Павел Станчев

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нова българска проза

 

94

 

Павел Станчев

 

         Пубертетчетата вече прииждаха. Шумни и наперени, правеха се на мъже, палваха цигари, псуваха престорено гърлено, пъчеха се с рок-надписи по якетата, прегърнали момичета. Седми клас. Не повече.
         Малкото стадионче грееше с мижавите си лампици, сребристият лед лъщеше като огромно елипсовидно огледало, есента бе златна, устите дишаха пара. Тълпите се мъкнеха към леда, метнали кънки през рамо.
         Откритата пързалка излъчваше студ, а и от канала вееше. Коко зъзнеше от половин час на пластмасовото столче при бистрата срещу джагите, пушеше и не откланяше поглед от спирката на рейсовете. Потръпваше при всеки номер 94. Фани щеше да слезе оттам. Коко отлично познаваше 94. Знаеше интервалите на пристигане. Фани ще се бави - едва ли се е променила за тия три години от времето, когато той всяка вечер жадуваше тук нейния 94.
         Пубертетчетата скачаха от автобусите и прегърнати поемаха нагоре. Бързаха към стадиона. Малцина се отбиваха при джагите - да продънят крушата или да извъртят по мач на ръчките. През лятото стадиончето бе рок-маратон, а наесен пускаха леда и кънките почваха. На тия кънки, в тая есен преди три години, Коко бе зърнал Фани, бе й предложил да карат заедно, после я бе изпратил с 94, целунал я бе в навалицата. И те бяха пубертетчета като тия. Цяла година се бяха обичали с Фани. Отидоха в различни гимназии, разминаха се някак - май тя му би дузпата заради някакъв футболист от ЦСКА. Сега, след три пъти лято, софийската есен пак пъстрееше, а пубертетчетата пак отиваха към кънките, към първата любов.
         От стадиончето се чу музика. Пред касата опашката набъбна. Кънките почваха.
         Още щом й се обади, тя се зарадва. Тръпка се надигна в гърдите й, както преди три години. Оттогава не бе долавяла тая тръпка. Впрочем - да, но все по-рядко. Новият ще почака - тя хукна да види Коко, дали ще го познае?
         Акорди на блус му се лутаха. Объркана история. Трябваше да ги свърже и парчето беше готово. Бе прекарал деня с китарата, ушите му пищяха. Оглушаваше от тоя рок. Бе изгубил надежда, когато Фани се провикна в мрака. Очакваше я от 94, а тя довтаса с такси, почти същата - кафявоока, матова, красива. Бе изтънила веждите си, умерено гримирана, парфюмът й не дразнеше. Когато се целунаха и усети топлия й дъх, установи, че е оскубала космичките над горната си устна - липсваха му.
         - Привет, любов моя! - изсмя се тя.
         - Здравей.
         - Ето ме! Можеш да ми се възхищаваш!
         - Ще пиеш ли кафе?
         - Защо не? Щом ти го предлагаш!
         Коко се изправи и донесе от никелираната будка две димящи чашки. Сръбнаха заедно, ароматът ги стопли. Той й предложи "Феникс" и кибрит, но Фани го уби с "Боро" и електронна запалка. Двамата мълчаха и тя вече не го гледаше присмехулно. Очите им си бяха същите. Чудеха се как да почнат.
         - Как си? Щастлива ли си? - запита момчето.
         - Ходя чат-пат на даскало... Връзвам петиците. Не се натискам да следвам... Друго какво?... Ами нищо. Живея.
         - Не ме интересува училището ти - той видя, че Фани бе поизрусила косите си. Все пак си беше същата.
         - А ти? Пак така упорито ли дрънкаш?
         - Да. Имаме нова група. Читалише, апаратура. Не се чуди, ако скоро видиш афиш за наш концерт.
         - Йее! - зарадва се момичето. - Значи да се гордея, че съм ходила с един утрешен рок-идол!
         - Ти винаги ми се подиграваш.
         - Глупости! Стискам ти палци... Кога ще те пращаме в казармата?
         - Още не мисля. Имам цели две години...
         - А любовта? - изсмя се Фани и очите й заблестяха. - Как върви любовта, красавецо?
         Коко се вторачи в цигарата си.
         - Или май от музика не ти остава време и чувство? - загатна момичето.
         - Не - усмихна се той. - Просто не мога да те сменя с друга в сърцето си! Ти си моята първа и единствена велика любов!
         - Трогна ме. Все пак не изглупявай. Ненавиждам стари ергени. Толкова момичета има наоколо - каза тя.
         - В никакъв случай! Ти си несравнима! Замествам те само с китарата!
         Двамата отново се потърсиха един в друг. Дочуха глъчката откъм пързалката, вятърът им проряза лицата и те видяха себе си - влюбени, прегърнати пубертетчета, щастливо крачещи в есенната шума.
         - Коко, аз действително адски се зарадвах, че искаш да се видим. Ти винаги ще бъдеш много за мен.
         - И ти! - зарадва се и момчето.
         - Не се майтапя- каза Фани. - Просто си спомних за тогава... Беше толкова красиво!
         - Ама ти се разчувства - рече Коко. - Да не напишеш сега някоя поема?
         - О! Грешиш. Не съм лирична натура.
         - Знам - каза той. - Ти си даже жестока и безсърдечна.
         - Коко, още ли ми се сърдиш за тогава... - Фани го съзерцаваше умолително.
         - Аз и тогава не ти се обидих. Та той беше звезда, мъж, а аз - аз бях жалко пубертетче, което не можеше да ти предложи друго, освен билет за кънките или пица с пестени цяла седмица стотинки... А оня те водеше дори в "Японския"...
         - Спри, моля те! - тя го стисна за ръката както когато летяха бесни по пързалката, понесени от ледения вихър, зачервени от първата любов.
         Пак млъкнаха. Касата вече бе затворена, кънките навярно бяха в разгара си. Колко ли пубертетчета сега се стискаха така, пореха шарената навалица, за да хвръкнат щури над леда... Някакво циганче им предложи слънчоглед и с получените пари хукна ликуващо към стрелбището. Коко отвори пакетчето и двамата зачоплиха. Колите и рейсовете фучаха по булеварда, не стихваха, жълтите им очи свистяха, за да се изгубят нататък - през моста - до голямата магистрала.
         Момчето и момичето се мъчеха да си спомнят любовта.
         - Не вярвах, че ще дойдеш - каза той.
         - Защо?
         - Нима не ходиш с никого?
         - А, ходя - тя се сети за Новия. - Лекарство против скука.
         - Колко ги смени? - тихо попита Коко.
         - Доста по-малко, отколкото предполагаш.
         - Всъщност за мен това няма значение. Само исках да те видя и да си спомня за онази есен... Очаквах да си се променила.
         - Пък ти си се разхубавил!
         Запалиха.
         - Коко - рече момичето, - оня ден минах пак оттук. Имаше кънки. И също се сетих за тогава... Честна дума, щях да ти се обадя. Ти ме изпревари.
         Той гледаше зениците, които обичаше. В тоя момент двамата си излъчваха странна топлина. Фани се доближи и той усети дъха на лицето, което толкова време не успя да забрави.
         - Коко! Коко, абе, не можем ли, ние с тебе...
         Двамата се гледаха както тогава - с обич. Момчето отвърна:
         - Не! Никога. Та ние не сме същите.
         Те се взираха тъй, очи в очи, обичаха се и същевременно съжаляваха, че вече не могат да се обичат. Докато Фани съзря, че под булевардния прожектор я чака Новия. Кой знае откога виси тук и нервничи.
         - Трябва да ставаш - каза момчето и за последно погали с поглед прекрасните й скули, чело, устни и очи.
         - Да - Фани угаси цигарата и стана, макар да не й се ставаше. - Трябва да си кажем чао, любов моя.
         Тя се разхили, но тоз миг реши да отложи подигравателния тон, понеже за пръв път й се стори фалшив.
         - Коко, ще ти го кажа.
         - Знам го! - засмя се момчето и я целуна.
         - Коко, аз те обичам!
         - Обади ми се утре!
         - Обичам те повече от всичко, Коко!
         - И аз!
         Двамата се целунаха и изтръпнаха както някога. После си изчезнаха и знаеха, че няма вече никога да се срещнат. Никога. Освен, може би, пак в някаква есен.

 

         Новия отдавна бе спрял такси, сметката се бе навъртяла. Фани и той се напъхаха вътре, а Коко остана назад - прав и неподвижен. Тя му махна през стъклото. Когато колата потегли, Фани се разплака.
         - Защо цивриш? - Новия я задуши с острия си автършейф.
         - Няма да разбереш - изхлипа момичето.
         - Като толкова още го обичаш тоя Коко, що не се свалите пак?
         Тя заглъхна. Как да обясни на този гъзар, че не плаче за Коко, а за оная есен с Коко. Тя, есента, може да си е същата. Есен като есен. Листата по тротоарите може и да са по-златни от тогава. И "фонтаните" може да са по-красиви. И Коко по-хубав. И даже наистина да го обича. Всичко може да бъде както тогава, но оная есен е невъзвратима. И те с Коко никога вече няма да бъдат ония седмокласници, които се обичаха неповторимо.
         Сълзите я избистриха, тя въздъхна в гърдите на Новия и безсмислено се загледа по скоростните светлини, през замъгленото от нещо стъкло.

 

         Коко стоя там, докато музиката прекъсна и тълпата се понесе като лавина откъм стадиончето. Наблюдаваше ги. Крачеха уверени, шумни, щастливи. Неопитно пушеха, преметнали кънки, прегърнати. Разпиляваха се по двойки. Сега ще изпратят момичетата, ще ги целуват. Завиждаше им. Та те не подозираха, че тая вечер не ще се повтори, дори пак да се обичат. И че никога пак няма да бъдат такива...
         Джагите пустееха. Машината бучеше, лъскаше леденото огледало. Момчето пое към моста. Риташе сухата шума и зяпаше езерото, където разпльокани се оглеждаха зеленикавите лампи.
         Внезапно мотивите на оня блус се сляха в душата му и мелодията запулсира вътре в него, вместо сърце. Бързо! Да се прибере вкъщи и да изсвири акордите!
         На светофара изчака да мине някакъв рейс. При задното стъкло бяха долепили носове момче и момиче. Бяха се прегърнали, а кънките им се мяткаха по гърбовете. Номерът на рейса бе 94. Докато и той се стопи по светлинната магистрала. Отдалече номерата не се различават. И всички отпрашили рейсове стават еднакво неуловими.

 

 

 

Електронна публикация на 30. август 2003 г.

г1998-2003 г. Литературен клуб. Всички права запазени!