Росен Карамфилов

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

 

КОЛЕНЕ

 

(откъси от романа)

 

Росен Карамфилов

 

 

 

          Корица на книгата 1.

 

         Идният следобед с Йо посетихме ателието на татко. Прекарахме часове там. На отиване за първи път забелязах двете огромни статуи, разположени близо до гробното поле. Статуите бяха достолепни – мъжът, стоящ на колене пред жената, която е леко наведена към него. Тежкият метален кръст се издигаше помежду им...
„Покаяние” – казах си.
         Продължихме нататък към дванадесети парцел. Наоколо ухаеше на мрамор, гранит и бръшлян. Запалихме свещи и замълчахме, изпаднали в нирвана. За миг закопнях това да е някаква лоша шега и Кольо да ни изненада в гръб ухилен. Уви, Създателят имаше други планове. Той го беше прибрал сред висините, за да прави портрети на небесните самодиви и да скицира сребърните ангели, облегнат на някой валящ облак...
         Преди да дойдем, бях изпил няколко таблетки ДЕАНКСИТ, за да погубя усещането за ледения пръст, който бърка в горещата рана, без да осъзнава последиците. Онзи гнусен леден пръст с нокът на орел, който ровеше в суровата загниваща плът на моята рана. От него исках да се избавя. Заради него пиех до забрава. Заради него бях забравил какво е да изпитваш удовлетворение от факта, че те има. Затова се бях застраховал предварително от евентуални разпади.
         Йордания седеше на стола до мен, тиха като арфа. Аз бях забил поглед в некролога на баща ми. Най-отгоре бе написано:

 

 

         КОЛЬО КАРАМФИЛОВ
         „Получиха ми се нещата”

 

         Колко точно се беше изразил, ебати. Нещата действително му се бяха получили. Как иначе щеше да си тръгне? Щеше ли да отлети, без да е уверен в продължението? Съмнявам се. Той бе сред малцината артисти, за които настоящето не съществуваше, миналото съществуваше само като настоящ спомен, а бъдещето – като настояща надежда...
         Когато носиш мъдростта у себе си – пътят се изминава значително по-леко, размишлявах, гледайки надписа К.К., построен с камъчета върху кървавокафеникавата пръст. Знаех добре кой го е направил, но ще запазя името му в тайна. Защото любовта съвсем не е за всеки.
         Това е.

 

 

         „ПОКАЯНИЕТО”

 

         Жена с посребрели коси, която стои до една река. Лицето й е скрито зад червен шал. Следва нейният монолог:

     

    Ще те последвам.
    Ще легна до теб,
    Там, където си.

     

    Ще дойда с теб там,
    където отиваш,
    ще се върна с теб оттам,
    откъдето идваш.

     

    Ще затворя очи
    и ще бъда до теб...
    Ще отвориш очи
    и ще бъдеш до мен...

     

    Способна съм да ридая с векове
    поради твоето Възнесение...
    Способна съм да се моля с векове
    за твоето Възкресение....

     

    Върни се.
    Върни се.
    Върни се.

 

         Виждаме как жената скача в реката. Шалът й изплува над водата. Оттам нататък следва сфумато...

 

 

          3.

 

         Нощта срещу Великден. Пустота. Не по Пелевин, а по Карамфилов. Стоях пред лаптопа, втренчен в животите на хората около мен, погнусен от животите на хората около мен, пренаситен от животите на хората около мен. Нямаше спасение. Избавлението бе илюзорно. Макар че бях пил в галерията, даже не ме бе хванало. Same shit, different day.
         Положението беше повече от критично. Колкото и да го мислех от гледната точка на просветен дух, писъците, притаени в гърдите ми, подсказваха, че ще ме довършат.
         Дадох си сметка, че това бе първото Христово Възкресение, което се сбъдваше без татко. Той много обичаше този празник. Няма да забравя как ми звънеше преди всички останали, рано сутрин и казваше:
         „Христос воскресе, сине!”
         И аз му се доверявах. Всяка негова дума беше аксиома за моите представи. Благодарение на него повярвах във Всевишния. Естествено, на Великден боядисвахме яйца, ядяхме козунаци, правехме си венци, ходихме заедно в ДЪРВЕНОТО, смеехме се, добрувахме...
         А сега? Какво ставаше сега? Образно казано, шевовете на моите душевни рани непрестанно правеха опити да се разтворят, конците избуяваха, целите в гной и засъхнала кръвна сплав, усукани около лимфните възли загниваха сред застоялата телесна маса. Именно там, където алвеолите бяха съкилийници на пневмоцитите и фосфолипидите, Нейно Величество Кръвта мудно се движеше накъдето си пожелае...

 

         ***

 

         Докато всичко свърши, пропуснах да отбележа. Tелесната обвивка реално погледнато е илюзия, която загнива отвътре-навън, докато ние се забавляваме, докато общуваме помежду си, докато пърдим, докато се наковаваме със всевъзможни субстанции, докато се ебем, докато пикаем, докато серем, докато решаваме судоку, докато свирим на китара, докато се натискаме с гаджетата си, докато ядем дюнери и други мълчания на агнетата, докато се оплакваме, докато скучаем, докато се бъхтим опрени до стената, докато почистваме апартаментите си от вчерашния прах, докато подреждаме дрехите си в гардероба, докато момичета напускат момчета и самотите се размножават, докато две котки се опъват на задна, а други две ги гледат, докато пускаме фиш за втори тото шанс, докато се надяваме, че нещо в Нищото ще се размести, докато четем вестници и се отчайваме, докато властта с такт погубва нацията, докато скинари пребиват цигани, докато пазаруваме за утрешното жадуване, докато се борим за промяна в държавата на шопарите, докато наркомани се мислят за гении, докато дъщери лъжат майките си, че са девствени, а всъщност отдавна знаят какво е 69, докато висим във фейсбук по цели седмици до спаружване, докато се караме, докато спояваме езиците си настървено, докато спорим, докато ни поникват бели косми на 19, докато си купуваме етер, докато се наливаме с текила до следващия залез, докато негодуваме, докато обръщаме нови и нови страници, докато броим собствените си вдишвания, докато инфарктните частици ни пощадяват, докато тичаме безгрижно по поляните и изслушваме арията на славеите, докато хлапетата се прибират по домовете си, докато влюбените танцуват валс, докато Луната се сношава със Слънцето, докато играем шах с отраженията си, докато се самоматираме, докато позволяваме патоса, докато спим и докато се будим, ние се отдалечаваме от телата си. И когато Господ каже „Ела”, ние неминуемо се подчиняваме. Колкото и да го умоляваме за още четири наносекунди насъщно дихание, то е отмерено предварително. Разполагаме с точна доза безсмъртие. Нито с повече, нито с по-малко, а с толкова. Живи сме до мига, в който някой друг не затвори очите ни, вместо нас. Докато престанем да бъдем сомнамбули по природа. Докато органите откажат да изпълняват своите жизнени функции. Докато не излязат резултатите от аутопсията. Докато сърцата на чучулигите вкупом се пръснат, надрусани с ноктюрни от Шопен. Докато станем свидетели на слънчевото взривяване – частица по частица и лъч по лъч. Докато настъпи мир между воюващите народи. Докато непукизмът вдигне бяло знаме. Докато белезите по епидермиса ми избледнеят напълно. Докато лявата ми ръка изсъхне под тежестта на поредната недоизписана строфа. Докато Поезията си пръсне мозъка в някой подлез през зимата. Докато не загинат всичките пясъчни часовници на планетата. Докато получиш последния си оргазъм. Докато се разпилееш, разпокъсан на малки месести власинки, прояден от насекомите на бъдещето. Докато пикочният ти мехур се спука и от него прокапе отровата. Докато ти хрумне да се обесиш на някой клон. Докато Каин отнеме дъха на Авел, без знанието на Адам и Ева. Докато Фрида Кало проходи...

 

 

         „ДЕТСТВО”

 

         Имало едно време един Обичен, който някога обитавал нашите земи малко повече от половин век. Той бил художник. Такава била неговата карма, неговото прикритие, неговият талант, даден му от Създателя. Обичният имал таен план – да избяга от дома си още на единайсетгодишна възраст, тъй като имал непоносимо детство. Майка му била женена три пъти. Вторият му баща бил кошмарен човек. Постоянно го наказвал и упражнявал насилие върху него, но той нивга не се пречупил. Веднъж тиранинът понечил да го залее с тенджера врящ ориз, но вместо това кипящата смес попарила неговата собствена злоба и кожата му започнала да окапва на парцали. Скоро след това умрял. Дошъл третият баща, за когото поколението мълчи и досега.
         Постепенно Обичният започнал да разбира, че е на щат при Господ. Рисунките във скицника му оживявали и започвали да спорят с него, но той гръмко им се смеел. През следващите няколко години завършил художествено училище, но така и не стъпил в Академията. Влюбването му попречило да бъде като другите. Имал бурни отношения с майката на своя единствен наследник, които траели около осем години. Няма да обяснявам подробности около разтрогването на техния свещен съюз. Също така няма да говоря за физическата и духовната изневяра между половете. Аз съм никой, за да обяснявам какво е грях, затова и няма да навлизам в детайли. Ще кажа само, че от онези техни чувства не останала и бледа следа. Разрухата и разочарованието помели всичката хармония и я изхвърлили на близкото бунище така, както се изхвърля чувал с непотребен боклук.
         Между тях двамата всичко свършило, но синът им продължил да живее, въпреки съмненията на лекарите. Той бил роден в края на шестия месец от бремеността на своята майка, теглото му било точно 1.4 килограма, а целият му ръст се равнявал на общо две педи. Космическата борба за неговото оцеляване била основната мисъл, която обединявала двамата родители. Момчето претърпяло редица хирургически интервенции, пробудило се след десетки анестеции, прекарало немалко пролети в гипс.
         Баща му, Обичният, давал и последната троха от своят залък за сина си. Бил готов на немислимото, за да бъде той по-добре. Синът от своя страна му отвръщал с безрезервно доверие и приятелство. Взаимно се обожавали. Дезоксирибонуклеиновата киселина си е казала тежката дума. Обичният бил критичен към своето дете, искал да го възпита по начин, който да го отдалечи от уязвимостта, Затова вместо да го научи да казва „мама” или „тате”, той го научил да казва ХЕЛИКОПТЕР.

 

          И отлетял...

 

 

---

 

 

 

 

Романът е на книжния пазар с марката на Издателство „Жанет-45“!

 

 

Електронна публикация на 27. ноември 2014 г.
Публикация в кн. „Колене“, Росен Карамфилов, Изд. „Жанет-45“, Пловдив, 2014 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]