Росица Пиронска

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

Из "Патици Бегония"

 

Росица Пиронска

 

 

най-красивата земя е ничия

 

 

тази маска на дълбока тишина събираща звуците някъде долу в кухината
сънувам земя без граници върху картата някаква бягаща земя която се разгъва в друг квадрант на същата тази карта купена на следващата сутрин. тревата реките горите там нямат
имена. сънищата ми също не носят имената си един единствен обитател разнася името й като белег но когато го настигам той изчезва и невидимо се назовава по облак

 

 

преброени седемте шарени патици отново правеха геометрични фигури във водата но височината на която се издигаха не отмерваше дори една трета от малките пространства около вишните в едно предградие което наричах Езерце, нюанс в перата и игрите ни. внимавахме всички, но никой не знаеше как и откъде идва опасността

 

 

между залеза и мъглите не винаги има по едно слънце.
то винаги осветяваше някаква ограда в неясен цвят или нещо като отвесно поле в което писмата без адрес бяха също толкова отвлечени колкото една отглеждана болест в себе си, колкото дълбоките извивки в имената с по няколко листенца
различие. Свършваше с няколко излишни отговора, с невен, който приемаше като надежда, като има надежда но тогава спускам се обратно също се оказваше писмо без адрес, без-крайност
нови опити чиито моменти успяваха в заглъхващи с/тонове може би болезнени но изреченото продължаваше като река /бумеранг/ край тръстиките и трепетликите в които само ако си бил вън от себе си си щял да попаднеш на следи от леки политания лека вдълбаност на усета

 

 

за цветята казват че не са еднозначни но пясъците в корените им замръзват когато се опитам за определя от какъв метал са и това че теменугите на забравата не значат нищо без продавачите на хамбургери също не е сбогуване. обичаш ли хамбургери. Нее припомням ти едно от онези сбогувания при които се очаква имената в книгата ти да са карирани и песните за лорелай да са по-различни от всеки празник на който дребните сладки, les petits fours, се различаваха единствено по резките шоколадови пръчици и тогава

 

 

                 подмолите на реката миришеха на канела.
Глезените на момичетата винаги бяха опръскани с обедния крем на мнимите им влюбвания. тя носеше странно име….
Той не знаеше как да мине ....                 имаше само едно място но там мълчанието изискваше сандали по-ниски от очакванията, а ходенето на пръсти трябваше да бъде единственото
изнамиране на което и да е /следващо/ име единственото позволено настигане

 

 

 

 

Електронна публикация на 05. януари 2005 г.
Публикация в кн. "Бегония", Росица Пиронска, С., 2000, Свободно поетическо общество
г1998-2005 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!