Росица Пиронска

поезия, проза

Литературен клуб | нова българска проза/поезия | страницата на автора

 

Фида

 

Росица Пиронска

 

         На 14 години тя била с дълга до бедрата коса. Докато другарят Й. не ги завел на екскурзия в София. В ЦУМ, на щанда за козметика, поискала дерматичен вазелин, за да се среши по-лесно. Продавачката като видяла косата й, поискала да й отреже една педя. Мъжът й работел в театър. Или нещо подобно. Фида й отказала. Продавачката й дала дерматичния вазелин. Ако е било вазелин. Фида го измазала целия върху косата си. Тутакси всичката й коса паднала. Заедно с веждите. Подула се, гласът й станал мъжки. Едва я спасили в болницата, майка й не я познала, искала си нейното дете. След известно време гласът се пооправил, но колкото коса й пониквала, падала. И сега е така, затова ходи със забрадка.

 

         Фида е певица. От изчезващите автентични гласове. Като запее Заблеяло ми агърне и Омерова майка, ти идва само едно на ум, световна изповед. Тя пее в селско читалище. Което все още съществува някак си. Работи на лозето. Там предпочитали да не пее, другите щели да се разсейват.

 

         Фидиният глас сигурно ще потъне. Само че природата не прощава. Безмилостно напомня какво губим. Да вземе едно желязо да я удари по главата. Ходи болна оттогава. Често я засичам в аптеката. Всеки път тя непоколебимо ми казва, „Човек носи смърт в себе си.”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 30. март 2009 г.
г1998-2009 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]