Палми Ранчев

проза, поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

БАЛОНИТЕ

 

Палми Ранчев

 

 

         Хлапака неспокойно обърна глава към мерцедеса, който паркираше на заден ход. Погледна и в противоположната страна на паркинга. Там всичко беше спокойно. Автомобилите бяха наредени косо срещу по-ниската страна на ресторанта, на която нямаше прозорци. От мерцедеса се измъкна огромен мъж и се протегна с изпънати настрани лакти.
          - Какъв ти е мерцедеса бе, бате? - попита отдалеко хлапакът. - Последен модел ли е?
          - Шамари ли искаш? - попита мързеливо гигантът, без да го поглежда.- И марш от там, да не се върна.
          Пресече с широки крачки асфалтираната алея, която отделяше паркинга от пространството пред ресторанта, покрито с едър калдъръм. Хлапака се спря, защото беше го последвал на куц крак. Просто се забавляваше да върви след него. Изчака го да влезе в ресторанта, погледна през рамо паркираните коли и продължи по същия начин към въртящата се врата. Настина си играеше. Беше нормално за момче на неговата възраст. Най-накрая, когато стигна входа на ресторанта, беше изминало достатъчно време и вече нямаше опасност да се сблъска с великана.
          В ресторанта беше топло, и почти веднага забрави за студа навън. Застана в страни от входа, до празна маса с червена покривка на правоъгълни тъмни кравдрати, и се огледа. Никъде не успя да го открие. Най-вероятно само беше му се сторил толкова грамаден. Тук, сред други възрастни като него, беше се загубил. В отсрещния ъгъл хората бяха се изправили около две събрани надълго маси. Смееха се, прегръщаха се, ръкопляскаха. Изглежда нещо празнуваха. Не бяха дошли само да вечерят. Няколко деца се държаха за ръце и се въртяха в кръг. Гледаше ги с безразличие.
          Скоро погледът му спря върху дядката, който държеше над главата си букет от разноцветни балони. Пристъпваше ситно около хорцето и подаваше балон на всяко дете. Кръгът скоро се развали. Всички размахваха балоните, стиснали ги за дългите пластмасови дръжки. Дядката продължи между масите със застинала усмивка. На всяко дете даваше от разноцветните балони. Хлапака решително го последва. Застана срещу дядката, загледа го с широко отворени очи. Отблизо личеше, че бузите му са начервени. В усмивката му също имаше някаква искуствена червенина, подчертана от дебелите влажни устни и лъскавата слюнка. Подаде му балона с лек поклон, устните му се раздвижиха, оживяха. Обърна се и продължи между масите.
          Колебаеше дали да поиска още един. Накрая реши, че и този му стига. Огледа се за успокоение: нямаше каквато и да било заплаха в средата на ресторанта. Нищо не беше се променило. Отправи се решително към старото си място до входа. Там се обърна, опря длан в покривката на масата и огледа внимателно ресторана. Прецени, че момента беше подходящ, и взе филия хляб от пластмасовата панерка. Пъхна я в джоба на разкопчаното си яке, отново се огледа. Държеше изправен продълговатия балон, и така скриваше лицето си от повечето посетителите. Срещна само погледа на дядката, който сега беше съвсем близо.
          Хлапака се обърна и с бързи крачки напусна ресторанта. Там бръкна в джоба на якето, извади филията. Тогава видя, че дядката също беше излязал. Бяха му останали само два балона, държеше ги пред гърдите си, и се смути от погледа му. Момчето го погледна още веднъж, погледна и филията, неочаквано я подхвърли и със силен шут я изпрати далеко към паркираните коли. Тръгна решително в същата посока. Хубаво беше, че се сдоби с безплатен балон. Но вече беше почти на тринайсет и не се кефеше толкова.
          - Даде ми жълт - каза високо Хлапака, защото забеляза, че дядката вървеше на няколко крачки след него. - Предпочитам червен.
          - Червен ли? - чу се гласът на дядката.
          - Обичам червеното.
          - Сега нямам червен - каза със съжаление дядката и направи неясен жест с ръката. - Черевените първи свършват.
          Наоколо беше станало по-студено. Рядко прехвърчаха сухи и пухкави снежинки. Една се задържа отпред на якето му. Хлапака раздвижи рамо и снежинката се плъзна надолу. Напъха свободната си ръка в страничния джоб. Спомни си филията хляб и обърна глава към дядката. С ширококо движение подхвърли балона, изчака го да се спусне на подходяща височина и го ритна с върха на гуменката. Балонът отхвърча напред.
          - По-добре щеше да е, ако раздавше футболни топки.
          - Балоните са от ресторанта - обясни дядката, без да намалява разстоянието помежду им. - Но аз мога да ти купя. Футболна топка, искам да кажа.
          - А-а, без тия! - реагира остро Хлапака, настигна балона и отново го ритна. - Ако ги раздават безплатно, ще взема. Но да ми купуваш, не ща.
          - Накъде си тръгнал?
          - Наникъде.
          - А има ли къде да спиш?
          - Що не си гледаш работата?
          - Искам само да ти помогна - изрече като спираше след всяка дума дядката. - Опитвам се.
          - Искаш да ми помогнеш, така ли? - попита придизвикателно Хлапака. - Тогава кажи как да свия нещо от колите. Касетофон, чанта. Каквото и да е. Тогава ще ти повярвам, че наистина искаш. Ще го продадам, и после няма да съм ти задължен.
          - Сигурно не си ял.
          - Защо смяташ така? - попита с неочаквана злоба Хлапака, а на кръглото му носле се появиха се три дълбоки бръчки, които приличаха на буквата Ж. - Защото забеляза, че взех филията от масата. Затова ли? После нали видя къде я пратих с един шут.
          - Исках само да разбера дали си ял.
          - Ям само когато намеря нещо вкусно - продължи злобно Хлапака. - Сам си набавям лапането. Не чакам някой да ми го подхвърля.
          - Не исках да те обидя.
          - Тогава какво искаш? - попита Хлапака, обърна се към дядката и пристъпи, агресивно разперил ръце. - Я сега да видим какво имаш в джобовете.
          Дядката не помръдна, дори когато Хлапака се притисна плътно в него. Гледаше го отдолу-нагоре и на топчестото му носле бръчките отново бяха изписала, сега доста по-разкрачена, буквата Ж. Беше свил юуците на разперените си ръце, съскаше злобно. Някак не му се вярваше, че изговаря всички тези думи. Изпитваше удоволствие, че дава воля на яростта си. Но юмруците вече го боляха от стискане.
          - Ти от ония ли си?
          - От кои? - прошепна дядката и едва сега отстъпи. - Не те разбирам.
          - Сега ще ти обясня - изрече заканително Хлапака. - Ей сега!
          Настигна го, нъпъха ръка в страничния джоб на сакото му. Извади я бързо, заобиколи откъм гърба му и бръкна в другия му джоб. Там откри смачкани на топка левове. Дядката беше вдигнал високо балоните над главата си, сякаш да не му пречи, и се тресеше с цяло тяло. Червените му устни, покрити с белезникава суха ивица, се напукаха.
          - Ама, малкия, моля ти се! - изрече на пресекулки той и добави: - Моля ти се!
          - Ти си от ония! - каза Хлапака, вече по-убедено, и прибра в джоба на якето смачканите на топка банкноти. - Няма какво да те съжалявам.
          - Малкия, аз исках само да помогна - заекна дядката. - Да ти помогна, ако е възможно.
          - И аз исках само незнам какво си - изговори бързо Хлапака, отстъпи назад и го погледна присмехулно. - Но, виж, ето какво се получи.
          Хлапака без да бърза се отдалечи. След няколко крачки се обърна. Дядката не беше помръднал от мястото си. Беше изпуснал балоните и продължаваше да се тресе. Хлапака продължи по-спокойно. Отново се обърна след няколко крачки. Трите балона бяха се събрали в края на паркинга. Вятърът ги раздвижи, тласна ги към най-близката кола и почти едновремено се чуха последователни звуци. Момчето се усмихна и с ожесточение завъртя глава, сякаш по някакъв начин беше предизвикало пукането на балоните.

 

 

 

 

 

 

Критика за разказа:

 

Владимир Трендафилов, „Властта, достойнството, Палми Ранчев“

 

Електронна публикация на 30. април 2006 г.
Публикация във в. „Литературен форум“.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]