Поезията  на Екатерина Йосифова, като автентичен изразител и продължител, се съотнася и по различни пътища принадлежи на два общностни, идейно-естетически и ценностно-поколенчески кръга. Единият е на авторите и поетическите почерци, пресъздаден през литературно-историческия център на „40-те”, където с употребими препратки към настоящото изложение са имената на Ал.Вутимски, Ал.Геров, В.Петров, Ив.Пейчев, Р.Ралин, Б.Райнов и не на последно място Н.Вапцаров², - с техния единен порив и творчески рефлекс към идейно-философско интерпретиране на епохата като симпатийно отваряне в контекста на „голямото време”, изповядващо една следпросвещенска вяра в преобразуващите, градивни и сътворяващи добро сили на цивилизацията и човека. Вторият литературно-исторически, ценностен и езиково-стилен център е на множеството поетики и поколенчески общности от „60-80-те” (тук е обосновано интересите на изложението да бъдат насочени предимно към Б.Иванов, Ив.Цанев, Н.Кънчев, Ив.Методиев), който основно е маркиран от доминантата на един типичен предвестник, подготвящ и обуславящ с вътрешните си характеристики радикалния етичен и естетически релативизъм на авангардните и постмодерни експерименти от 90-те и в последващото десетилетие на новия век. Това е литературно-исторически център с обща идейна и емоционално-мирогледна система, основана на иманентно и зараждащият се в дълбочина екзистенциален и художествено-познавателен „скепсис”, който е съмнение и отстраняване от големите времепространствени и вдадени, организирани в/от външното проекти на епохата. Тук се срещаме с дълбоко мотивирано и тотално съмнение в изначално притежаваните възможности на човешката природа да подреди и преобразува количествено-съзнателно и идейно своя „външен” свят в нещо логично и съотносимо към „вътрешното” изначално знание на своята осветяваща живота душа. По този начин с „втория център” наблюдаваме преобръщане на мирогледния и ценностен мотив за състояване на лирическия субект при тези автори. Видно е, че протичат тенденции и последствия от всичко това към обръщане и разширяване, поставяне предимно акцент върху вътрешните сфери при състояване на поетическия силует, а оттам и явното пренареждане на общите маркери както в художествения свят, така и в сферите на житейската прагматика, като външната несвобода се трансформира в творчески намерения, развити в дълбочина с усложнено преживяване и пресъздаване от разширената и несводима към реалността свръхлогична творческа природа. В този смисъл, след като имаме с първия център своеобразно „отваряне” и ситуиране във „външните” времепространства, с втория център проследяваме „затваряне” и изживяване на себе си в интериориката на вътрешния Аз, - като мирогледно-етична основа на наличното изказно, конституирано и разкрито вече, естетически автономно духовно човешко начало, което е продуктивен контрапункт, ценностен отграничител спрямо бедстващата реалност. И когато бъде проследена поетическата генеалогия на Ек.Йосифова по линията Ат.Далчев-Ал.Геров-Б.Иванов-Ив.Цанев-Н.Кънчев-Ив.Методиев, е разбираемо до колко тя се подчинява на единствения принцип за обективен творчески процес и надвременното съдбовно виждане за литературна традиция, основана на хуманистичния, антропоцентричен модел, като тук нейният „изобразителен релативизъм” е противопоставен на „етичния”. По такъв начин тя е, първо, естествена категориална противоположност на соцреалистичната антиестетическа и антиисторична линия в развитието на литературата, и второ – контрапункт на бедстващото социокултурно, обществено-политическо „несъстояване” от 90-те и на неговите идейно-художествени подмени.      
         Критическата  рецепция за поезията на Ек. Йосифова до настоящия момент се е спирала в достатъчна степен и така е изяснила (или успешно поставила за решаване) основните аспекти, присъщи за нейното развитие. От дебютната си книга „Късо пътуване”(1969) до „Сиромашко лято”(2004), „Нагоре-надолу”(2004) и „Ръце”(2006) са видни ред същностни закономерности, развити в дълбочина и обективно случили се, което недвусмислено е ясен признак за действителните творчески територии, на които стъпват интенциите в разглежданата поетическа природа. В този ред на мисли автори, очертали важни отлики за творческите търсения на поетесата, като Р. Ликова, Ант. Николова, Ю. Жилиев, Д. Неделчева и други, ни въвеждат в действителния идеен патос и приносни начала, с които остава Ек. Йосифова в нашата лирическа традиция. И още Р.Ликова в някои свои критически фрагменти отделя три концентрични съобщности и влияния на литературно-исторически и естетически закономерности, съотносими към проблема: – поезията през 20-те и 40-те, и от края на .ХХ. век, което тук е щрих към закономерни процеси в синхронен и диахронен порядък, опит за реално определяне вътрешните характеристики на тази творческа генеалогия и движение към очертаване на действителната нейна разположеност в модерния ни лирически контекст: Такова бе възвръщането на поезията ни през 20-те години, след войните, към реалиите на земния живот, такова бе и в навечерието на Втората световна война, а също и днес, когато умората от външния патос тласка отново поета към автентичност на чувствата… в човешката същност и в природата на човешкия глас… в света на малките неща, превърнати в знаци на големите стойности на живота…тази поезия търси гласа на тишината… изпълнена с гласа на мълчанието, с чувството за хармония… Чудесното се появява в света на душевното пространство, на нереалното, внушено като реално усещане за очакване и възможност (Ликова 1994: 280-281). Силно уплътняващи и по категоричен начин допълващи общото виждане за дълбочинните параметри и цялостни творчески начала в тази поезия намираме в пасаж от друго изследване на същия автор: Формите на живот в тези стихове се изразяват в излъчването, в едва забележимото. Това е светът на тишината, на едва доловимото движение, на мълчанието, светът на Далчевата равнина, където нещата са плътни и относителни… и тяхната материалност и осезаемост излъчва тиха условност и релативност. Самото „случване” тук е на границата между съществуване и несъществуване… в самото движение се отрича видимото движение и израз на живот става мълчанието и скритото, невидимото присъствие на нещата (Ликова 2008: 146). Тишина – стаяване – здрач – гранични състояния - изобразяване и ситуиране на жизнените реалии в търсената и по особен начин одухотворена „тишина”, като изказна и екзистенциална „практика”, е силен езиков и образен посредник между идеята за „относителност” на света и нещата, и едновременно свидетелство за неговия изначален богоподобен произход, което е в своята същност от единния етичен и естетически ред, както това го виждаме защитено във висша степен от Ал.Геров. Превръщането от поетическата природа на Ек.Йосифова на реалността в „относителна”, като етична и естетическа категория, знаковото потъване в малките неща на привидно конкретното, в привидното оставане и съполагане като мироглед и екзистенция във фактурната цялост и обозримост на тази реалност, заявява както едно безусловно творческо намерение за хуманистична защита на световната цялост и нейните основания за съществуването й, но и така, достигайки до големите идеи, състояващи човешката цивилизация, извежда изказните възможности и мирогледно-философски характеристики на съвременната лирическа традиция до планетарното и общочовешкото, до съкровените и неизменни послания, поддържащи цивилизацията, стъпили на нейните автентични духовно-религиозни и най-същностни основания да съществува. А думите, словото, книгите са центъра на тази одуховностено-жива, със скрита вътрешна светлина природа, която - населявайки поетическия свят със своя действителен културно-духовен център на вътрешното смирение и несъкрушима вяра в последните основания на всеобемаща с хармонията и покоя цялост - се изравнява в идейния си патос и съкровеност на посланието с високите етични измерения на хуманистичните идеи в поезията на Далчев. Категорично в този смисъл можем да разбираме аналитично-проникновените наблюдения по проблема, направени от Ю.Жилиев в „Днешно бъдеще”: Творчеството на Е.Йосифова е приютено в топлината на езика, в сърцевината на човешкото битие, то е бавно вглъбяване и умиротворение в противовес на живота… Поезията й… все повече признава лирическата пълнота на стихналите между думите или заглавията пространства, нежния контур на неизречената мисъл или поглъщащата всички намерения „стереометрия” на белите полета… глас на безответното (Жилиев 1998: 2-3). Ето защо можем уверено да твърдим, че точно в тези генеалогични с етична оплътненост начала, разчитащи своята най-съкровена поетическа същност в творческата философска и естетическа висота на Далчев, откриваме действителната основа на всички вариации на красивото в текстологично и стилно отношение, и дори в сетивното, емоционално-чувствено очарование на стихотворните открития у Ек.Йосифова. По този начин се срещат пантеистично-религиозният елемент с интелектуално-аналитичния, с наличните и развити в дълбочина еволюционни процеси в творческата природа на поетесата, рамкирани от „бавния” и двусъставен реално-иреален „живот на идеите” със силни модерни мотивационни естетически пориви, опосредстващи фактурната, „описателна” основа, в която се движи съзнанието. Като тук става дума за развита в дълбочина естетическа и езиково-изказна пълноценност на смисъла и идеята именно в нейните етично-познавателни достояния, защитено с висшите прозрения на своя хуманистичен и лирически патос в поетическата традиция на Ат.Далчев. И по безспорен начин приведените тук обобщения взаимодействат с идеите на Ант. Николова, продуктивно положени в единното поле на наблюденията й за най-новата ни лирика и концепцията за „Езикът на Пустотата” в едноименната книга, - всички те еднакво търсещи и проследяващи вътрешните идейно-съдържателни начала в тази поезия: В стиховете си Екатерина Йосифова достига до… даоисткото усещане за прехода като основна характеристика на Реалността. Преходът при нея е осъзнат преди всичко като покоящо се в себе си единство, чието разпръскване в множествеността тепърва предстои… Така покоящият се в себе си преход е преди всичко праг, отвореност към други светове, към други вселени, но отвореност, която още не пристъпва отвъд себе си и кротко почива в уюта на одомашненото… (Николова 2003: 228-229). Като тук за доминиращи в самите творчески основания за състояване в тази поезия са откроени единството на движение и статика в конвенционалното времепространство с акцент върху самия акт на „прехода”, надничането в/достигането до Цялостта чрез значещото изобразително и едновременно етично-ценностно „опрозрачностяване” на привидно установената и непоклатимо единствена основа на реалността, чрез именно трансцендирането, метафизирането й, чрез разширяването на нейната „двуизмерна” ограниченост с проекциите на духовното и дълбинно, съкровено човешко, - което в същността си е и действителната идейно-естетическа рамка на тази поезия: Затова човешките мащаби са едновременно вселенски, а вселенските са човешки. Тази взаимност на вселенско и домашно, тяхното взаимопроникване непрекъснато ни поразяват в стиховете на поетесата... поради тази взаимоопределеност на микро- и макрокосмос за поетесата са от значение малките на пръв поглед неща… именно дребното, единичното, детайлът може да бъде пробивът на истинската действителност в света на нейното описание… то може да бъде озарение (Николова 2003: 229). И в крайна сметка с това идейно-естетически значимо „нетръгване” и взиране в „малките неща” имаме досег до едно от най-силните и перспективни образни достижения за тази поезия, креативно и естетизиращо художественото времепространство с удивителната си изобразителна и смислова натовареност, и само по себе си като художествено хрумване на ниво език, стил и текст: Особената светлина трепти // над езеро, което е почти… // Минава птица и минава облак, // почти докосват тишината обла // с прозрачни сенки. Слънцето минава. // Особената светлина остава. // Минават дъждове, минава вятър // и всичко по реда си на земята… // почти личи пътека на човек. // Понякога по нея идва, само // да поседи накрай деня на камък, // да помълчи в сиянието нямо… (Йосифова 2001: 36). И силуетът на човека е тук, но всичко е положено в единното всеопрощаващо-помирително състояние, безконфликтно изравняващо противоречия и реалии. „Нетръгване”, което отвежда до търсените и постигнати покой и хармония във видимите неща, но и осигурени сякаш изначално, налични и с дълбинно разгърнати неизменно-успокоени тоналности в стихотворния текст; - видими неща, целенасочено осветени и виждащи някак себе си, света и неговото ставане едновременно и от тяхната триизмерно „опрозрачностена”, доведена до незначеща, но все още пунктирно отелесена сферичност, и от/през някаква магично увличаща с неизменния си унес съществуващо-несъществуваща тяхна надтриизмерност. И точно при допирността на тези два „погледа” светът и човешкото съществуване стават и много всеобемно-значими, и „незначителни”, обвити в незримата пелена на нещо загадъчно-огромно и много по-голямо от самите тях, като точно от това двуединство идва и константата - едновременно идейна и формално-изказна - на наличния оттатък всички така очертани означения „покой”. Преодолени са „видимостите” на телата и душите, и всезнаещата, осигурена изначална хармония скрепява в едно езиково-изказната обща лирическа тоналност на текста и всепримиряващата образните конструкти възприемателно-изобразяваща флуидност. По този начин лирическият субект сякаш ненатрапчиво загатва своята скрита емоционално-чувствена и одуховностена памет за своето знание, отнесено преди и след всички времена. Той е едновременно и някъде „там”, и някъде в условното свое унесено-метафизиращо реалността „тук”, за да донесе и пренася постоянно медиаторно знанието за осигурената и непоклатима вселенска цялост чрез своя словесно-изтънчен, вътрешно осветен и свръхсъзнателен покой. А това неоспоримо е от същия порядък изобразителна основа, метафизираща стихотворния текст, синтаксис и поетически език, както я срещаме в гениалните познавателни докосвания и назоваване на тайнството у Ал.Геров, уловени в същите преходи и всеобемащи със свръхсъзнанието си гранични интуиции на духовни и езиково-номинативни състояния. Яркият минималистичен изобразителен елемент се пресреща с наивистично-детското и с пантеистично-рустикалното, с вътрешно зрящия поглед на постигнатия покой и естествено-лека светлина на стаеното живеене в/чрез нещата , с очуднения поглед на карнавалното, парадоксално-преобърнато възприемане и нареждане на света, и всичко това е с вътрешна самостойна логика на състояване в идейно и езиково мотивиращата рамка на поетическия език и стила: дишащо незнание // в нас // около нас // дишаща тайна // шумолене и // потръпване // животът // опипва в мрак; Ако тръгна // от себе си // по лъча, по лъча, хладен и зелен, // пресичащ // опърлени олтари // ще вървя, ще си вървя. (Йосифова 2004). Тя е малка и бяла // и готова душа. // И домът й е малък, // там се стига пеша…// Тя е впрочем отдавна // под трева, под салкъм. // И каквото да става, // знам и тайния сън: // дъх се топличко носи, // трепка лист, трепка звън…; Тука съм, добре съм и не ми е жал… // жива е тревата, мокра и студена , // някой си заспива , някой си умира, // падналата шума топлина събира. // Още нямам име за това, което // вече е поникнало в края на сърцето (Йосифова 2001: 50-51, 58). В привидно незначителното, повседневно, в лирическото пресъздаване на реалността естествено, „хоризонтално” хроникиращо я, са вписани вертикално семантичните измерения на идейно-философските, пантеистични, гносеологични проблематики. В това едновременно движение на художественото послание в профанното, придружено и с латентно влагане на екзистенциално-познавателните тоналности, смеем да допускаме, че се съдържа една от дълбинните характеристики, представителни за поетиката на Ек.Йосифова. В/през ненатрапливо разположените образи-символи и смислови ядра в стиховете, дори и особено на ниво словосъчетание и словоформа, разпознаваме един втори пласт на изказната и мирогледна лирическа цялост. И точно в тази значеща естетически „непринуденост” при организирането/появата на поетическия език, считаме, че се заключава въпросът за „стила”, така както е той развит и решен от поетесата в хода на творческото й състояване. Ето как е представено това в един примерен и знаков за този проблем стихотворен текст: Юношеството също не е тукашна дума… // Ние тукашните какво да кажем…// Същите несигурни сърца в растящите тела // Гневът // Миражите Обещанията // Кой ще отмести хоризонтите // виражите на случайностите // Капаните в гените Отхвърлянето Красотата // Която си налучква силата // Без да си знае името (Йосифова 2006: 70). А в „Юли, магистралата” и в „Багета” проследяваме двуосновното взаимодействие между профанното и сакралното, от които произлиза и е обусловено това константно-ценностно надничане през нещата в една недвусмислена принадлежност на трансцендентното в изначалните първи и последни основания на тази поезия, но върху естествената разпростряност на художествените намерения, съотнесени към повседневното, незначителното, сред фактурното интерпретиране на житейските реалии: вода върху асфалта // блестяща локва под сухо небе // винаги на стотина метра отпред // мъничък мираж // над мъничка пустиня.; Раздвоената пръчка // трепери в ръцете ми… //  между нас и земята, // между земята и небето, // между луната и водата, // между слънцето и дървото… // между ножа пръчката дървото слънцето // водата луната земята // небето ръцете (Йосифова 2006: 69, 9). И нека принадим още едно налагащо се заключение върху точно тези наблюдения, различимо на ниво стихотворен сборник. Именно пред привидното „хоризонтално” организиране на емоционално-психологическите внушения и „натрупване”, в хода на разгърнатата в книжно тяло творческа цялост, проискряват и действителните идейно-смислови открития, които сякаш „неочаквано” израстват, но значещо-контрастни, в контекста на това лирически преобладаващо„хоризонтално” начало, рамкиращо/доминиращо количествено, но не и идейно над творческата концепция на сборника. По такъв начин в сборник като „Ръце” - с „изравняващите” тоналности на тези преобладаващи стихотворения и точно в подобно езиково-стилистично обкръжение - израстват като значещо контрастни, с устойчив интензитет на тяхното контекстово ситуиране, организирани и свидетелстващи за „вертикалата” на дадената книга, лирически пробиви през „количественото” и представителни за второто ниво, на семантично-идейни ядра от концептуалното, които са „В рая” (13 с.); „Горе долу”: Там са изкатерилите се, // там – падналите, // помежду им - // стръмно и // кално. (17 с.); „Градинка: Есен” (18 с.), „Багета” (9 с.), „Заговезни”: На опашката за прошка се редят // посивели намерения. // На най-горния рафт // лъчистият живот // не се покрива с прах. (23 с.); „Пантеон”: Никакви портрети по стените, // мястото у мен за мойте мъртви // е достатъчно и се запълва бавно. // То е коридор, по който на излизане минавам… // И на влизане оттам минавам. (45 с.) – „На лопена бледите свещи”: Цяло лято негаснещи свещи горят // в тоя край на света: // здрави прави стъбла, цвят над цвят бледожълт, // зеленикави меки листа…// Не отронва тъги и не литва, // не издига молитва // над баир и поле неорано // неподвижният пламък // над душа нечовешка // на лопена в бледите свещи. (39 с.); „Тази сутрин” (59 с.); „Чувственост” (65 с.); „Юли, магистралата” (69 с.); „Юношеството не е” (70 с.). Съпоставката със стилистиката на Б. Иванов тук е неизбежна и задължителна. Взаимно заменяеми, преобърнати са по магично-парадоксален начин реално с иреално, телесно с метафизично, смесени са неоспоримо и „вертикалата” с „хоризонталите”, „количествено”-описателното, изброително с „концептуалното” в стихотворните текстове от сборника. Разграниченията и опозиционните естетически характеристики на приведените заглавия до разделително-противопоставителния знак на тирето и след него се оказват незначителни в същината си, след като откриваме и от двата подхода в цялостта на стихотворния текст, и съответно на книгата. А всичко това, като устойчив мирогледно-сетивен и езиково-стилен рефлекс, препраща към едно цялостно преобразуване на конвенционалното времепространство чрез неговото „забавяне” и насищане със стаеното вслушване в „другите” неща, със съдържанието на другите измерения, - похват категорично синхронен с медитативното и метафизиращо начало на поетическите традиции с източен произход, - но отново върху основата на всеобхватния полисемантичен модел в организираното/случващо се модерно-„леко писане”, белязало творческата природа на Ек.Йосифова. И смеем да предполагаме, че този принцип при структуриране е съотносим към всички книги на поетесата, което само по себе си - след като е налично от елементарните нива на поетическия език до ниво сборник, - се явява и художествена същност на обсъжданото лирическо развитие.      
         Ето защо, поради така направените изводи, това творчество е в категорично родство най-вече с поетическия свят и изказна система на Ив. Цанев, и то именно в онази негова лично творческа средищност, в която срещайки и съполагайки в единна идейна цялост „детските” си книги със своите „други”, и то по поразителен начин именно със същия този мирогледно-етичен и естетически похват на „нетръгването”, успява да постигне и изрази най-точно, това което преследва неговата „голяма идея”. И ако в „другите” книги лирическия субект е в движение, той е търсещ изгубената цялост, положен между „сивата лудница”, „опустошените природи” и пантеистичната хармония на докосвания покой, то в „детските” книги виждаме в чист вид именно това „нетръгване”, като единствено и доминанта за самата фактологична обозримост в образно-символния свят и художествен език на тази поезия; - просто, защото „нетръгването” е външен израз на изначалното наличие тук за постигната хармония и органично, почти физическо осезание за цялостност. А по поразителен начин това родство – в неговите езиково-изказни и идейни характеристики – виждаме като основополагащо и за поезията на Ек.Йосифова, безусловно говорещо в последните свои основания на аналитични допускания и за категориално единство не само от „тясно” изказен порядък, но с надлитературен, метафизичен, трансцендентен смисъл, което неоспоримо е най-същностната отлика за обсъжданата поетическа традиция (по линията Ив.Цанев – Ек.Йосифова), – едновременно в изобразително и мирогледно отношение достигаща така до извеждането на съвременните тенденции в българския модерен лирически контекст в нови естетически и художествено-познавателни състояния, - и врязваща, съотнасяща се по удивителен начин до най-присъщите достижения и проекции, характерни изобщо за общоевропейската модерна поетическа традиция, рамкирани всички те от изравняващата противоречията глобална идея за висшата морално-духовна санкция в хуманистичния, антропоцентричен модел за човека и световната история.

---

Цитирана литература:

Ликова 1994: Ликова, Р. Поезия а седемдесетте и осемдесетте години. София: БАН, 1994.
Ликова 2008: Ликова, Р. Мимезис и антимимезис. В началото на новия век. Пловдив: Жанет 45, 2008.
Жилиев 1998: Жилиев, Ю. Днешно бъдеще. // в. Литературен вестник, бр. 42, 1998.
Николова 2003: Николова, Ант. Езикът на Пустотата. София: колекция Аквариум Средиземноморие, 2003.
Йосифова 2004: Йосифова, Ек. Сиромашко лято. Варна: LiterNet, 2004.
Йосифова 2001: Йосифова, Ек. Нищо ново. Сто стихотворения. Пловдив: Жанет 45, 2001.
Ликова 2006: Йосифова, Ек. Ръце. Пловдив: Жанет 45, 2006.

Бележки:

¹ Настоящият критически фрагмент е част от книга, подготвяна за издване, с работно заглавие "Критическа хронология. Животът на идеите. (Сборник статии)", - обсъждаща и посветена проблемно тематично на вътрешно присъщи мирогледни модели, типологизиращи творческото в съвременния български литературен контекст, изявили началата си в обективно-текстологичен аспект и в посока на имена, тенденции, образи, идеи и художествено-познавателни принципи. [горе]
² За "особеното", гранично и привидно спорно ситуиране на Вапцаровата творческа природа, и за вътрешните, същностни характеристики на този проблем, приложими изобщо към модерната ни естетика на .ХХ. век, говори и Мих.Неделелчев в критическия текст "Вапцаров извън канона" /в."Култура", бр.42, 2009/; - ситуиране, съотнесено сякаш равноправно и към "лявата култура" преди 9.ІХ.1944-та (с имената на Мл.Исаев, Хр.Радевски, Г. Караславов, Н.Ланков), и към общодемократичната линия в тази литературна традиция, която привидно е антагонистична на "левите", но в същината си е единосъщна. И струва ни се, че именно в този смисъл Вапцаровата литературна/лирическа същност е свидетелство, и се явява онова скрепяващо синтезно-естетическо, идейно-философско обединително звено (в което се и съдържа явно действителната негова приносна основа, както и обяснение за знаковото му "неприемане" и от двете идеологически и творчески страни) за единосъщните начала на двете линии в модерната ни епоха, (основани върху хуманистичните свои ценностни основания, хроникиращи художествено висшите форми и смисъл на човешката природа и светоусторение в контекста на бедстващото настояще), и за техните рекапитулиращи художествени рефлекси в дълбочина на поколения, перспективи и тенденции до търсенията на поколенията от 60-80-те. Като точно в такъв широк генеалогичен контекст и прочит попада в същинските си основяния и поезията на Ек.Йосифова, носеща именно двусъставно споменатите две литературно-исторически формално-изказни начала, в което смеем да допускаме се заключава и нейната автентична лирическа принадлежност към "предходниците", и е съотносима към разбирането за съкровената й творческа същност. [горе]