Оля Стоянова

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

Малки бягства

 

Оля Стоянова

 

 

 

         Той е съвсем нормален човек. Всяка седмица чете хроскопа си, а той обикновено не е верен. В повечето случаи не му предстоят големи катаклизми, далечни пътувания, любовни афери или проблеми на работното място. В много отношения той е съвсем нормален. Не сънува страшни сънища, жена му не му изневерява, децата му не са лоши.
         В интерес на истината, понякога му влияят магнитните бури и слънчевите изригвания.
         Понякога при пълнолуние не може да заспи. Понякога се стряска нощем, буди се и дълго мисли за непознати градове, за далечни маршрути и за друг сценарий на всичко това, което му се случва. Това е.
         В много отношения той е съвсем нормален. На 33 години. Малко скучен. Малко предвидим. Няма авантюристичен дух. Не е женкар. Не мечтае да покорява върхове и не се заглежда по жени. Няма някакви особени таланти.
         Понякога му е много тежко. Случва се един-два пъти в годината, когато има усещане, че въздухът в стаята не му достига или, че таванът в спалнята слиза все по-ниско. Тогава предусеща всяка реплика, която жена му ще каже. Тогава – един-два пъти в годината, усеща, че просто няма сили да продължи. Някак му се струва непосилна идеята за правенето на кафе всяка сутрин; за чакането на рейса на спирката; за плащането на тока и парното; за всичките родителски срещи, които му предстоят.
         В един момент има усещането, че просто няма да издържи под напора на всичко това. В един момент се плаши и не знае как да реагира – да бяга, да не се прибира от работа, да отиде в командировка, да си намери любовница. Какво... Нещо трябва да направи, някъде трябва да избяга, а всичко е толкова предвидимо. В хороскопа му пише – срещи със стари приятели, любовни авантюри и проблеми на работното място. За късмет – точно тези два-три дни в годината, няма слънчеви изригвания и магнитни бури, от които се страхуват пенсионерите. Няма нищо – дори най-малко, за да се оправдае пред себе си. Жена му е добра. Децата са прилични. Когато се погледне в огледалото – и той е съвсем приличен.
         Просто – един-два пъти в годината се сеща, че вече няма толкова неща, които да му предстоят. Тогава се облича, взима си палтото, казва:
         – Излизам за малко до магазина, ще купя някои неща. Искате ли сладолед?
         И затваря тихо вратата след себе си.
         Ето това е моментът, от който го е страх. Не го е страх от земетресения, от природни бедствия, от улични престъпления, от катастрофи или някакво насилие. Страх го е от първите няколко секунди, когато седи в тъмното и се пита – а, сега накъде.
         По принцип, може да тръгне навсякъде. Да хване някой късен влак, да хване самолет, да се затрие някъде и да продължи всичко по съвсем друг начин. Би могъл да живее чисто и подредено някъде, да става сутрин с ясни мисли в главата си. Би могъл да стане будистки монах или селянин, би могъл да бъде компютърен специалист, който да живее само във въображаем свят, би могъл още да си намери любовница, която да го разсейва и да пропъжда надалеч лошите мисли.
         А той седи в тъмното, кучето го надушва и маха опашка срещу него. Той седи така – десет-петнайсет-двайсет секунди. Повече. В някои случаи всичко продължава повече или по-силно. После вдига яката на палтото си, нагазва в шумата, дава знак на кучето да мълчи и отива в задния двор на къщата. Все едно е излезнал просто да изпуши цигара. А нищо не е толкова просто – той стърчи в тъмното и се взира в светлите прозорци.
         Жена му бърше прах, децата зяпат телевизия. Той гледа лавиците с книги в библиотеката, фикуса с огромните листа, който стига до тавана, олющената боя на шкафа, масата с четирите стола. Стои като хипнотизиран и гледа всичко това, така сякаш го вижда за първи път. Все едно гледа телевизия. Казва си – в тази стая е затворен целият ми свят. Всичките тези книги, предмети, олющеният шкаф, фикусът, точно тази жена и тези деца.
         Те говорят нещо, но до него не достигат думите. Движенията им изглеждат по-забавени, жена му се смее, а той седи пред прозореца и ги наблюдава. Някъде пет-десет-петнайсет секунди. Някога по-малко, друг път – нещата се проточват повече.
         После жена му разсеяно погалва децата по главата, бърше им носовете или се усмихва. Понякога не прави нищо – просто продължава да бърше прах или гледа в празното пред себе си. Друг път бавно се протяга и захапва ябълка. И странно как – до него достига този звук и той го връща.
         Стои още секунда-две, може и пет-десет, може и час, после влиза в къщата. Събува се, съблича се, все едно нищо не е било.
         – Нямаше – казва – от онзи сладолед.
         – А – ти се върна – отбелязва жена му. – Много бързо.
         – Да – отговаря той.
         Веднъж-два пъти в годината той се връща от много, много далече. Дори не е за приказка.

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. октомври 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]