Росица Пиронска

поезия, проза

Литературен клуб | нова българска проза/поезия | страницата на автора

 

Не си оставяй сърцето тука

 

Росица Пиронска

 

         Тръгнахме от гарата за К. По пътя се унесох. Когато отворих очи насреща ми огромна църква. Не се усещам къде съм, в София съм. „Това Света Неделя ли е?” „Да.” Не предполагах, че е толкова огромна. Сънувах я веднъж, но тогава не знаех името й. Сънувам църквата площада и още една сграда, не е от сградите наоколо, няма да кажа как изглеждаше, с ограда. От сградата излиза мъж и ни кани да влезем, група туристи. Щрак. Отказваме. После съм забравила, кой ти помни сънища.

 

         1283 или там някъде, роден или починал, не чух добре, в едно шоу казаха имало сръбски светец в църквата. Тялото му не се било разпаднало, да не повярваш. Всъщност в шоуто говорят за Св. Неделя до трамвайната линия и аз се сещам за съня си. Но в София сигурно има много църкви до трамвайните линии. Изтръпвам без да знам защо. Моето монашество.

 

         Добруджанци убивали белите лястовици. Метафорично.!?. Бях меко казано потресена. Лоша поличба били, нещастие носели, и черните щъркели също. Сякаш се роят всяка пролет, черни щъркели, бели лястовици... Понеже били различни, вметва водещия на сбирката в библиотеката. !?!. А аз така се радвах на онова пиле в Черни вит. Преди десетина години цяло лято влюбено дебнех един черен щъркел, сбъркал се по нашата река, иначе при нас не идват щъркели. „Няма черни щъркели”, уверява ме жената, която седи до мен. „А бели лястовици има ли?”, питам подвеждащо. „Чух, че някъде се появила и хората там се радвали.” Не зная как да отвърна на подозрителния й, излъчващ страх поглед. „Да, радвахме се, наистина се радвахме.”

 

         „Не се извивай, казвам на Р., която е уморена, карай” . Тъмно е, но вече наближаваме София. „От лявата ти страна огнено кълбо пресича небето, не се извивай.” Страхувам се да не кривнем от пътя. Оглеждам се наляво, надясно, търся обекта на отражението. Не прилича на отражение. „Не знаем нищо за отраженията”, казва Р., за да се концентрира. Движи се много бързо, поне така изглежда. Разтърквам очи, там си е. Чакам го да се изгуби в далечината, но то изчезна изведнъж без да се смалява или отдалечава.
         Тази седмица един фотоапарат отказа пред Тракийските ниши, друг в историческия музей, а на конференцията в Арпезос компютърът се инатеше. Решаваме да не мислим за това. Пристигаме благополучно в София.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 19. май 2008 г.
г1998-2008 г. Литературен клуб. Всички права запазени!