Росица Пиронска

поезия, проза

Литературен клуб | нова българска проза/поезия | страницата на автора

 

Автобиография

 

Росица Пиронска

 

         Разказът на тази осемдесетиосем годишна полусляпа жена беше тъжен, но тя през цялото време се смееше. Най-вече, когато разправяше как са минали нелегално границата на връщане. Една майка се спънала, изпуснала детето си и то ревнало. Запушили му устата, притаили се из драките. Трийсетина души. Турският граничен патрул бил подире им."Ама да вярваш на ходжа ли". Излъгал ги през 29-та, 1929, да тръгнат с него. Продали всичко на американците и тръгнали. Американците били двама братя българи, току-що върнали се от Аржентина. Извадили късмет, че нямало билети за Титаник. От свойте близо до стоте лета и това да я бяха убили на границата, когато е била едва на осем, й се виждаше странно, за нас забавно."Да ни бяха опукале там, кучка ти отнела." Или писаното си е писано. Писано ти е да се върнеш и да станеш ратай на собствения си имот, и това да ти е достатъчно. "Ама па там горяхме лайна и слама през зимата. Баири голи. Мъчно ни е за тука. То за какво, за едни гробове. Не можахме да изтраем", смееше се баба Адила.
         През 36-та някой пак заминали и не се върнали.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 08. април 2007 г.
г1998-2007 г. Литературен клуб. Всички права запазени!