Пепа Николова

поезия

Литературен клуб | нова българска поезия | страницата на автора

 

***

 

 

Поисках да избягам - сама, далеч от тука-
в прегръдката на мида поисках да заспя.
А после да събудя във бисерното утро
душата ми - измита - със девствена вода.

 

Поисках да те имам - под хладната лозница,
над облаците бели със тебе да летя.
А после да потъна във твоите зеници...
и с тебе да сънувам във мрака светлина.

 

Челото ми увяхна - косите ми сплъстени
със тръни се обвиха - венец от срам и грях.
С душа окървавена, със мисли уморени,
на кръста си греховен разпънах се без страх.

 

Завесата раздра се - и болката изстена,
от вените ми сухи изтече и греха.
Възкръснах там, на кръста - с душа осакатена-
докосвала безкрая, потъвала в калта.

 

И всичко ми се вижда - и пусто, и омразно-
дори лозата черна покрита е със прах...
Дъждът не я измива - в душата ми е празно...
и там дъждът вали - тъй сух, обвит във страх.

 

Мечтите ми умряха - разпънати на кръста.
Изкупих греховете, но няма светлина...
А искам толкоз малко - от слънцето възкръснала
да бъда само с теб - под хладната лоза.

 

 

г1998-2002 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!