Петър Петров

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

БУЛИМИЯ

 

Петър Петров

 

 

Той искаше
да блесне на всяка цена.

 

Да вдигне шум около себе си.
Да се разшуми около името му.

 

Да спечели общественото внимание.
Да възбуди общественото мнение.

 

Да изпразни преждевременно от съдържание
всякаква логика, всякакво съмнение,
но и всякакво обвинение.

 

Искаше да опровергае
и най-неопровержимите доказателства
срещу скритото си малодушие и некомпетентност
и да триумфира с добре опакован цинизъм
на публичната арена.

 

Искаше. Да блесне. На всяка цена.
Да заслепи останалите. Да влезе във всяка уста.

 

Да се свети Името му. Да се разпространява ласкаво.
От ухо на ухо. От уста на уста. От лафка на лафка.

 

Да се издигне в очите на другите.
Паметник да му вдигнат. Невидим. Но паметник.
Да кръстят на негово име улици, булеварди, села и градове.

 

Книги за него да напишат. В многохилядни тиражи.
Да му съчинят оди. В междуредията на жълтата преса.

 

Да му посветят песни. Цели симфонии.
Да съчинят за него митове и легенди.

 

Да го коментират. По повод и без повод.
От сутрин до вечер. От вечер до сутрин.

 

Да го цитират и рецитират. Да го портретират.
От време на време да го окарикатуряват.

 

Искаше му се приживе да се превърне
в невиждано произведение на изкуството.

 

Да се уталожи неотложно
в дълбокото на общественото съзнание.

 

Да остави неизличими следи
в късата обществената памет.

 

Да му посветят и архивират
дългогодишни научни изследвания.

 

Да напишат научни трактати
за стомашно-чревният му тракт.

 

Да го изследват.
От първата до последната клетка.
От първата до последната предумисъл.

 

Да нахлуе
през парадния вход на Историята,
а поколения ученици години наред да наизустяват
неговите сентенции и мисловни есенции,
писани със симпатично мастило
в Книгата на Безвремието.

 

Искаше му се да откупи авторските й права.
Сетне да я излапа. С кориците. На няколко хапки.

 

Искаше. Да го споменават. От дъжд на вятър.
С добро. Или с лошо. Но да го споменават.

 

Искаше да окачат портрета му
по билбордове, бензиностанции и институции.

 

Да се свети Името му
по медии и информационни агенции,
по антиквариати, банки, библиотеки,
по квартални кръчми и чалготеки.

 

Беше убеден,
че и последният атеист ще му повярва,
че и последният атеист ще му се поклони.

 

Искаше му се да монополизира всяка вяра,
но и да приватизира всяка педя пространство.

 

Тъпчеше се до несвяст със Свободата
и свободната воля на обществото.

 

Изпитваше зверски апетит.
Лакомията му беше безгранична.

 

Егото му страдаше
от неукротима булимия.

 

Но плъзнаха слухове,
че повръщайки от преяждане
един ден без да иска повърнал
затлъстялата си и едва мъждукаща душа.

 

Затова от дни наред нямало и следа от него.
Все едно бил потънал.
Вдън земя.

 

Само сянката му бродела насам-натам.
От задкулисие на задкулисие.
От медия в медия.

 

Бродела...

 

Като жив спомен
за подставеното лице
на покварата и лъжата.

 

Ще ме попитате: КОЙ беше Той?
Но ще ви спестя името му.

 

 

Запазвам си правото на публична тайна.

 

 

 

(10 февруари 2014)

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 18. февруари 2014 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]