Павел Станчев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ЛУНИЧКА ОТ ТВОЕТО ЛИЦЕ

 

Павел Станчев

 

         Знаеш, че ще се пробудя преди зората. Ще те търся като ослепял, докато се сетя, че си долу, в апартамента на вашите. Ще погадая тази таванска кутийка, но смазан от здрача, ще се тръшна обратно и пак ще си представям теб. До болка ще стискам зеници, за да видя луничките над чипото ти носле, белите ти ръце, усмивката ти. Да те целуна.
         Безкрайно ще чакам първите лъчи да разцепят дървената рамка. Прозорчето е тясно, притиснато от комина, но побира целия Млечен път. В нашия апартамент стъклата са френски, на вилата притежаваме тераса, но тук, от твоето таванче открих изгрева. Червените лъчи ще залеят стената - ръбеста, варосана и облепена с плакати на „Бийтълс“, които ти закачи, като ме настаняваше. Ще мине миг и ще видя статуйката - светлината ще докосне първо бисерното й чело, после ще погали всичките й сенки. Пък аз ще съзирам във фигурката теб, и ще си въобразявам, че аз те докосвам, с моите длани.
         Ще се появиш и самата ти! Ще си се напъхала в дънките, пуловерът ще се спуща по бедрата ти. Ще потърся с устни луничките - тези милиарди слънца, греещи по лицето ти. Ще ме гушнеш в белите си ръце и свят ще ми се завие. Ще се сетиш, че ми носиш закуска. Ще измъкнеш под пуловера сандвичите, които си приготвила. Ще ги излапам като смахнат, понеже са от теб и са вкусни, а ти свито ще ликуваш.
         За секунда ще се стегна и ще хукнем към тренировъчната зала. Тролеят ще е още празен, залата - залостена. Първи ще пристигнем, ще си припомним новите детайли, определени вчера. Ти ще ми съобщиш, че нашите пак са се обаждали на вашите, че вече не те заплашват, а те молят да ме вразумиш да се върна. Ще ми обясниш, че майка ми се отрекла от фикс-идеята да ме урежда да следвам в чужбина, и ти ще си съгласна, че трябва да се върна в гимназията, за да получа проклетата диплома. Ще се опиташ да ми втълпиш, че е тъпо да не завърша, след като съм изтърпял толкова години и до бала остава само месец. Тогава - знаеш - няма да ти отговоря, за да не разваля тренировката и целия ни ден. И ще млъкнеш, за да се целунем.
         Момчетата и момичетата от състава вече ще са се събрали, ще сме навлекли триката и ще сме на подиума. Ти пак ще зарежеш ролята си, за да ми помагаш. Иво ще ти се скара да работиш твоите елементи. Премиерата наближи, а не си тренирала изобщо със себе си. Но Иво е страхотен, той разбира, че аз и ти се обичаме, ще ни остави и ще продължи репетицията с останалите.
         Ще скачаме, обляни в пот, нали това ни е приятно. Знаеш, че се хванах с тоя балет заради теб. Казвал съм ти, че преди да те срещна, отбягвах това изкуство. Но се записах в твоя състав и почнах от нулата, за да сме заедно, защото ако не съм тук, ще гния на таванчето и ще гледам статуйката вместо теб. Репетирам най-упорито, за да се слеем. Радваш се, че лесно схващам съчетанията, че вече се отпускам на сцената, а не съм скован, както в началото. Нали навремето тренирах волейбол? От там съм отскоклив и бърз. Преди завиждах на момчетата, които са професионалисти, ревнувах те от тях и ненавиждах балета. Но сега напреднах и всичко ми е хубаво.
         Разказвал ли съм ти как нашите ми отнеха волейбола? Точно станах републикански шампион, избраха ме в националния отбор, и баща ми забрани спорта. Нали искат да ме направят дипломат като тях, решиха, че достатъчно съм развил мускули и че трябва да се отдам на френския (от спорт се затъпявало). Не им го простих. Оттогава до днес всяка вечер се промъквам тайно при игрището и от храстите наблюдавам тренировките на моя отбор. Щом това представление мине, сигурно пак ще спортувам, макар, че ще ми е мъчно за балета. Да, в масовата сцена съм, но нали те виждам пред мен. Знаеш, че бих станал и дръвче от декора, но да съм близо до танца ти.
         Свежи и леки, ще тръгнем към центъра, ще хапнем пица и пак ще се разделим, защото следобед си на училище. Докато дъвчем, ще зяпам луничките ти, а ти ще ми обясняваш, че, ето, даскалото не е толкова противно, че и аз мога да се върна там, и месец не ми остава до дипломата. Ти също си готова да напуснеш твоя техникум, но все пак си едва девети клас... Ще сложиш престилката, ще ти подам сака и ще поемем натам.
         Естествено, ще спрем в нашата сладкарница. Помниш ли как преди месец те срещнах за първи път тук? Ти пиеше портокалов сок ей там, до витрината. Не бе сама. Бяхте цялата тайфа. Имахте голямо междучасие и пушехте. Шумна тайфа сте, обичам ви. Тогава обаче видях само теб. По-точно - луничките ти. Още като ги съзрях, нещо ме развълнува. И започнах всеки ден да минавам тук. Преструвах се, че пия кафе. Идвах да те видя. Мъчех се да си внуша, че е идиотско да се влюбя в хлапе като теб. Как така ще хлътнеш по това чипоносо, виках си. Но бе тъй. После се запознахме и ти знаеш какво стана нататък. Помниш ли кога ме целуна? На кънките. Надигна се на палци - както на сцената, когато ти признах...
         Не ме питаш какво представлявах преди. Нямал съм компания като вашата, не умеех да карам кънки, никога не съм обичал Джон Ленън, нито пък момиче като теб. Не съм се чувствувал свободен. Цялата ми биография е програмирана още преди да се родя. По план влязох в тази езикова гимназия, по разписание станах пълен отличник и активист, знаеш как искат да ме вкарат в университета и да ме отърват от казармата. Всичко е изчислено с подробностите без дори да ме попитат дали го желая. И частните уроци, и злобата за оценки, за изтъкване, която са ми вкоренили, и приятелствата. Майка ми ме свърза с дъщерята на един шеф, но онази се хвана за сина на друг, по-издигнат от баща ми. Никога не съм обичал.
         Писна ми. От дете мразя дрехите, мебелите, вилата. Ненавиждам амбициите и предимствата, с които ме тормозеха. Впрочем намразих и себе си в деня, в който видях хлапето на чистачката да рови кофите с боклук и да се радва на всяка счупена моя играчка, която мама бе изхвърлила, понеже татко ми донесе нови от Италия. После, в шести клас, един Гошо ми разкървави горната устна, щото съм мамино синче.
         Да. Не съм живял истински, както заживяхме, щом те срещнах. Съучениците ми се събираха след училище, а аз не напусках луксозния апартамент и решавах тригонометрични уравнения. Те биха се хвърлили от Телевизионната кула, ако не вляза в университета. Не биха преживели да отида в производството. И все ме плашеха колко ужасно било по заводите и по строежите. Мразя и това пежо, с което баща ми пристигна да ме вземе от твоето таванче.
         Няма да се върна! Ще работя и най-мръсната работа, коремът ми ще пищи от глад, ще зъзна... Но ще бъда с теб.
         Всяка твоя луничка ме следи, а на мен ми се ще просто и аз да стана една такава, нищожна твоя точица. Така никой няма да ме изтръгне от теб и ще сме винаги заедно. Много от приятелите ни се чудят, че мръзна на таванчето, че ще ида войник, вместо да се върна в апартамента и в гимназията. Ти им обясняваш, че ще ме чакаш тия две години, че и за Еверест да ме вържат, там ще ми носиш сандвичи и ще ме обичаш, ала те ни взимат за звездобройци. Виж, може и да съм най-редкият глупак, но те обичам и това ме прави щастлив...
         Пия портокалов сок, хипнотизирам часовника, тръпна да свършат часовете ти. А как ми се иска сега да се зададе отнякъде този Гошо, да му върна крошето в горната устна и да му изрева: „Аз съм човек!“ Откакто живея на таванчето, откакто учим балет и се обичаме, непрекъснато сънувам. Всяка нощ. Сънувам ярко и продължително. Че летя. Не, това не съм аз. Постоянно чувам ударите на сърцето си. Друг съм. Навярно съм се превърнал в птица, но не като плешивеещите гълъби, дето цвъкат по керемидите над таванчето, а в Жар-птица. Все пак предпочитам да съм просто една от луничките ти.
         И да са ти писали няколко двойки, ще се появиш усмихната. Ще се прегърнем след трудното чакане. Ще поемем. По пътя ще ми разкажеш как са преминали часовете. Разпалено ще говорим за Вселената, за философиите, за изкуствата. Ще хукнем към нашата градинка...
         Въпреки късния час, небето ще е светло (от звезди), а градинката - пълна с такива като нас. Кики ще дрънка на китара и ще пеем най-вече „Бийтълс“, като ти постоянно ще ме поправяш и ще ме мъмриш, че не съм научил текстовете на парчетата. На някои ще им е скучно, понеже още не са открили любовта. Сериозните минувачи ще ни се карат от завист и ще се оплакват от мрака, понеже не умеят да виждат звездите като нас...
         Ако не съм взел билети за кино и няма да ме водиш на „Арабеск“, ще отидем на стадиона да погледаме тренировката на някогашния ми отбор. Ще ме молиш да не зарязвам балета заради волейбола. Точно си овладял стъпките и позициите, ще ми кажеш, даже да усещаш, че преувеличаваш. Вече няма да споменаваш, че нашите са ме търсили. Защото зная, че ти за нищо на света няма да ме пуснеш... Ще помечтаем, нали? За нашето утро, с нашата къщичка и река, за всичко, което ще бъдем.

 

*
* *

 

         ...Нощ е. Пробудя ли се, ще установя, че прозорчето е пълно със звезди, които танцуват като теб и питат за теб. Ще разбера, че всичко дотук само съм го сънувал и че ти сега спиш долу, при вашите, че те са те заключили и че има страшно много време до зората, до идването ти.
         Уплашен ще скоча и на свой ред ще попитам звездите дали това е истина, дали пак не съм онзи зубрач... А ето как те ще ми докажат промяната:
         Естествено, ти ще бъдеш до мен. Та нали и ти ще се скараш с вашите и вече ще си завинаги тук, на нашето таванче. Статуйката вече няма да те замества. Пружината не ще е тясна - ние ще бъдем едно. Ще те докосна, за да пропъдя сънищата. И пак ще искам да се превърна в една мъничка луничка от твоето лице.

 

 

 

Електронна публикация на 27. октомври 2003 г.
Публикация в сп. „Родна реч“, 1985 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]