Росица Пиронска

поезия, проза

Литературен клуб | нова българска проза/поезия | страницата на автора

 

Кросоувър +

 

Росица Пиронска

 

         цар самуил, йордан и емилиян, които срещнах предната седмица пред македонската сладкарница, ми казаха къде е, така че лесно щях да намеря къщата на борис христов. тогава бях тръгнала на среща с испанските поети. добре, че ги питах и за съборна 1, иначе със сигурност съм щяла да се въртя баш в центъра на софия, защото на картата съм взела банката за народния театър и съборна идваше успоредна на театъра.

 

         часовникът на отсрещната сграда показваше 4 и 10, имаше време да се помоткам до халите. утре трябва да купя маслини. сладка, по-безсолна, солена, не много солена, безсолна, в зехтин, класически вкус, за първи път купувам маслини от халите. звук, цвят, мирис, супер гигантски мамут, пет без десет, заплеснах се. сега вече бързам. цар самуил 73, и тръгнах в обратна посока. колите и те бързат даже и на пешеходната пътека, всъщност само една бързаше, за щастие забих спирачки, колата профуча покрай мен. след три къщи разбрах, че съм сбъркала. пак самуил 73, поех в правилната посока, но след няколко метра улицата свърши. а къщата. не може да са я бутнали. накъде да вървя, наоколо няма номера, а може и да има, но заради мен са станали невидими. що не питах полицайте, които стояха пред 73 и се хилеха. ама от агорафобията ми прещрака, че може и на мен да се хилят, бъркам посоките, не зная да пресичам. тръгнах да питам по магазините къде е къщата на борис христов. изобщо не сме чували за него. почти се бях отчаяла, когато една жена ми каза да заобиколя заграденото разкопано място, улицата продължавала и натам бил номер 43. намерих продължението, стигнах до едно кръстовище и улицата пак свърши. и кой да питам сега. наоколо няма никой. докато се озъртах из тротоара изникна един водопроводчик или монтьор, или изобщо някакъв майстор, техник, по куфарчето личеше. цар самуил 43, ни табели, ни номера има, не очаквах отговор. къщата на борис христов ли търсите, дададада, минете през кръстовището и ето там под блока има тунел, след тунела улицата продължава, къщата е близо до пресечката със солунска.

 

         по същото време илиана се изгубила по солунска, а толкова добре познавам софия, каза тя, докато слушахме на арфа едно хайку от башо. 27 ноември, 2 + 7 девет, е и

 

         наистина ли е агорафобията или софия си е такава. бързах към институт сервантес, мислех, че закъснявам. фоайето му е силно осветено и отдалече въобще не личи входната стъклена врата отворена ли е или не е. както я видиш. нямам по-силен удар в стъкло. момчето, което стоеше до вратата се уплаши да не падна и ме хвана. нали тук е срещата с испанските поети, бързам да се измъкна. не разбира български, испански акцент. все пак се смееше. за щастие.

 

         поетичният двубой между йордан и галя на 10 ноември, в петък, преживях на една безлюдна спирка някъде към люлин. взех 82 от гарата. модерно предградие, къде да сляза, шофьорът вдига рамене. класическата гимназия, сега вече ми маха да се махам

 

         ама че ден беше този петък, можеше да е пагубен. нямах сили да губя каквото и да е. още повече близък човек. не и сега. чакането цял ден в болницата щеше да е мъчително. по-добре да вървя на някъде. след операция лекарите не се показват, а в интензивното пускат чак в пет. знаех, че баща ми ще се справи, че въпреки лошите изследвания ще се събуди от упойката и все пак се страхувах. тръгнах към класическата предчувствайки, че няма да стигна до там.

 

         класическата гимназия, питам вече десети пътник. вертикално клатещи се глави. ще попитам последно онзи стар човек. о, момиче трябвало е да слезете преди три пресечки. слязох на следващата спирка. тук автобусите са толкова нарядко, ще има да чакате, елате с мен до… каква мила непозната…, а оттам, ами не знам, сигурно може и пеша, то тука... докато стигна ще са свършили. мръзна на спирката, вятърът е силен и студен, и мисля за баща си. къде ли е сега в изкуствения си сън. (каза ми, че нищо не бил сънувал). няма маршрутки, няма таксита, мамка му и град. вече не питам за часа. как така без качулка бе момиче, яка жена с ушанка потропва крака край мен. работничка, какво друго. не ми напомня друго. 82, връща се, колко време е минало, добре поне, че не изхвърлих билетчето. в автобуса се озовах до жена от перник, която си търсеше работа като детегледачка. не искам възрастни, искам деца. и така до гарата. дали са свършили, дали се е събудил, три и половина е според часовника. четири и половина, влизам в болницата. пет без десет. пет, пет и петайсет, не пускат. твоят болен какъв ти е, любопитни лелки. забила съм поглед в едно дърво на булеварда, опитвам се да преброя клоните му. добре ли сте. ето че изпуснах доктора.

 

         баща ми все още беше с кислородна маска. събудих се в четири и половина. къде съм. какво правя тук. имам нож в гърба. махни го. махни този нож. жаден съм. от къде знаеш, че си се събудил в четири и половина. докторът ми каза. къде съм. в болницата.

 

         изгониха ни бързо. не ми се прибираше в редакцията. стоя на спирката. какво да правя в този град. ще изчакам двойката, тя винаги се бави, ще сляза някъде в центъра… а, да, ще потърся червената къща, но след класическата по обед, ако я намеря ще е чудо. качих се в тролея и тъкмо продупчих билет слизайте, няма ток в центъра. шест часа. добрах се някак си до ндк и там се напъхах в едно такси. любен каравелов 15. е, много е близо, но хайде ще ви закарам. върнах си му го. надух му главата с това какъв ден е днес. предградия пустини , вятър, няма ток в центъра

 

         закъснях за филма в червената къща. едно смешно момиче на входа не ме пусна да вляза, залата била препълнена. за пропуснатото все ми е едно. има и изложба, ако искате може да разгледате изложбата, прозвуча ми като извинение…

 

         стоя пред "Операта" в ъгъла, мисля за баща ми, заради него съм тук, мисля и за себе си, по-скоро си спомням, той купил първата Опера в селото, преди да се родя

 

         26 ноември 2006. неделя, след шест вечерта. разглеждах разсеяно сандвичите на една лавка, двама мъже ме взеха за проститутка. не, няма да стане, казва ми единият. отказах се да ям. софия в неделя вечер не е за предпочитане. все още не. преди време в дните на японската култура една неделя отидох сама на кино. филмът свърши в осем. видях го да влиза по средата на филма. седна на края на реда. приличаше на скитник. когато филмът свърши, той не си тръгна, изчака да стигна до него, извинете, вие да не сте, веднага усетих, че нещо не е наред. не съм, и отминах. видях го да върви след мен по стълбите, по външните стълби, по тротоара, в момента, в който ускори крачка, хукнах да бягам, макар да имаше доста народ, качих се в първия трамвай, който ми попадна, огледах всички врати, няма го. но страхът, че се е качил в следващия, че тича след трамвая, че… на спирката, на която слязох, някъде при ндк, светеше само една мижава лампа. няколко пияници чупеха бутилки от бира. първа пряка, втора пряка, трета, виждам го как тършува из улиците и ме намира. трясссс, свестиха ме вратите на единицата. като се прибрах не помнех почти нищо от филма.

 

         докато се чудех дали не е по-добре да се прибирам, вместо да се шматкам, търсейки нещо за ядене, видях ,че хората влизат в театъра на армията. Някога, като влезех в театър, не знам защо се разтрепервах. имаше едно нечетно място на втория ред, осем лева. поколебах се, но пък ми се гледаше. само че мястото беше дублирано. хвана ме яд, но се преторих, че ми е все едно, само да ми върнат парите. къде е другият билет. ???. тя е сама. въпросителни и от тяхна страна. намерете на момичето стол. няма места. измислете нещо, намерете му място. не ме пускаха да си тръгна. чаках опряла гръб на стената. една по-оправна жена направи проверка и се оказа, че зрителите объркали местата. имаше свободен стол на другия край на реда. както и да е. но уредничката държеше да си седна на мястото и вдигна редицата. номер 35. двата часа минаха, а сякаш току-що бях седнала. дали защото отдавна не бях ходила на театър, дали защото беше комедия, за пръв път гледах комедия, в която актьорите се смеят заедно с публиката, в която сцената изчезва, времето изчезва

 

         на един семинар в долна баня разказвах на добрян каква е за мен софия и се чудех защо той ме слуша. после гледахме филмчета. и тук не се мина без извънземни. май всички сме зарибени. шегувах се, че е рано да си лягаме, че тъкмо сега е часът на извънземните и хоп в следващото филмче чиния. беше 1.22.

 

         днес е 29 ноември. тръгнах за шуменско. в магазина двама-трима души гледат нещо на малка камера. пак ли астероид. мариян, синът ти разправял в училище, че сте снимали нещо, фантазирал си е, нали. ела да видиш.

 

         подскачащ хоатично, лутащ се скункс. прилича на звезда. звезда беше, не беше като миналата година, някъде ей-там, на изток, встрани от скалите, светеше силно в различни светлини. и виж, другите ги няма на камерата, а беше пълно със звезди. приближихме я на 1200 метра.

 

         движеше се насам-натам, уголемяваше се така че цветовете се виждаха, ултравиолетови, леко жълтооранжеви, после се смаляваше до едва забележима точица.

 

         това е витлеемската звезда, каза майката на мариян, нали наближава коледа. стига, бе. или си е просто коледна зведа, има такива. така ли. а може да е най-обикновена звезда. но тогава ще се вижда всяка вечер.

 

         вкъщи се опитах да сверя датите. снимали са я в понеделник, 27. само месецът съвпадаше. миналата година на 1 ноември, уви по това време съм спала, от 10.30 до 12.00 голямо колкото кръгла маса в кафене огнено кълбо разпръсквало и прибирало светлини над махалата, подскачайки от единия хълм до другия. на сутринта хората бяха леко зомбирани. за повечето извънземните бяха дошли, други, опитващи се да останат трезвени, предполагаха, че са свръхмощни прожектори от някоя нова дискотека в района, по-подозрителните шушукаха, че е инсталация на военните. след два дни по телевизията съобщиха, че се появил астероид

 

         на 8-ми срещу 9-ти ноември миналата година се събудих от кучешки лай. никога не бях чувала кучетата да лаят така. часът беше 1.20. отворих прозореца и инстинктивно погледнах нагоре. в същия миг иззад къщата ни, която е на изток се появи премигващо светещо тяло. светеше удивително силно и се движеше много бързо. очаквах да се скрие зад отсрещния байр, както правят самолетите. да, ама не. стигна там, където другите самолети се губят, спря за малко и сви на юг. инсталация, помислих си. нови трасета. само дето тези кучета са като полудели. за пръв път лаят по самолети. когато тялото се изгуби, кучетата извеждъж млъкнаха. легнах си. спала съм непробудно чак до обяд

 

         p.s. Кросоувър + е инспириран от филма Crossover (англ, пресичане) на bedbug, и от други филми, създадени специално за проекта на ИнтерСпейс - On Difference#2.

 

Електронна публикация на 09. декември 2006 г.
г1998-2006 г. Литературен клуб. Всички права запазени!