петия месец, три месеца след като бяха станали семейство, Флора пометна. Спонтанният аборт сякаш се смееше в лицето му, окичено с медалите на чувството за отговорност.
          Флора беше младо, посредствено и неамбициозно момиче, което след като се възстанови от петмесечната си бременност, се отдаде на забавленията, авантюрите и изкушенията, в които я въвличаше и изискваше от нея ранната й младост; неща, които 12-годишната разлика със съпруга й не бе в състояние да й даде.
          А Дафин, обезпечил финансово съпругата си, изпаднал в брачната си безтегловност, се отдаде на своята химера. Мислеше за нея, следеше клюките в медиите, успехите, начинанията, податките от общи познати, следеше я отстрани, заради присмехулника отгоре му; изкуственият наблюдател, който паразитираше, благодарение на брачната му безтегловност, не позволявайки да се зачеркне границата, която го делеше от Катерина; тази отчужденост, която градеше паразитът, възникнал от чуждото обстоятелство, каквато беше Флора. Четиригодишен брак, който търпеше упадък още след четвъртия си месец; куршум, изстрелян нахалост - напомняше ежедневно неговият присмехулник. И се радваше на злорадата си равносметка.
          Когато журналистите, свързани с делото на Катерина, ги потърсиха за информация относно единайсет годишната им връзка, той научи за обвинението срещу нея. Обвинение в плагиатство… Беше толкова потресен. Та нима неговият брак не беше обвинение в плагиатство?! Той бе изградил едни изкуствени норми за себе си, които по стечение на обстоятелствата, беше ги втъкал в изкуствен живот, какъвто се оказа бракът му. И всичко това - в името на житейското изкуство, в името на човешката доблест.
          Размислите го доведоха до Флора. А нима обстоятелството беше именно човек; не друго, а - човек?! Не ситуация, не житейски повод или причина, не някакъв случаен избор?! А нима нещо така несъвместимо?! Бе ли реална границата между обстоятелството и човека, беше ли възможна?! Да, именно беше - плагиат. Плагиатът Флора бе - несъзнателен. Съзнателното плагиатство беше - присмехулникът в лицето на Дафин; присмехулника на престижното може на семейния бюрократ.
          Дафин замина. Не остави бележка след себе си, нито известие за местонахождението си. Първият влак, който успя да хване, беше нощен. Нощта - по-адаптиращо - го отделяше от всичко, оставено и обърнато гърбом. Пристигна там сутринта. От устните му излизаше пара. Студът създаде - реални - измеренията на неговата химера. От нея го деляха няколко минути през няколко улици. Когато му отвори вратата, Катерина беше все още по пижама; сънена, с разчорлени навсякъде коси. Истински Пижо! Така му се искаше да й извика, да я грабне в една пижамена шепа и да й каже: "Аз знам, че ти си невинна, аз знам! Защото ти си един истински Пижо!"
          Но не каза това, защото бе егоистично. Така той искаше да вика на нероденото си дете, на необичаната никога Флора, на житейско-отчуждилите се, но генетически родили го майка и баща. Искаше да крещи в лицата им, както сега крещеше в неговото присмехулникът му:
          - Аз съм невинен! Невинен, невинен, невинен! Аз просто - съм един Пижо, в пижама!
          Така си викаха един на друг с Катерина преди 11 години - Пижо. Но сега Пижо не беше в пижама, не споделяше единствено сънищата им. Споделяше и хората, и присмехулниците, и обстоятелствата, и плагиатите. И така в техните съзнания се плагиатстваше от него и пак него обвиняваха в плагиатство. Но дори и сега, колкото и да се нуждаеха от това, Дафин и Катерина не разговаряха помежду си за "Пижо, в пижама". Защото бяха си навлекли невъзвратимите одежди на душевността, а пижамата на Пижо далеч не беше оматериализирана по този начин, бе олекотена и свободна.
          Ние, хората, имаме нужда от душевност, за да можем да тежим човешки на мястото си. Но имаме нужда и от неоматериализираната свобода на Пижо; за да можем понякога, когато прекалено натежим и обременим нашата душевност, да се връщаме в пижамата на Пижо и да крещим:
          - Ние сме невинни! Невинни, невинни, невинни! Ние сме като Пижо!
          - Екатерина… - изрекоха едни пижамени устни. Дафин сграбчи в една пижамена шепа неоматериализираната свобода, от която се нуждаеше. И в тоя момент усети, че едни други - пижамени устни целуват неговите.

 

***

 

          При развода на Александър и Саша, съдът отсъди Захарий на майката. Тя намери квартира, записа го в детска градина и си намери работа, която осигуряваше прехраната им. Тежко и мъчително беше за малкия метиригодишен Захарий. Лутането от съд на съд, (възникнали бяха допълнителни усложнения по време на бракоразводното дело) го довеждаха до припадъци. Той ставаше блед като платно, уплашен, настървен и злобен, когато влизаше в съдебната зала. Мислеше, че там му причиняват единствено злини, че всички го лъжат и умишлено отнемат родителите му от него. Не можейки дълго да сдържа емоциите, които въображението му изплиташе, всеки път, нахлувайки в познатата юридическа обстановка, Захарий се разплакваше. Ридаеше дълго, сгушен в майка си. Саша го извеждаше веднага навън и там плачеше и тя заедно със сина си. А почувствал се олекотен, той губеше съзнание.
          След шест години бракът беше възобновен. Изнурителният труден път бе свършил за Захарий, но не се заличи от паметта му. Там остана скътан и разви една - твърде изострена чувствителност. С раждането на второто дете, сестрата на Захарий - Катерина, семейството се заздрави. Годините се изнизваха и все по-назад в паметта оставаше развода на Александър и Саша. Следа от него бе единствено изострената чувствителност на Захарий; дълбоко защитена от него, прикрита.
          Двете деца на Александър и Саша бяха доста различни. И подходът на родителите спрямо тях се отличаваше. Не само десетгодишната разлика делеше Захарий и Катерина, а и обстоятелствата, в които бяха израснали. Разводът, съдът и детската градина бяха перипетии, през които не беше преминала Катерина. Като втора рожба и нов шанс за все още неукрепилото се семейство, към нея всички се отнасяха по-благосклонно, щадяха я повече, не я възпитаваха по метода, предприет относно Захарий. Свързваха я с тази част от живота им, която бе по-пълноценна и светла. И изолираха несъзнателно Захарий след десетата му година.
          Възпитанието, което Александър и Саша бяха приложили спрямо него, с цел създаването на навици, здрав житейски пиедестал и моделираща функция, беше със здрава основа и фундамент. Но изкуствените ситуации в съда; попадането на Захарий ту в света на единия му родител, ту в света на другия; пребиваването му в детската градина като нежелано и отрицателно; местенето му от една къща в друга, от друга в трета при неопознати добре баба и дядо - бяха разклатили и размили у него представите за всичко онова, изграждано дълго време; и всичко здраво и стабилно се замени с крехкото и преходното. Захарий беше принуден да лавира между една или друга ситуация; между една или друга къща; между един законно пребиваващ и студен кръг, какъвто бе съдебната зала и един житейски пребиваващ, но все така студен кръг, какъвто беше детската градина. И така, постепенно детските контури на Захарий в социалното му битие се размиваха. Той се научи бързо да приема новите идеи, да се а даптира гъвкаво към новосъздалите се обстоятелства, изниква щи едно след друго - мигновени, крайни, натрапчиви в крехкото му детско съзнание. Генетически - Захарий не бе онаследил твърде изострената чувствителност, но постоянното несигурно лавиране във външния му и вътрешен свят му създаде такава. И той за себе си я прие и нарече - унизителна чувствителност.
          Унизителна, защото не можеше да я предвиди; унизителна, защото не бе в състояние да я предотврати; унизителна, защото не можеше да я контролира и скрие, унизителна, защото винаги, когато и където дефилираше - тя бе до него като безмървен зрител, обърнат единствено навътре, а не навън, където се вдигаха и гледаха очите му.
          Той искаше да й създаде закритие и успя, благодарение на силната си воля. Но това закритие не бе навън, а все така вътре в него. И един ден, похабено от времето, щеше да започне да се руши.

 

***

 

          Професионалната реализация донесе богато удовлетворение на Захарий. Той работеше упорито дълги години и рано постигна признание на млад изкуствовед и още млад жънеше лаврите от това. Но с ненаситна жажда за по-големи постижения в попрището си, той се превърна в работохолик. Всичко друго се пренареждаше на заден план - чувствата, преживяванията, емоционалните му гами бяха подчинени на една единствена страст - максимализъм, твърде много задълбочаваше в поставените си цели и изискванията му станаха прекомерни, но и нереализуеми. Постепенно той се промени, въображението му стана изопачено, измени се визията му за онова, което го заобикаляше, а в хората не намираше съприкосновеността, от която се нуждаеше. Това създаде вътрешен раздор, озвучен в един рефрен - в парлива болезненост. Обстоятелствата, в които бе израснал, му бяха осигурили една изострена чувствителност, която с течение на годините се бе трансформирала в унизителна. Това житейск о явление резултативно у него бе отчуждило въжделенията и възприятията. И разрушено сега, в Захарий то огледално се припокриваше с парлива болезненост. Неговият максимализъм се превърна в истинско нещастие за живота му. Така младият човек забули навеки нещо в себе си. А неговото осъзнаване го доведе до алчност; лудата му потребност в нестихващите изцеления и лутания, които сам предприемаше към себе си. Крайният му работохолизъм го доведе, озапти и окова навеки в регреса на духовното. Красотата за Захарий стана изопачена, идеите възобземащи, а изкуството загуби съзидаващите си способности.
          Вследствие на всичко това, той не осъзна, че бе започнал да отхранва един зъл дар, зъл талант и беше узаконил егоизма си - личното бе подчинило общественото на себе си. Всички негови колеги и сътрудници го канеха навсякъде - на приеми, на гуляи, на духовни преигравания извън сцената. Той пиеше и изпадаше в трансцедентални състояния съвсем оголен, без да прикрива себе си в тях. Захарий беше като слънчогледова пита без почва. Изкуствено узрелите й семена падаха в зрелищните уста на чудовища. И от тези семена растяха обществени плевели, вкорениха се слухове. Като надскочило себе си огледало, Захарий виждаше своя обществен лик в медиите. Живееше в унес, с интуицията си предвкусваше крахът, който бумерангово щеше да се узакони в една унизителна реалност с парливите пипала на изострящи се грехове.
          За всичко това той винеше - ИЗКУСТВОТО. Именно то го покрис дрехи. То изкова театралната му маска. То му надена хамелеонова същност. То му изплете було. То го накити с аксесоари. То дефилираше - чрез него….
          А сего пак то - го разсъбличаше. То махаше друхите му една по една. То бавно го оголваше. Пак то намачкваше и разкъсваше дрехите му преди да ги отнеме. То крадеше малките му ритуали на преобличане… То му отне материята, телесността, плътта, обковаваща човешкия му лик. И Захарий бе съвсем оголен сега. А толкова дрехи бе разсъблякъл в името на това достигне до тази голота - оръфана, надупчена, така грозна; не така обкичена с материи, далеч не така безвъзвратна, неприкосновена както преди. И дарбата на Захарий, този зъл талант, сега му се струваше паразитен и опошлен. Той започна да взима опиум. Желаеше да провери до каква степен можеше да достигне унижението му, какво още би могло да му отнеме и като жертва да го изгори на клада. Изострени чрез духовната отрова, парливите пипала бяха станали реалии в живота на Захарий, а той стана експеримент, терен за опити. Подвизаваше се в най-различни места - обществени или уединени бордеи; събуждаше се в небитиен и нтериор, от ноздрите му течеше кръв, устните бяха сухи и из пръхнали, плътта зачервена и превъзбудена от среднощните пристъпи на духовна сляпа алчност - сплав от опиум и чужди маски.
          Така изминаха три месеца. За това време Захарий бе травмирал съзнанието и ума повече, отколкото можеше да понесе. А по този начин се беше отделил и завързал като марионетка у него двойник. Марионетка-двойник, която не го допускаше навън без да го гримира. И този грим беше толкова болезнен, че всичко в Захарий, и най-вече лицето му, стоеше като окачена на криво закачалка - без дреха, за да я прикрие. Той се опитваше да пришие всички дрехи с един общ шев, ала ги скачи една към друга като дрипа; усилията му бяха безрезултатни. Но бяха и първата, уловена сляпо, сламка на удавника, решен да изплува над огледалната повърхност, където някои от цените, които заплащаше в живота си - в чисто човешки план не си заслужават усилието.

 

***

 

          Захарий осъзна, че тепърва трябва да си изгради здрави вътрешни мостове. Изпита огромна потребност за изолация. Инстинктът му за самосъхранение смътно му подсказваше, че ако и този път напусне себе си, ще си навреди толкова много, че няма да е възможно да се върне назад; щеше да загине. Осъществявайки разковничето навън, той бе пропуснал да съгради вътрешната си независимост. И сега, когато се опита да потърси в себе си такава, там нямаше нищо. Именно тогава Захарий осъзна греха-храненик, пазитиращ у него. Той така се беше впил, че преди да го осъзнае Захарий откри и видя корените му; тези, които крадяха от независимостта му. Нима е толкова трудно да се промени човек?! Да започне отначало, да стане по-добър, отколкото е бил?! Нима в този момент ще връхлетят отгоре му всички грешки отпреди и силите му ще се окажат така крехки и недостатъчни?! Нима ще се поколебае за пътя отпреде му и ще го заболи?! Нима ще се изплаши?! Така осъзнаваше За харий всичко сега. Тъкмо тогава, когато реши да смени посоката и да управл ява живота си сам, миналият живот като секира разполовяваше сегашния. Вътрешният му свят не можеше зачеркне изведнъж предишните духовни навици. В душата на Захарий вече нямаше място за монолози; диалогът трябваше да бъде единствения спътник на начеващите градива, диалогът на неговите монолози. Нима той си бе позволил да елиминира това общуване?! Защо си бе позволил да се обвърже със съзнанието, че пътят, който му предстоеше да извърви, щеше да бъде по-лек, отколкото бе в действителност?!
          Това съзнание беше сожило незрящи решетки, а те родиха зрящ затвор за Захарий, цената на неговата вътрешна независимост.
          Още много подобни размисли се таяха в главата му. Едва съумяваше да ги съзре в себе си и те се разклоняваха на посоки - като ножове с две остриета. Мислеше си, че утре - когато ще бъде в клиниката - тях няма да ги има; че те ще останат тук, наедно с вещите. След няколко часа Захарий щеше да напусне това старо жилище. И едва сега той наистина го забелязваше. И отново мислите се загнездиха мнимо в него. Едва сега той виждаше всички вещи в жилището си, преосмисляйки ги като огледала. Те отразяваха множеството лица, в които преди се бе въплъщавал и които го гледаха с минали погледи, неназоваващи и отчуждени. Той ги насочваше към самия себе си; насочваше ги, за да види страшното разполовяване и тежестта на всяко едно лице - тежест, която трябваше да изкупи, за да постигне лекотата, нужна му в живота. А главното оръжие в тази война бе грехът-храненик. Захарий не трябваше да го изолира от себе си, трябваше да продължи да го отхранва, илюзорно създавайки го с блюдата му. И отхранвайки го с илюзия, той самият щеше да се превърне в илюзия. Именно така Захарий визираше ненаранимото изкореняване на тази вътрешна бариера, която възпрепятстваше независимостта му. И го обзе страх. Страх, който никога преди не беше изпитвал - страх за себе си и ненаранимостта си, за живота занапред. Той се сви на кълбо в стайния ъгъл и не помръдна дълго време оттам. Вече отхранваше илюзорно греха-храненик, а той настървено поглъщаше залците си. В алчността от глада - не осъзнаваше, че всичко бе илюзия за храна; че не ядеше телесност, а гълташе залци от себе си. И колкото по-настървено, толкова по-лъжовно.

 

Електронна публикация на 31. март 2002 г.
Допълнение на 10. април 2002 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]