Палми Ранчев

проза, поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

НОЩТА: ЛИЦА И МАСКИ

 

Палми Ранчев

 

 

         Лице

 

 

         Работя в отсрещното кафене. Пускам игралните автомати и давам жетони за билярда. Преди това, не помня колко отдавна, бях студент. Между студентството и работата в кафето се влюбих в едно страшно красиво гадже. Винаги сядаше сама на маса, в едно друго кафене – на две пресечки от това, в което сега работя. Сядаше, без да обръща внимание конкретно на когото и да било, само се оглеждаше неспокойно. Най-вероятно имаше среща с някой, който все не идваше. Така мислех в началото. Докато я наблюдавах, отбелязах, че пие кафето си с пет лъжички захар. И през също толкова минути ходи в тоалетната и си налива в пластмасова чаша вода. Вероятно няма да е изненада, за който разбира, ако прибавя, че беше на хероин. Седнах на нейната маса и почти веднага се запознахме.
         Скоро вече ми разказваше какво й се случило преди два часа. С подобни момичета е винаги така, все нещо важно им се е случило преди няколко часа. На нея – преди два. Не искам да се задълбочавам прекалено в темата. Скоро разбрах почти всичко, което ме интересуваше. Накратко: в играта я вкарало предишното й гадже. Обичала го много. Сега е заключен, защото разбил две аптеки. Банална история и в тези среди, и в моята, ако мога да се причисля към някаква определена среда, – да речем, на момчета и момичета, които още търсят своя начин на живот. Нещо, което харесват достатъчно. Все не го намират, но не са се отказали и отново ще го потърсят.
         Искам да кажа още нещо за гаджето което харесвах, докато го наблюдавах отстрани и постепенно, след като започнахме да разговаряме, се влюбих в него. Беше слаба, висока. Леко небрежна във всичко, което върши. Имаше тъмна, почти черна коса и огромни зелени очи. Постоянно се оглежда, нещо търси или очаква да се случи. Никога не го намира. Или по-точно – никога не се случва това, което очаква. Такова беше впечатлението ми отстрани. Вече знаех, че никого не очаква. И никой нямаше да дойде специално за нея. Зелените й очи ми изглеждаха още по-големи и по-тъжни. Исках да й помогна. Надявах се, че можем да намерим заедно това, което тя до­сега, сама, не беше успяла. И същевременно знаех, че приближавам пещ, в която високата температура изгаря всичко. Затова не трябваше да приближавам прекалено. По-добре беше да остана там, където съм. Имах право да разговарям с нея, да си определям среща за следващия ден; да правим секс и дори да се влюбя; но без да преминавам опасната граница. Не и по този начин, както вече усещах, че се случва. Започнах да виждам все по-често, дори когато бях сам, зелените й очи. Тях гледах, цвета и дълбочината им, а не, да речем, изгарящата пещ, около която бях в опасна близост.
         Една вечер, след като преди това изпихме по три двойни кафета и в продължение на часове говорихме почти без прекъсване, тръгнах с нея. Винаги съм знаел, че накрая ще го направя. Дори не помня да сме се уговаряли специално. Искам да кажа, че нямаше някаква разяснителна работа от нейна страна, нито пък аз я подпитвах кой знае колко. Изправихме се почти едновременно от масата, хванахме се за ръце и излязохме навън. При всяка промяна на посоката широката циганска пола се завърташе около тънките й глезени. Иначе висеше на безброй гънки и гънчици около стройните й крака. Заведе ме в тръбите, които се намираха в средата на парка.
         Доста наркомани, и не само наркомани, се събираха там през август. Беше нещо като скаутски лагер. Навсякъде наоколо се пиеше, пушеха, пееха песни – от едната страна на английски, не се разбираше точно какво, по-скоро само се упражняваха; от другата – на български – скубеха косите и перата на някаква нещастна любов и подрънкваха тихо на китара. Започнахме да се целуваме веднага след като си намерихме удобно място. Не отделях устните си от нейните. Бавно я събличах – първо избродирания в зелено и златно елек, заедно с много целувки, после блузата – и още повече целувки. Галех я, сякаш изглаждах невидими неравности. Колкото и бавно да я разсъбличах, вече беше гола – само по бикини. През цялото време тя до­върш­ваше движенията ми. Аз започвах, а тя – довършваше. Не бях се чувствал така с никое друго момиче. Накрая, въпреки че всичко беше точно такова каквото винаги ми се е искало, или поне така ми се струваше, се уморих. Приличах на термофор, от който топлата вода бавно изтичаше.
         – Не съм очаквал, че ще прекарам в тръбите цяла нощ – казах аз и се усмихнах. – Чувствам се много лек. Като перце. Направо съм готов да полетя.
         – Искаш ли наистина да полетиш?
         – Може! – отговорих и вдигнах рамене: през цялото време, признавам, очаквах кога ще стигнем и до този момент. – Не ми пука. Дай шприца.
         – Чакай, не бързай толкова. Първо ще ти стегна ръката.
         – Вените ми са добре. Не са като твоите. Като вашите. Или предпочиташ да се правиш на медицинска сестра.
         – Ако и ти си на игла две години, ще те питам на какво ще ти заприличат вените. Сам можеш ли да го направиш? – попита тя, защото видя, че се опитвам да забия иглата. – Или трябва да ти помогна?
         – Не искам да ми помагаш.
         Наблюдавах как върхът на иглата потъна във вената. Издър­пах малко кръв и бавно започнах да вкарвам.
         – Отрова! – процедих аз.
         – Скоро ще ти стане гот.
         – Искам да ти покажа, че не ми пука. Затова си вкарвам тази гадост. Това е за първи и последен път.
         – И аз съм казвала тези думи.
         – Не, при мен е друго – продължих с гнуслива физиономия. – Знам, че повече не искам да те виждам. Чувствах нещо. Дори те обичах. Но всичко беше дотука. Повече не искам да те виждам.
         – Какво ти става? Какво искаш да кажеш с тези думи?
         – Потя се. Лошо ми е. Тръгвам си. Нямам сили за повече.
         Изправих се на колене, протегнах напред двете си ръце и изпълзях от широката тръба. Навън беше почти сутрин, далеко между върховете на два бора се виждаше слънцето. Беше червено. Ослушах се и разбрах, че въпреки ранния час не бяхме сами. В съседните тръби, дори и по това време, имаше и други като нас. Отново се чу подрънкване на китара. Няколко нестройни акорда и пицикато на дебелата струна. Пос­ле прозвучаха два-три стабилни акорда и продължиха да се упражняват – английската песен от снощи. През този месец нощите и дните бяха еднакво горещи. Някои, знаех, не излизаха по цяла седмица от тръбите. Нямах намерение да живея по този начин. Дори и да съм много влюбен. Прекалено силна беше температурата на пещта. Чувствах, че всеки миг мога да пламна. И бързо ще изгоря. Струваше ми се безсмислено. И просто не ми харесваше. Затова намерих сили да си тръгна.
         Не стигнах много далеко. Вървях до края на парка, всъщ­ност до началото му по отношение на улицата – там, където алеите са значително по-добре очертани. Тогава разбрах, че освен желанието ми да се спася, има и още нещо, което също беше достатъчно силно и дори привлекателно. Чувството не ми беше напълно ясно. Не можех да го нарека с една дума. Но съм сигурен, че съществуваше, беше заседнало дълбоко в мен, като корав залък, и заради него се върнах. Дори тичах по обратния път. Потях се непрекъснато. С облекчение различих наредените една до друга бетонни тръби сред редките дървета. Не успях да открия веднага коя е нашата. Всички тръби сега ми изглеждаха еднакви. Най-накрая се ориентирах и клекнах пред тъмния отвор. Изчаках известно време и влязох на четири крака. Без да се срамувам, въздъхнах с облекчение. Намирах се точно където трябва. Почти нищо не беше се променило през време на моето отсъствие. Половината от шприца беше в моята вена, чувствах го в кръвта си, беше като чуждо присъствие: същество, което бързо достига мислите ми и пос­тоянно ги разбърква; другата половина тя беше изпразнила в себе си. Държеше празната спринцовка и я гледаше. Не се учуди, че се връщам. Едва-едва се помести, направи ми място до себе си: покана да дойда по-близо. Прегърнах я и останахме неподвижни – сигурно цял час. Часове. През целия ден. Или много повече. Времето, а и всичко друго тогава нямаше значение.
         После – не мога да определя точно кога, но вече се чувствах­ме много по-заедно, – се появи някакъв тип. Беше суха паста, от нейната порода; да се чудиш откъде намира сили да движи кльощавите си крайници. Приближи с главата напред, седна до мен; постоянно се оглеждаше, питаше има ли нещо и за него. Повтаряше, че трябва непременно да се наяде. Иначе щял да умре. Да се хвърли от високо. Вече падал от високо. Не спираше да говори. Исках да разбера дали двамата се познават. Питах се: защо влезе при нас, а не, да речем, в съседната тръба. После присъствието му вече нямаше значение. Заедно – понякога само с нея, но доста често и с този тип, който идваше винаги много гладен и си отиваше, получеше ли дозата си, – прекарахме още няколко нощи. Не се наемам да определя точно колко. Често говорех, че трябва да се откажат. Заедно да се откажем. Предложих им план как да стане. Започваме, или по-точно спираме, от утре, или поне през някой от следващите дни. Присмиваха ми се, тя дори ми запуши устата и изломоти лигаво:
         – Качвай се на шейната!
         – Не искам! – отвърнах и се преместих настрани, сякаш ме караше да го направя буквално. – Никакви шейни не ме интересуват.
         – Качвай се и да се спускаме надолу.
         – Добре, но това е за последен път.
         – Винаги е за последен път – изрече с фъфлещ глас тя. – Никой не знае дали този път не му е последен.
         Накрая отново избягах. Бях наясно със ситуацията, знаех какво става и какво евентуално щеше да стане, колкото и условна да беше обективността на усещанията ми. През цялото време бях на черешата. Не съм сигурен дали беше достатъчно, че имам и други познати наркомани. Не само знаех историите им, а и, случвало ми се е, отблизо да ги наблюдавам. Какво правят и какви стават, особено ако нямат с какво да се хакнат. Най-важното беше, че не исках да я обичам, да бъда с нея по този начин – заедно с всеки, който влезе в каменната тръба.
         Още по-малко желание имах да съм зависим от някого или от нещо. Без да се обадя, просто изпълзях навън. Бях твърдо решен този път да не се връщам. Независимо от болката или от безчувствието, които щяха да ме измъчват. Слънцето първо ме заслепи, после приятно стопли лицето ми. Беше достатъчно усещането, че постъпвам правилно. Вътре, колкото и горещо да ставаше, винаги беше тъмно. На първо време ми стигаше да не мисля за нея. Не трябва да се обръщам назад, дори и в буквалния смисъл. Понякога успявах, друг път я виждах – и дори започвах да говоря с нея. Тя през цялото време не ми обръщаше внимание. Изражението на лицето й беше същото – несигурно, в постоянно очакване – каквото беше в кафенето, спомнях си, преди да се запознаем.
         През следващите дни излизах веднага след като се събудя. Като подгонен. Дори се обличах в движение. И по цял ден кръс­тосвах по улиците. Опитвах се животът наоколо да бъде единственото, което виждам. Исках да бъда огледало, което само отразява; дори не огледало, а парче стъкло или обикновена лъскава повърхност. Нищо повече. Без мисли, без спомени и желания. Опитвах да се движа като навита играчка. Не винаги успявах. След няколко дни, прекарани в подобно състояние, вече нямаше място, където искам – не само да отида, а и дори да мина оттам. Чувствах се все по-отвратително. Постоянно бършех с ръкава на суичъра изпотеното си лице. И се вслушвах в учестения си пулс.
         Отскоро започнах да се страхувам, че съм болен от спин. Вярно, първи използвах шприца, но това беше стара игла – нямаше защо да се заблуждавам. Кой знае в колко вени се е забивала. Дори си представях как иглата дупчи кльощави наркомански ръце. Въпреки това не бях сигурен – болен ли съм наистина? Но съмнението също може да те разруши. Усещането, че случаят е решил вместо теб как ще живееш нататък. И понякога съперничи на самата болест. Още повече, знаех, че никога няма да се прегледам. И тя – в това съм по-сигу­рен, – нямаше да отиде на лекар. Дори започнах да се колебая, ще се срещнем ли отново?
         Но ако се срещнем още днес, нито ще се учудя, нито ще й призная за страховете си. Ще продължа да се държа както досега. Почти едни и същи са думите, които казвах, когато реално бяхме заедно и когато си въобразявам, че е наблизо. Такова е усещането. Не съм сигурен – още ли съм влюбен. Вероятно не съм. И скоро, надявам се, ще продължа живота си по-нормално. Ще възстановя и студентските си права. Тази възможност ми показва колко лесно мога да заприличам на останалите хора. Но от всички намерения тази вечер, когато работното ми време завърши и си тръгнах, най-сигурното е, че никъде, с никого, няма да спирам прекалено задълго.

 

 

 

         Маска

 

 

         След като знаете важни моменти от последните ми преживявания, вероятно имам право да попитам дали ви се е случвало да се чувствата по същия начин. Не искаш да се прибереш – не само вкъщи. В никакъв случай там. Само на улицата, колкото и да си самотен, никога не си напълно сам. Ето сега, вървя безцелно, без усещането, че се разхождам. Крача, не се оглеждам, сякаш следвам сянка, която постоянно ми убягва. Опитвам се да я настигна, да прекрача в нея като в локва. Тогава ще разбера чия е, вдигна ли поглед. Почти веднага сянката изчезва. И загубвам интерес към доскорошното си желание. Продължавам само да вървя. Бегло отбелязвам променящите се наоколо подробности. Тъмен тротоар. По-тъмен от предишния. Не живеят ли хора наоколо? Или всички непробудно спят. Толкова непробудно, че каквото и да се случи, тъмните прозорци и силуетите на сградите няма да се променят. Ще останат все така безмълвни. Скоро започна да ми се струва, че очакват с прикрита досада да напусна пространството, което прекосявам. Тяхното пространство.

 

 

 

         Хлапето

 

 

         Излязох на по-осветена, съвсем различна улица. Тук се чувствам спасен. Успях да се спася. Тъмният тротоар, по който вървях, сякаш никога няма да свърши, изглежда отдавна минало. А само преди секунди бях на него. Вече го наричам “минало”. Заедно с осветената централна улица, на която още има хора. Всичко се вижда добре и е с реални очертания. Част от усещането, че съм се спасил. Без да си обяснявам точно от какво. Достатъчно ми е, че наоколо е светло. Пресичам улицата с намерение да разбера повече за чувството на страх и тревожно очакване. Мога значително по-внимателно да го огледам и да го анализирам. Още не съм го преодолял напълно.
         На отсрещния тротоар видях хлапе, което отдавна трябва да е вкъщи. Да спи. И да сънува приказки. Приближих и то, без да ме погледне, протегна свитата си шепичка. Пребърках си джобовете и събрах всичките си пари. Дадох му ги и го попитах:
         – Как се казваш?
         – Казвам се...
         – Не си ли знаеш името?
         – Знам го.
         Разроших му косата. Хлапето се смути от вниманието и парите в шепата. Не смееше да я затвори. Продължих да се усмихвам, за да го успокоя. Дори му намигнах приятелски.
         – Къде ще спиш тази нощ?
         – Ей там – посочи хлапето. – В онзи вход. С едни приятели.
         – Не ви ли е студено?
         – На последния етаж сме си направили леговище – каза то. – От вестници, два дюшека и една дълга черга.
         – Майка ти... – изрекох, без да искам.
         Детето продължи да ме гледа. Вече беше затворило юмручето си. Стиска здраво парите в протегнатата ръка. Не ги е скрило. Още се колебае няма ли да си ги поискам обратно.
         – Искаш ли да повървя с теб?
         – Може.
         – Страх ли те е от тъмното?
         – Понякога.
         Скоро хлапето изчезна в тъмния вход. Не благодари. Не се сбогува. Не се сети да си каже името.

 

 

 

         Лудият

 

 

         Срещу мен някакъв си говори сам. Ръкомаха, смее се, проплаква. Един от многото луди по софийските улици. Сега той е човекът, с когото ще се размина. Заради него не съм абсолютно самотен. Знам, че не всички спят. Но тук със сигурност има един, ето този, който се нуждае от думи – и заради това непрекъснато говори. Може да ме забележи. Или няма да ми обърне внимание, ако продължа, без да се отклонявам от досегашната си посока. Ще премина на около метър разстояние от него. Съвсем безопасна дистанция, дори за това време на нощта. Представям си, че това е последният човек, когото виждам. Отмина ли го, няма да срещна никой друг. Виждам пред себе си само тъмнината и празните улици. Заради това спирам пред него. Устните му се движат, без да издава звук, и продължава да ръкомаха.
         – Приятел! – казвам му. – Всичко ще се оправи.
         – Не, няма – отвръща той. – Никога.
         – Ще се оправи – продължавам успокоително. – Сигурен съм.
         – Аз не съм. Нямам причини да бъда.
         Лудият не е толкова луд, колкото изглежда отдалеко. Така ми се струва от отговорите му. И собственото ми поведение вече е малко безсмислено.
         – Ти защо разговаряш с мене? – попита неочаквано той.
         – Защото реших, че си последният човек, когото виждам тази нощ.
         – Може да е истина.
         – Не е.
         – Да знаеш, че може и никого да не срещнеш повече. На мене ми се е случвало. Цяла нощ понякога стоя тука, оглеждам се, чакам, и никой не минава.
         – Не е истина. Ето, появиха се други хора. По отсрещния тротоар – момичета и момчета. И онези там, които се качват в колата.
         – Исках да кажа: че би могъл да не срещнеш.
         – Чувството ми беше такова. Вече не е. След като поговорихме.
         – Благодариш ли ми?
         – Благодаря ти!
         – Моля, нямаше за какво. Всичко е нищо особено.
         Трябва да си тръгвам. Не само защото разговорът беше приключил. Но и защото той повече не ми обръща внимание. Отново ръкомаха, движи беззвучно устни. Погледът му е съсредоточен върху нещо, което аз не виждам. Но съм сигурен, че съществува. Има го. Достатъчно реално е, за да общува с него по този начин. Някак изненадан усетих, че и моите ръце се раздвижват. И аз ръкомахам. И моите устни се движат беззвучно. Искам да кажа нещо, което лесно да се разбира. Дума, или дори само възклицание. Тогава, когато изглеждам на някого като последното човешко същество.

 

 

 

         Кльощавата

 

 

         Знам, че има места, където хората изглеждат по-добре. Елегантни са. Общуват помежду си с повече усмивки и учтиви жестове. Някои се качват в луксозни коли. Други се оглеждат за такси – отиват някъде и трябва да стигнат навреме. Не ги интересува нищо освен удоволствието от живота. Вероятно аз също мога да отида там. Или на подобно място. Ще видя познати. И ще ми се прииска да бъда един от тях. Сега просто вървя и не бързам да се прибера вкъщи. Имам намерение да тръгна по тази улица – когато се прибирам, а и както сега, ако още само се разхождам, обикновено минавам оттук.
         Често виждам това момиче. Запомнил съм го. Не само защото стои на едно и също място – в началото на безистена, на двайсетина метра от близкото кръстовище. Невероятно кльощава е. Ще добавя – трогателно кльощава. Има нещо хлапашко във вида й. Недовършено, недонаправено. Изглежда, че освен тялото си, предлага още нещо. И държи на него. Но е толкова малко, че дори аз, който разбирам желанието й някой да го забележи, не го откривам. Само допускам, че съществува. Неизвестно допълнение, което трябва, заедно с тялото, да привлече повече клиенти.
         Сега тя се взира пред себе си. Не разбирам причината. Наоколо няма друг освен мен. И няколко нейни колежки, които сякаш странят от нея. Искат да са различни. По-привлекателни и по-желани. Тя не им обръща внимание, движи се нервно по тротоара. Стиска цигара между дългите си пръсти и често дърпа от нея. Стига до улицата, после отстъпва несигурно върху тънките си токове, прави неловко знак към преминаваща кола. Надява се движението й да привлича вниманието – все още не знае точно на кого. Когато приближих, забелязах в очите й сълзи. Мислех си, че момичето също ме е запомнило от други подобни срещи. Често минавам оттук. Знае, че не съм клиент. Заради това си позволява да плаче пред мен. Размазва с тясната си длан сълзите. Бузата й светва от червената реклама отсреща. Угасва и отново светва.
         Още никой не я е пожелал. И вероятно скоро няма да я пожелае. А тя има нужда от пари. За каквото и да е. Нещо важно. Приближавам още по-близо. Какво мога да направя? Да я поканя. Да тръгна с нея. Само да не плаче. И да не размазва с длан сълзите си. Когато накрая отминах, добре си спомнях единствено лицето й.

 

 

 

         Развлеченият анцуг

 

 

         Продължих пътешествието си из софийските улици. Нещо, което нито съм планирал, нито знам заради какво го правя. Едновременно обикновено и извънредно. Откога живея в този град – всъщност тук съм се родил, а вървя, сякаш вечерната разходка е някакво приключение. Само с желанието да преминавам и да се оглеждам, дори в най-тъмните и опасни улички. Не се страхувам – а търся някой, който се страхува. Струва ми се, че мога да му помогна. Поне ще му внуша смелост. Ще му покажа, че не е толкова страшно да си сам в полунощния град.
         Отново излязох на широка улица. Всички улици в този квартал са ми познати. Няма нужда да изреждам имената им. По-интересни, и по-важни, са хората. Дори когато виждам пред себе си не човек, а развлечен анцуг. Така изглежда отдалеко. Анцугът се движи с усилие. Може би е пиян. Или дрогиран. Болен. Или има друга причина да пристъпва по този начин: несигурен, някак разклатен. Развлеченият анцуг се опитва да пресече улицата. Разминава се с беемве, което почти го облиза. Анцугът спира и леко се поклаща, повлечен от въздушната струя. Прави още две крачки. Сега се разминава с руска таратайка. Иска ми се да му извикам: Нещастнико, спри! Къде си тръгнал? Отсрещният тротоар е прекалено далеко.
         Не казвам нито дума. Само усещам как сърцето ми бие по-силно. Очаквам да се случи лошото. Не се случва. Не се е случило. Още малко му остава. Само още няколко крачки. През цялото време му стискам палци. Късмет, късмет, късмет. Имаш нужда от още няколко крачки късмет, човече. Накрая, когато стига другия тротоар, въздъхвам с облекчение. И усещам болка. Прекалено силно съм му стискал палци.

 

 

 

         Цигуларите

 

 

         Има два или три часа преди да затворят нощните заведения – барове, стриптийз-клубове, денонощните пицарии и бирарии – когато улиците са най-пусти. Но и тогава на “Графа” има някой. На пейката пред новите магазини срещу шесто училище е осветено. Почти като на сцена. Приближих и забелязах един изпълнител. Плешив старик, облечен в костюм от едро кадифе, седи на пейката. В ръцете си държи детска цигулка. Чуха се скрибуцащи звуци. Скоро се появи и друга публика. От отсрещния тротоар, където са празните по това време сергии на пазара, към него идваше едра лелка. Походката й е малко разцентрована: накуцва. Старикът, който скрибуцаше на цигулката, сякаш постоянно я настройва, не й обърна внимание. Дори когато се изправи срещу него.
         – Цигулката ти е детска – отбеляза тя. – Не знам дали имам право да ти го кажа. Всъщност вече го казах. Детска е.
         – Аз съм дете. Затова е детска.
         – На колко си години?
         – Няма значение. Дете съм.
         Скрил съм се в сянката на страничната уличка. Но съм сигурен, че дори ако приближа, ще е същото. Двамата ще разговарят, сякаш ме няма.
         – Някога и аз можех – казва лелката.
         – Какво си можела?
         – Да свиря като теб.
         – Аз само се уча – отвърна старецът. – Едва ли някога ще се науча.
         Старикът, с неочакван порив, уверено намести цигулката под брадичката си. Вдигна лъка над главата си, замря за миг и започна да свири темпераментно.
         – Вече си се научил – изрече лелката и радостно плесна с ръце. – Свириш прекрасно.
         – Не, не! – каза старецът и прекъсна свиренето. – Още се уча. На половината път съм.
         – Ще ми дадеш ли и аз да опитам? Казах ти, че някога можех да свиря.
         Старикът поклати отрицателно глава. Ръката с лъка отново се люшна над главата му в широк жест и той изсвири отговора си. Още веднъж поклати глава. Отново застърга, когато тя му подаде банкнота.
         – Само да опитам.
         – Не може.
         – А срещу пари?
         Старикът гледаше упорито настрани. Отдалечих се, когато отново чух цигулката. Не бях сигурен кой от двамата свири.

 

 

 

         Среща

 

 

         На площада видях някакви от парламента. Част от роднините си, по-далечните искам да кажа, няма да позная, ако ги срещна по това време. Тези толкова често ги показват по телевизията и във вестниците, че веднага ги познах. Какво правят тук? Без бодигардове и мерцедеси. Направо да не повярваш. Но съм сигурен, че ако тръгна след тях, скоро ще стигна и до мерцедесите и някой бабаит със сигурност ще ме сграбчи за врата.
         Разговарят оживено. Вероятно за пари, за територии на влияние, за партийни премествания. Какво ще откраднат. И как утре ще се блещят от трибуната. Тогава, ако съм пред телевизора, ще сменя програмата. Няма да ги гледам. Писнало ми е от тях. Сега искам да се изплюя в тяхната посока. Недоволно да изръмжа. Или да се изсмея гнусливо. Но те вече са прекалено далеко.

 

 

 

         Цветя

 

 

         Излязох от подлеза преди Халите, когато видях жена-джудже. В първия момент се стреснах. Не очаквах да чуя глас от толкова ниско. Господине! – повтаряше тя. Подаваше ми букетче от сини цветчета. Кошницата в краката й беше пълна с такива цветя. Какво ли очаква? Да купя едно. Или всичките. Джобовете ми бяха абсолютно празни. Демонстративно го показах. Бръкнах с две ръце и извадих навън хастара им. Жената-джудже се разсмя. Продължих да опъвам с пръсти хастара на празните си джобове. На нея й стана още по-весело. Прибрах си джобовете, наведох се и леко докоснах цветята в кошницата. Приличаше ми на погалване. Обърнах се и продължих. Зад гърба си още чувах нейния смях.

 

 

 

         Кучета

 

 

         Минах покрай две улични кучета, които се изправиха като по команда. Не съм сигурен дали заради моето появяване. Вероятно беше само съвпадение. Не усетих да са ме забелязали. Побягнаха редом в тъмната уличка. Не много бързо. Постоянно ги виждах пред себе си. Дори и от разстояние усещах как леко стъпват. Понякога обръщаха глави настрани – дишат и душат. Помислих си: дали са приятели? Или са само улични псета, които онзи ден са били заедно. Вчера – не. Тази нощ отново тичат едно до друго. Спряха под мъждива лампа. По-близкото е черно, другото – жълто на бели петна. Отново исках да разбера какво ги свързва. Могат ли да се сравнят с мен. Или с когото и да било. В тази прекалено тъмна и прекалено самотна нощ. Отдалеко извиках “чиба”. Не ги гонех. Исках да разбера как ще реагират. Отново не показаха, че са ме забелязали. Продължиха да тичат в същата посока.

 

 

 

         Бой

 

 

         Исках да се измъкна от лабиринта на уличките около Халите. Вече бях напълно сигурен, че скоро няма да се прибера на топло вкъщи. Да спя. Още искам да вървя и да гледам. Без да съм уверен какво точно научавам. Нещо научавам. Дори ми се струва, че е важно. Отново попаднах в прекалено тъмна уличка. Ускорих ход и скоро излязох на “Дондуков”. Забил глава между раменете си, вървях с бърз ход. Дали се опитвах да приличам на някого, който знае къде отива. Не съм напълно сигурен. Харесва ми този начин на движение. Не обръщам внимание на нищо друго, гледам само върховете на обувките си.
         Пред „Стъргалото“ набрах такава скорост, че дори бях готов да побягна. Щеше да е съвсем естествено. Щом ходя толкова бързо, защо и да не затичам. Почти веднага промених решението си. Видях отдалеко – двама се биеха. Изсилваха се, с желание да спечелят с един удар битката, и обикновено ударите им се разминаваха с целта. Тогава се засилваха с още по-голяма злоба. От ноздрите на по-високия потече кръв. После и от разцепената му долна устна.
         Съвсем близо са един до друг. Бият се тяло в тяло. Нанасят си почти едновременно удари. Чувам ускорения им дъх, охкане, други звуци. Отстрани приличат на едно същество – с четири ръце и две глави. Изравних се с тях и отблизо усещането беше още по-реално. Двамата бяха един човек, който опитваше да се победи. Вече течеше кръв и от скулата на другата глава. Отминах, като продължих да ги наблюдавам през рамо. Отстъпиха назад и задишаха тежко. Отново бяха двама човека. Събираха сили и решителност за нова схватка. Приведените фигури, протегнатите напред ръце изразяваха намеренията им. Скоро пак щяха да се превърнат в едно същество. С две глави и четири безмилостно удрящи ръце. Може би трябваше да ги разтърва. Поне да се опитам. Или да помогна на губещия. Не успях да определя кой от двамата има повече поражения. Нямах желание. И про­дължих.

 

 

 

         Дебеланата

 

 

         Брадясал скитник надигна бутилка с ракия. Седи на пейка в най-тъмното място на градинката пред “Седмочисленици”. Най-вероятно седи от доста време там. И още толкова време е готов да прекара на дървената пейка. Поне така ми се струва. Но той, сякаш да ме опровергае, се изправи и се заоглежда. Не знам какви намерения има, какво мисли и за какво си спомня. Най-вероятно е подивял от самота. Ядосан на живота. И конкретно на себе си. Разперва лакти, раздвижва ги покрай тялото си. Усуква се в едната, после в другата посока. После се навежда в тъмното и с рязко движение за­хвърля празната бутилка зад гърба си. Неговото обяс­нение на колебанията за състоянието му, и съответно най-красноречив и същевременно лаконичен отговор на въпросите ми.
         Тогава в края на тъмната алея видях едновременно с него забързана дебелана. Не съм сигурен откъде се появи. Не бях забелязал кога е изминала дългото разстояние между черквата и крайните пейки. Най-тъмната част от територията на градината. Сега се намираше в относителна безопасност. Скоро, само още един завой, и ще излезе на широката алея, която извежда на улицата. Най-вероятно отдавна съжалява, че е избрала този кратък път към дома. Не може да си обясни логически защо въобще по това време е на улицата. Още не е забелязала скитника, който решително върви към нея.
         Тръгвам през тревата с намерение да му пресека пътя. През цялото време не изпускам от погледа си двамата. Струва ми се, че знам какво ще се случи. Естествено, ако не съм там. Изпитвам известно удоволствие, че контролирам положението. Не бързам, нямам желание да направя кой знае какво. Искам само да застана насреща му, за да ме забележи. Надявам се, че неочакваното ми появяване ще промени намеренията му. Дебеланата също го е забеляза. Ускорява ход, стъпва на пръсти и вероятно едва се сдържа да не побегне.
         Страхува се бягството й да не го предизвика за по-бързи действия. Опитва да си представи всичко като най-обикновено присъствие. Двама непознати в нощната градина. Почти веднага установява, че не може повече да се заблуждава. Готова е да извика. Едва ли друг освен мен ще я чуе. Освен ако не разчита гласът й да възпре пияницата. Накрая успях да застана между двамата. Без да искам, разперих ръце. Дали жес­тът ми е достатъчен той да промени намеренията си. Поуспокоен, забелязах, че дебеланата вече е в самия край на алеята. Там беше значително по-светло. Виждах ясно масивното й тяло. Изглеждаше ми спасена.

 

 

 

         Бягството

 

 

         Продължих с първоначалното си, и най-безопасно по това време на нощта, намерение: само да вървя. И когато реша, защото ми е хрумнало без причина, поради прищявка някаква, или ако се е появило неочаквано препятствие, ще сменя посоката. Не съм сигурен колко часа оставаха до сутринта. Утрото щеше да сложи край на моето пътешествие. По небето звездите светеха още по-ярко. Или така ми се струваше. Не бях много сигурен във възприятията си. Тогава отново си спомних за нея. Видях я, и тя ме гледаше. Изглеждаше толкова безпомощна, колкото и аз самият се чувствах в момента. Исках веднага да тръгна към парка. Сигурен съм, че е там. Вероятно Сухата паста е останал по-дълго при нея. Или е с някой друг, безразлично кой, за да не е сама.
         Не съм сигурен дали е изпитвала нещо към мен. Най-вероятно нищо повече от това, което изпитва към всеки, който се съгласи да й прави компания. Отговорил на поканата в зелените очи. За известно време съм бил необходимият минимум човешка близост и топлина. Разсъждавах хладнокръвно. Можех да бъда безмилостен – и към себе си, и към нея. Затова нямаше да отида. Само щях да мисля за нея. И ще гледам натам. В нейната посока. Достатъчно е само да гледам. А вероятно не трябва. Защото скоро усетих болка в главата. След още няколко крачки бях сигурен: болеше ме главата. Болката започна да нараства. Не беше обикновено главоболие. Скоро болката стана огромна. По-голяма от главата ми. И страховито продължи да се разраства.
         Болеше ме, много болеше!... Няма да издържа. Ще изкрещя!... Вече не вървях, както досега, а тичах. Тичах, тичах... Гледах пред себе си и бях сигурен, че това е посоката. Исках по-скоро да стигна при всеки тъжен и нещастен в този нощен град. Скоро ще забележа първия и ще му покажа, че има сълзи в очите ми. Ще призная: ето, плача за теб, и за теб, и за теб – появят ли се други като него. Или след първия ъгъл изведнъж ще отмалея. Предчувствах безсилието си. Тогава само ще се свия на тротоара. Защото на никого не мога да помогна. И на нея също. Не мога да я обичам, не мога да я мразя... Не мога, не мога, не мога... Само през цялото време, и с всички сили, се опитвам.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 16. ноември 2008 г.
Публикация в сб. „Малко късмет за по-късно“, Изд. „Фама“, С., 2007 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]