Радко Радков

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

ЛИТУРГИКА

 

Радко Радков

 

 

Не изоставена кадилница
дими край черния престол,
не воин-дух в пламтяща ризница,
не ангел с кървав ореол.

 

Какво е туй? - Ликът на Нещото,
Голямото, кълби се там
в отворената двер, зад свещници,
в мъглявини от тимиам.

 

И де е нашето отечество,
в менливото ли естество? -
Човечество, богочовечество,
плът-дух, вселенско сечиво!

 

Мозайките са се разпукали
и камъкът живее свят
от тая царствена литургика,
от тоя полет непознат.

 

Че в мощния разлив на хорове,
завръща се от векове
глас, пламнал във платната морави
на облаци и ветрове.

 

О, храмове от зрак и бигори,
о, вкаменели тишини!
Летят, летят безплътни фигури
не на стени – във висини.

 

И сред мозайките разпукани
в едно, в едно са същество,
в един пожар, в една литургика,
човек, природа, Божество.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 14. март 2009 г.
Публикация в кн. „Византийски запеви“, Изд. „Народна младеж“, С., 1978 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]