Калоян Праматаров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ПЛАНИНАТА НА ДВАТА РЕЗЕНА

 

Калоян Праматаров

 

Нирвана това е пустота.
Проявлението й е освобождение от всяка илюзия.
Характеристиката й е освобождение от всички
страдания.

 

 

         Планината бе мрачна и студена. Снежната покривка бе прилепнала плътно по неравната й скалиста повърхност и ослепителната белота се изливаше в очите на Чамур. Той тичаше по стръмен склон, краката му затъваха дълбоко в мокрещата, изсмукваща силите му снежна маса, залиташе, падаше, пак се изправяше и се опияняваше от дъха си. Леденият въздух проникваше дълбоко в белите му дробове. Усещаше го като нежно галене в носа и небцето и пареща болка в гърдите, която едновременно го измъчваше и му носеше наслада. Не мислеше за нищо. Мислите му се губеха в гледката от постоянно преплитащите се пред очите му крака, съскащия звук от триенето на неговите дрехи и усещането за планина, което изпълваше цялото му същество. Чувстваше се малък и пречистен от всичко ненужно в себе си. Вървеше без път, като набелязваше безразборно пред себе си цели скали или големи дървета и се устремяваше с всички сили към тях. Постепенно инстинктите му започнаха да се проявяват все по-силно и отчетливо, тласкайки го неудържимо към най-високата част на планината. На моменти му се струваше, че губи напълно човешкото в себе си и долавя някъде в потайните дълбини на душата си спомена за някое свое предишно животинско съществуване. Напрегнатите му мускули се движеха гъвкаво под мокрите дрехи, венците и ръцете му бяха изтръпнали, зъбите го сърбяха приятно. Движеше се все по-бързо и по-бързо. Оставяше лудостта да го обземе и се опияняваше от силното въздействие на природата, която го заобикаляше: снежна пустиня, в която чуваше единствено звука от собствените си стъпки. В него се пробуди желание да запее, да усети, че наистина съществува. Някъде дълбоко от гърдите му, където студеният въздух се затопляше от бушуващата му кръв, се изтръгна ниско, заплашително ръмжене. Отначало слабо, то постепенно се усили и се превърна в протяжен, зловещ вой, прекъсван единствено от дивия му смях. Навсякъде около него една по една се разкриваха красиви, изпълнени със спокойствие гледки. Полета, реки, езера, гори, села и градове, разпръснати безразборно в далечината, му напомниха за безсмислието на живота и го накараха да изпита съжаление към всички хора, които се съобразяваха със сложните му, абсурдни правила, към тези, които отчаяно се опитваха да намерят сигурност и опора в свят, подчинен на хаоса, свят, в който единственият закон бе инстинктът и единственото примирение - смъртта.

 

         Пред него величествено се извисяваха „Двата резена”: нащърбени, монолитни зъбери, между които се бе разляло тъмносиньо планинско езеро. Гръмогласният му смях се разби със страшна сила в гранитните плоскости на мрачните скали и ехото от този смях все още разтърсваше равнината, когато вълните погълнаха Чамур. Само след няколко мига той щеше да се прероди отново и да се усмихне загадъчно, отпуснат върху спокойната водна повърхност.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. април 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]