Росица Пиронска

поезия, проза

Литературен клуб | нова българска проза/поезия | страницата на автора

 

Родният град на Теньо Гогов
през погледа на една приходяща поетеса

 

Росица Пиронска

 

          (нее, не се познавам с Теньо, просто филмчето с буболечката непонятно защо отключи този текст, който и преди съм се опитвала да напиша. Теньо, прощавай!)

 

         буболечка!! от арпезос ме преместиха в едно военно клубче в парка. парково тихо и спокойно. не и през нощта. стените вибрираха от тонколоните на дискотеката в подземието. „2,3, четири”, по цяла нощ, сигурно това е да си хит. странно как съм заспивала на този шум и то така, че на сутрините бях като къпана.

 

         Кърджали не беше като друг път. Агорафобията ми вероятно се беше стопила. Все едно бях растнала в този град. Всичко ми беше близко. Даже и историческия музей. Има нещо в това място, въпреки кичозно моделирания му център. Но човек понякога се научава да не вижда. Или да вижда само равномерно подрязаните дървета. С един подскок докосваш короните им.

 

    този град без хора
    страшно ми харесва
    моето отношение
    към кукувиците...

 

за първи път в кърджали пусти кръстовища

 

         Винаги ме е учудвал със спокойствието си този град. В което на всеки час от часовниковата кула се разнасят дразнещите за сюрреалистичното ми ухо соцпатриотични звуци на стани стани юнак балкански и други възрожденски песни. Научаваш се и да не чуваш. Фанфарите от кулата, общината - кобар на партията, левски пред него, погребан в мраморен ямурлук точно срещу турския театър, по между им булевард „България, ако не се лъжа. И още паметникът на Димитров, който изписва в мен само думата „лагер”. Мястото около автогарата е къде къде по-изведено. Малката София, веднъж получих писмо, ул. Сан Стефано, бл. Радио и Телевизия, и си помислих, че е от столицата, но адресът завършваше с Кърджали

 

         извън тази мраморна обетованост по забележително чистите за нас улици на човек може да му се случат странни неща. като това да те пипнат като за късмет и да ти се усмихнат, или пък дете водено от майка си да се извие и да ти каже „здравей”, а когато спреш пред щанда с дрънкулки, заради гривните, продавачката вместо да рекламира стоката си да те гледа в очите и да вика „аллах”.

 

         130 години след освобождението, в кафенето на ъгъла, се опитвам се да помиря сююреалистичното си настроение и околната действителност. На рекламната брошура „мажете знаят защо”, „majete znaat zoshto”, сещам се за една новинарска емисия за политически събития другаде, в която това изречение се хвърля в очи от един чадър. Как ли им обясняват там на децата. Не е правилно „защо” провилно е „zoshto”, не е „знаят”, а „znaat”. Но те сигурна нямат такъв проблем. Що мъка беше някога в училище с диалекта. Не е „вòда” , а „водà”. Не се казва „кадя”, казва се „къде”. И да не приказваш така в града, че ще ти се смеят.

 

дилемата родина, още едно листенце от маргаритката, свободата да я търся навсякъде

 

приказвам си с буболечките.

 

    днес дойде бръмбар
    черен лъскав с цвят на очи
    като мравуняк шестокрак

     

    много бръмбари има
    по пътеката тази година
    до всеки камък

     

    колкото по-нагоре отивах
    все по-малки ставаха мъжките
    женските все по-големи

     

    и видях бръмбар точка
    възкачил женската си
    огромно петно

     

    и чух шум на мотори
    бръмбари с мотори

     

    спуснах се обратно

     

    по пътеката други петна
    поглъщаха точките си

 

         Едно от първите ми през 90-те, ако не и най-първото. Още нямах нищо издадено, никъде не го пратих, не намирах смисъл в него. Скъсах всички листове, изтрих го отвсякъде, паметта ми не иска да го изтрие. Сега, след като пак го записах, може да ме остави.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 09. юни 2008 г.
г1998-2008 г. Литературен клуб. Всички права запазени!