Румяна Кирова

критика

Литературен клуб | нова българска поезия | страницата на автора

 

Пътят към културата: проклятието и помията Ървин Уелш

 

 

         Последният роман на Уелш - "Лепило" ме провокира да напиша следващите редове. Бях забравила за увлечението си по книгите му, а и по дебатите около тях. Всеки има право на мнение, бил той критик или просто читател като мен. И словото си има своята свобода. А Уелш, о, той просто е самото слово във всичките му форми и права. Ще цитирам нещо негово именно от последния роман:
         "Смешна работа, помисли си Тери, като се сети за благовъзпитаните копелета, напълнили града за Фестивала. Сложиш ли малко цици и задници във вестника, дето го четат в квартала, това потиска жените, ама ако го покажеш в някой френски филм, лапват веднага и го обявяват за изкуство. Така че истинският въпрос за изкуството ще да е: "Става ли за чекии и, ако да, за кого?" Така си мислеше Тери, после изви гръбнак и си разтвори задника, за да изпусне мощна пръдня." Красноречиво. Или:
         "The Wonder Of You. Дънкан се замисли за Мария, за това колко ошастливен, благословен от съдбата се чувства задето я бе срещнал. Как ще й пусне песента довечера, за нея и за малкия. Когато слезе на Джанкшън Стрийт, Дънкан се размисли как музиката винаги е била опорна точка в живота му, как винаги се е вълнувал като дете, когато си купува плоча. Все едно всяка седмица е Коледа сутрин. Усещането за нещо предстоящо; не знаеш дали ще намериш албума, който търсиш, дали няма да е свършил или Бог знае какво. Готов беше да отиде дори до Бандпарт събота сутрин само и само да си го набави. Докато се приближаваше към магазина, гърлото му се сви, а сърцето започна да прескача. Натисна бравата, влезе вътре и се насочи към щанда. Там го очакваше Голямата Лиз с тежък грим и истински шлем твърда, лъскава коса на главата. Лицето й блесна , щом го разпозна. Подаде му плочата."
         Нежно. Сантиментално. Дори наивистично като стил и похват. В някай от предните му романи не може да се намери такава проста, кристална, малка човешка радост, прерастваща в щастие. Картините на Уелш винаги са потресаващи, той е един предрешен, "друсан", модерен Е. А. По. Само дето погребва не тела, а ценности и добродетели. И всичко това на фона на "Цялата сграда като че ли съскаше и се тресеше, когато през нея изсвистяваха талази студен въздух и я оставяха ридаеща, скрибуцаща, гърчеща се, сякаш са я пуснали като омар във вряща вода. Тези неудържими вихри мръсен, леден вятър напираха отвън като зрители без покана; през пролуките в дограмата и под первазите, през отдушниците и дупките между дъските на пода."
         Никога не съм вярвала, че ще си го помисля, но може би наистина битието определя съзнанието. Добре че Уелш не се е родил по времето на Шекспир, тогава със сигурност нямаше да е придворния "драскач".
         Отзивите за Уелш са както ласкави /когато събуди обществеността и света с "Трейнспотинг"/, така и негативни /когато цялата истина не беше вече необходима, след "Гавра"/.
         Преди време попаднах на една много смешна статийка. На един велик критик. Мартин МакУилън. Статията се нарича "ПРОКЛЯТИЕТО УЕЛШ". И естествено в експозето можеш да се удавиш в професионалистки бълвоч за литературните стойности.
         Трудно бих могла да изброя позициите на г-н МакУилън, тъй като те са много "октоподски" закачени една за друга, подплатени с неоспорими познания в областта и истински критичен маниер. Човекът писал наистина професионално, но без чувство. Четох статията му десетина пъти и все още не мога да хвана съкровения смисъл, сред критичното дълбане, рязане, чоплене … Все едно четох дисертацията на д-р Франкенщайн в литературен вариант. Прецизна, суха и не толкова остра, отколкото наточена. Уелш пишел лошо, творчеството му било "паметник на бездарността".
         МакУилън разчленява, но не конкретизира. "Дроби" "Трейнспотинг" до глави и откъси - съответно смислово приемливи или излишни за композицията, еди кой си герой имал "фонетичен език", лишен от изказ, но според мен г-н М. МакУилън познава тялото, но не и душата на това, което критикува, досущ като един литературен Франкенщайн.
         / През 1996 година в Шотландия пишат само двама романисти - Уелш и Банкс и си поделят щест места от десятката с монопол за Уелш. Книгите им били опростенчески и зле написани. Ами че, като спи Шотландия, какво са виновни господата питам аз !?! /
         Статията му беше толкова дълга и богата, че силната аргументация отчаяно се опитва да не се задъхва от препускане по завоите на образованите, критични, изчерпателни словоизлияния, от което аз разбрах най-важното - че Уелш е въздействал силно на г-н МакУилър. Какво може да въздейства така освен
         И З К У С Т В О Т О ???
         Анализът дефакто пада върху "Трейнспотинг" /според мен М. МакУилън. може и да го е домързяло да прочете останалите/, а самият той ми звучи като отчаяно драскане на кученце по хладилника - знае, че вътре има нещо за ядене, което може и да не му се яде, но знае че е за ядене и го иска.
         Ей такъв ми се вижда стремежа на Mr МакУилън да "бръкне" в писането на Уелш с рутината на яло, яло и преяло всякакъв род храна куче. Защото разбира от храна и хладилници. /Моите уважение към мястото му в литературната критика все пак/
         Понеже цял живот се занимава с яденето и хладилниците, то усета му се счита за непогрешим. Да, ама не. Кучето яде и лоша храна за разлика от другите млекопитаещи - т. е. не е задължително вкусовете му да са добри и оправдани, защото според мен уважаемия Мартин МакУилън не може да вникне в смисъла и изводите на Уелш. Това е все едно да не слушаш рап, да го мразиш, да ти е грозен, но той пак и въпреки всичко да си има послание. Може да е брутален и зле опакован /в частност - лошо писане/, но не е и безстойностен.
         Героите и действията били хаотични и измислени, противоречията били детински като стремеж на ученик да "върже тройка".
         Интересно …И на мен на моменти ми се вижда отплеснат в наркомански бълнувания и дори ми се струват писанията му "документални" за личността и битието на твореца, лишени от ясна мисъл, разкъсвани от жестоките електрически вълни, напъващи черепната кутия на "раздробения" му мозък, съответно проектирани на бял лист, но това не ми пречи да призная възхищението си пред оригиналността му. А всяка новост се е изправяла пред отрицанието на публиката.
         /Нека г-н Mr. МакУилън прочете "Третата вълна" на Кърт Вонегът. Освен всичко друго, тя е и лесно смилаема./
         Има и още нещо - имам странното чувство, че уважаемият господин критик много гордо се ограничава с анлиз само на "Трейнспотинг" многократно отбелязвайки, че това е върха на постиженията на Уелш, сривайки въпросната творба до земята и демонстрирайки явна липса на смисъл да се занимава с останалите му неща. А на мен пак незнайно защо ми се струва, че той има предвид по-скоро екранизацията на Бойл, която никак не е лоша пак според моята консуматорска гледна точка. Абе, защо като някой ти казва нещо на "по-такъв" език трябва да си чистиш ушите старателно, за да не се изцапат /милите/?..Просто ги отпуши и слушай! Не е толкова ужасна помията понякога, особено помията на душата, душата е сложно нещо с неизмеримите си дълбини.
         … Понякога… Винаги…Помията на душата - Ървин Уелш …Би трябвало да спра до тук без всякакъв друг коментар, но нали целта ми е да обоснова признанието си към Уелш … въпреки че съм жена, но аз не се чувствам обидена или дискриминирана от мастилото му.
         Това явление в литературата ме развълнува отдавна, преди шест-седем години. Тогава открих гениалната "помия на душата" в мастилото на Ървин. Определено ще пропусна биографичната част, анализите, критиката, които и без това са за професионалисти като г-н МакУилър, за да притежават нужното ниво. Аз просто не мога да не споделя любовта си към творчеството на Уелш без да претендирам за позиции, диспозиции или някакво особено постижение с този оазис на арт-ърбън културата у нас, който следва да е в ръцете ти, читателю.
         Верен на мрачната си Шотландия и нейния култов скоч, този млад модернистичен автор - Ървин Уелш, ме потресе с умението да "вади" най-съкровеното и най-мръсното в човека., които се оказват чисто и просто двете страни на една монета. Натуралистичен до погнуса, краен и откровен, той държи увеличително огледало към читателя от всяка страница така, че той да види порите си, белезите и пъпките на най-недостижимото крайче на душата си, да се ускори пулса му, сякаш скача от Аспаруховия мост, а не се е излегнал на дивана например. Упадъкът на новото време и субективизма му в лицата на бледите пияндета и наркоманизирани шотландски копелета, едни асоциални интереси на невротичната младеж, превърнали се в идеология и стил на живот.Либидото е в основен фокус, перфектно проектирано в хора и действия, което ме кара да характеризирам Уелш като завършен аналитик и пророк на човешкото в човека. "Трейнспотинг", "Екстази", "Есид хаус", "Гавра", "Кошмарът Марабу" са цапаница от житейски и душевни екскременти, дори повече - тази цапаница надхвърля границите на живота, стига отвъд него, осмисляйки го. … Щом успява да го осмисли по един оригинолен начин. Всеки един от тези романи /Есид хаус е сборник/е заплетена паяжина от проявите на "Аз"-а и "То"-то напълно следвайки нестандартната за времето си /а може би и днес/ теория на Фройд. Либидото - като основен двигател, трансформиращ се в креативност и деструкция в зависимост от насочената енергия на индивида, притежаващ го и съответната обкръжаваща среда. Цялата тази бруталност на героите те кара да се чудиш: "Е, какво сега, извода е, че принципите са излишна глупост ли?" Не. Уелш подчинява принципите на относителността, защото всичко в живота е относително. А това е мъдрост. Но границата и тук е много тънка при Уелш. Той обобщава индивидите с невероятната си реалистичност в техния грозен, низш произход - в крайна сметка еднакъв. Обичам Уелш точно заради това, защото те кара да се погледнеш колко си мръсен в една или друга степен, бунтуваш се мислено, отвращаваш се на деградетата и технит е гнусни наркомански истории, а всъщност на края приемаш и оправдаваш цялата тази помийна яма, наречена живот, защото и ти си част от нея, и тя е част от теб, и просто си признаваш, че си бил уязвен, защото само истината може да уязвява така. Докато чета Уелш винаги си мисля, че няма какво повече да ме шокира след петата страница, на която вече задължително присъства сцена на груб секс, подробно описан, разчленен, с ярък акцент върху него, но всеки път това се опровергава от нещо. Затваряйки книгата аз всъщност не помня нито една гнусна сцена, нито една гадост, просто се оказва, че романът е завършил с простичкия смисъл за приятелството и любовта. Чувствам болка за себе си, за несправедливостта в живота,чувствам се част от всеобщата борба за оцеляване и сякаш по-бистро оценявам малките неща. Почувствала мускулно напрежение от въздействието а острия му език, често си казвам, че това е последната книга, която чета от Ървин Уелш, но скоро му прощавам за наглостта да ме изправи пред дъното, пред страховете ми, пред ледения душ на философията на всичко в мен и около мен. Растеж. Всяко порастване боли, а творчеството на Уелш е растеж, който логично започва от нулата, без да се стреми да я прескача - нулата в човека, първичното с различните му имена. Какъв е смисъла да прочетеш Уелш ли, приятелю? Ами …Ако си подрастващ и изпитваш тайно или явно възхищение от рок/рап/техно идола си и навика му да се друса, моментално ще си промениш топлите чувства и сериозно ще се намали вероятността да последваш примера му. Ако си нимфоманка или фустогонец, твърде вероятно е да ти се отще малко хобито и да не ти е толкова сладко, да потърсиш нещо повече или да те осени порива да докоснеш половинката си така, както никога до сега, така, както го заслужава. Ако си беден, да разбереш, че поне едно нещо нямаш за губене и задникът ти няма да се натърти от високо падане , че всъщност ти си най-близо до това, което се нарича щастие, стига малко да си напрегнеш сетивата. Ако си се видял като в огледало в някой от смачканите нещастници на Уе лш, то едва ли някоя клиника, фондация или личност са в състояние да те променят освен него. Ако четеш и ти си чете, то Уелш определено има какво да ти даде.


 

 

Електронна публикация на 17 март 2002 г.

г1998-2002 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!