Росен Рачев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ЩАСТИЕ

 

Росен Рачев

 

Авторът е носител на първа награда на
Националния студентски конкурс на Фондация „Св. Климент Охридски“ - 2011!

 

 

         Симо винаги се дразнеше, когато Мария четеше на малката разни книги за принцеси, в които всичко завършва с целувка и тя щастливо намира избраника на сърцето си, най-често някой залюхан принц.
         - Марийо, на какво учиш детето, ма? Още отсега е започнала да говори как щяла да си намери принц и да се омъжи за него. Това е мечтата на живота й. А тя е на 5 години. Каза ми, че в детската градина имало някакво момче, в което била влюбена, и искала да го целува по устата, защото имал хубави устни.
         Мария остави чашата и го погледна така, сякаш внезапно се беше обринал:
         - Симо, малка е, остави я да си фантазира. Скоро ще разбере, че животът не е това, което пише в приказките.
         Той отиде да си вземе лед от камерата. Още едно нещо, което не харесваше - всичките й форми за лед бяха някакви морски перли и миди, не се чувстваше истински мъж, когато си слагаше лед в чашата.
         - Добре де, сега е така, ама като стане на 12, ще се чудиш какво да правиш.
         Видя как гръбнакът й се изпъва като на котка: - Ти тук ли ще си тогава, Симо?
         Той преглътна и Мария продължи: - Щом няма да си тук, какво те засяга?
         Той усети, че гневът й е започнал да набъбва отвътре, но днес нямаше намерение да му е акушер:
         - Не съм казал, че няма да съм тук. Ама нали я караме ден за ден. Ти така искаш.
         - Искам така, защото не ти вярвам. Наливаш се с водка по цял ден и нищо друго не те интересува. Ако не беше вестникът, нямаше да ставаш от леглото.
         Симо работеше в малък спортен всекидневник, беше един от уважаваните редактори там, но това се дължеше по-скоро на приятелството му с директора, не на някакви изключителни способности. Не че ги нямаше, но я караше на автопилот. Пък и му беше омръзнало да се разправя с разни нахакани младоци, които нямаха грам мозък в главата, но се опитваха да му казват какво и как да пише.
         - Да се скараме ли искаш? Щото можем да се скараме много лесно, знаеш го.
         - Ти само това можеш. Нали имаше някакви идеи за книга? От две години не си написал нито ред. Слушам само оплаквания, че работата в редакцията ти изпива мозъка, думите и така нататък. Поне да ти плащаха свястно, пък то...
         - Ами твоята работа? Да не би да я харесваш?
         - Не, ама поне ми плащат добре. За да издържам и себе си, и теб. За да си караме колите на спокойствие, да пием колкото искаме и да не си броим стотинките в края на месеца.
         Тя беше завършила английска филология, но работеше в агенция за недвижими имоти. Една от големите, не от ментетата.
         Той преглътна отново: - На мен ми плащат всяка седмица, знаеш. Срамът му се надигна в гърлото като бълвоч. Знаеше, че битката вече е загубена, но нямаше да се предаде без бой.
         - Добре, щом мислиш така, аз си тръгвам. Събирам си дрехите и се махам.
         - Точно така, всеки път, когато се опитам да ти кажа истината, ти си адио Рио. Прав ти път.
         Случвало се беше само веднъж, преди повече от година. Пак се бяха скарали и той си беше тръгнал, но тя го спря, още преди да се качи в колата. Този път май щеше да е различно. Чантата му беше отгоре на гардероба в спалнята. Отвори вратата и видя малката вътре. Беше сложила на леглото покривката от детския сервиз за чай, който й беше подарил за Нова година и нареждаше чашките отгоре.
         - Симо, ще пуавя чаено пуазненство. Ти ще си пуинцът.
         Викаше му Симо още от първия ден, в който Мария ги запозна. Тогава още не беше навършила три години.
         - Сега не мога. Трябва да пътувам.
         - Със самолет ли?
         - Не, с кола.
         - Само една чашка, моля те.
         Не можеше да й откаже. Седна, пи от чашката й каза:
         - Благодаря, принцесо. Най-вкусният чай, който съм пил.
         - Защото е суадък. Ще се ожениш ли за мен?
         - Ами, да. Като се върна. Събра криво-ляво дрехите си в чантата и тръгна да излиза. Ключовете за колата бяха в джоба на палтото. Винаги ги държеше там. Мария се беше втренчила във водката си и дори не го погледна.
         На излизане й каза: - Оставих ключовете в кухнята. Ще ти се обадя, ако реша да дойда за останалия багаж.
         Затвори вратата и тръгна надолу по стълбите. Опелът му беше паркиран отпред. Отключи вратата и го лъхна миризмата на фасове и стари чорапи. „Трябва да изчистя пепелника... Утре.” Запали колата, запали цигара и тръгна. Апартаментът му не беше далече.
         С Мария се бяха запознали на сватбата на негов приятел от вестника. Бяха приятелки от университета с младоженката. Настаниха го на една маса с нея и той я заговори. Разбра, че е разведена и има дъщеря, която е при родителите й за лятото. След няколко танца успя да я изведе на паркинга. Продължаваха да танцуват. Влязоха в нейната кола и почнаха да се целуват. На него му харесваше как се целува тя. Езикът й беше хладен и имаше вкус на кладенчова вода. На следващата седмица се пренесе при нея.
         Пред стария му блок беше разкопано. Паркира в страничната улица, взе си чантата, тръшна вратата на колата и погледна нагоре. Беше вечер, но почти всички апартаменти светеха.
         „Дано не срещна някой в асансьора,” си помисли.
         - Симе, какво правиш тук, бе?
         Е, можеше да мине и без това, но... Ицо беше негов връстник. Живееха заедно в блока от 12-годишни. Седеше на пейката пред входа, а до него имаше малка пластмасова бутилка с нещо тъмно вътре.
         - Дойдох да си взема някои неща, Ице.
         Каза го безразлично, защото му беше все едно дали Ицо ще разбере дали го лъже. Беше му все едно, без значение какво може да се случи на този свят, земетресение, ядрена война, нашествие на извънземни , все му беше тая.
         - Що не седнеш при мен за малко, а?
         - Добре. Какво правиш ти, Ице? Не съм те виждал отдавна.
         - Пием си. Смокинова ракия. Един ми я продава направо без пари. Чиста далавера. Опитай.
         Ицето миришеше на подмишница на борец. Освен това беше започнал да се киска като Шейн Макгоуън от „Поугс” след всяко изречение. Симо обичаше Шейн Макгоуън. По време на студентските си години беше работил в „Ритъм”, а Шейн и „Поугс” бяха на почит там. Парчето му с Кристи Маккол „Вълшебна приказка за Ню Йорк” беше любимо на Мария.
         - Ице, не ми се пие сега. Вече съм пил. Доста.
         - Само опитай, бе, Симе. Мехлем за душата, както казват. И кучетата са съгласни.
         - Ти да не им даваш ракия?
         - Опиват се от изпаренията ми, хи-хи-хи. Тази тук се казва Рижка. Ицо посочи едно дръгливо куче с червена козина, което се беше изтегнало отстрани на пейката.
         - А любовника й го няма. Прилича на вълчак, страшно куче. Пенчо се казва. Тия от баничарницата го хранят.
         - Къде си сега, Ице? Още ли си при брат си?
         - Изгони ме. Работехме с жена му в магазина, но тя ме натопи, мамка й. Бях си взел малко аванс от касата и щях да го платя от заплатата. Ама имах й други разходи, та... Няма значение, ревизията не излезе, и накрая излязох виновен. Така че Ицето е капут, хи-хи-хи. Както и да го разбираш. Пийни де.
         - Съжалявам за майка ти.
         - Ами тя си отиде. Ей така. Бог да я прости. Какво да кажа, живот. Голяма жена беше, Ице. Голяма. Кажи го на оня изрод баща ми. Така и не дойде на погребението. Дай сега една цигара.
         Симо му пъхна цигара в устата и му я запали.
         - А ти защо си пусна този мустак бе, Симо? Щях да ти казвам още предния път, ама ти не ме видя. Не ти отива, сериозно ти казвам.
         - Ицо, ще се качвам. Изморен съм. Ето ти кутията. Има още цигари вътре.
         Остави кутията на пейката и му махна с ръка. Не че имаше значение, защото очите на Ицето се бяха оцъклили като стъклени топчета и Симо знаеше, че ще спи навън при кучетата.
         Качи се с асансьора и познатото скърцане го отведе до петия етаж. Отключи. Отвътре го лъхна миризма на канал и стара хартия. Пусна водата в тоалетната и отвори прозорците. Погледна купчините вестници по пода и почна да ги събира и трупа пред входната врата. Няколко години беше живял така. Вечер до късно в редакцията - цигари, кафета, цигари, кафета, цигари, кафета, после пращаше някой от секретарите долу за всички нови вестници, прибираше се и четеше до сутринта. Заспиваше с вкус на печатарско мастило в устата.
         Погледна се в огледалото на коридора. Едната крушка на лампата беше изгоряла, но въпреки това се виждаше – беше остарял. Мустаците, които така гордо беше пуснал, за да отбележи началото на новата фаза в живота си, стояха жалко на едрото му лице. Приличаше на клоун от цирка. Отвори чантата, взе самобръсначката и крема за бръснене и отиде в банята.
         На другия ден го скъсаха от подигравки в редакцията. Той успя да им отмъсти, като пробута заглавието „ЦСКА би шута на Байер (Л)” на челната страница, но като си помисли за алтернативата „ЦСКА размаза аспирините”, реши, че всъщност им е направил услуга.
         Тръгна си от редакцията малко преди десет. Запали колата. Знаеше къде отива. Като спря пред блока на Мария, погледна нагоре. Прозорецът в хола светеше. Отиде до домофона. „Коруджиева М.”
         Натисна звънеца.
         - Кой е?
         - Мария, обичам те. Не мога да живея без теб.
         1,2,3,4,5,6,7,8,9... Чу познатото жужене и отвори вратата. Пчелата-майка отново го прибра в кошера. Качи се пеш по стълбите. Тя отвори вратата и по очите й позна, че не му се сърди.
         - Ела да ти покажа нещо.
         Отидоха в детската и тя му подаде някаква книжка. „Принцеса Дейзи и Вълшебния принц.”
         - Разгледай я.
         Той я разтвори и прелисти страниците. На всички страници малката беше нарисувала с маркер мустаци на принца. Симо се обърна й погледна Мария. Целуна я, тя не се дръпна. Пак я целуна, обгърна я с ръце и двамата се понесоха над заспалия град, като гледаха с учудване всички тези долу, които не бяха намерили още истинската любов.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 26. май 2011 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]