Росен Карамфилов

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

 

МЕЖДУ ЗИМИТЕ

 

(документален разказ)

 

Росен Карамфилов

 

Първа награда на конкурса „Рашко Сугарев“ - 2014 г.

 

 

 

        Казвам се Росен. На 20 години и осем месеца. Харесвам числото 8. Осем – като безкрайността. Лекарите твърдят, че имам детска церебрална парализа. Зная, звучи страшно, звучи дори ужасно. Сигурно много от четящите ме сега ще оставят тази книга настрана и няма да дръзнат да я фиксират с поглед до следващото годишно време. За онези от Вас, които притежават необходимата доза смелост да ме прочетат, ще разкажа...
        Откакто се помня съм въдворен в своята месингова карета, която аз много мразя и много обичам. Едно е сигурно – това е моят начин да се придвижвам, да потъвам и да се отдръпвам от реалността, да се радвам, да пея докато плача и да плача докато пея. Изобщо – никога не съм използвал краката си както останалите човеци. Може би съм не-човек, знам ли?
        През нищожно малкото мигове, които съм преживял, основната ми задача е била една – да опитомя смелостта, тъй както Малкият принц опитомява лисицата. В един момент разбрах, че няма друг изход. Престанах да се бунтувам срещу очевидното. Казах си – какво пък, мамка му? Какво от това, че съм различен. Аз мисля, че да си различен е привилегия. Някои решения са взети от Бог и никой няма право да се намесва в тях. Когато съм се родил, в седмия месец от бременността на своята майка, теглото ми е било точно 1.4 килограма. Целият ми ръст се е равнявал на общо две педи. А сега съм тук – изправен духом пред вас, изписвам тези думи без никакво съжаление, искам да разлея мастилото и да прожектирам женската сянка, която чете заедно с нея след полунощ. Или може би тя е ти?
        Не искам да си спомням мъглата в очите на родителите ми, когато другите деца около моята тогавашна възраст (5) тичаха, гонеха се и се смееха, а аз просто гледах отстрани и преглъщах. Преглъщах молекули от настоящето си. Наложи ми се да престана да се питам, защо другите хора около мен ходят, а аз потъвам в статичната прозрачност на обездвижването. Още тогава спрях да бъда дете. Нямаше как да бъда дете. Детството е особено деликатен преход към следващия етап от настоящето. В моя случай детството просто застина... и отмина.
        Последваха няколко операции в името на надеждата. Подобрението беше частично, но никога значително. След четвъртата докторска намеса, започнах да се чувствам като релефната карта на САЩ – осеян с малки и големи, ярки и бледи белези. Добрата новина е, че никога не съм бил суетен, поне що се отнася до външния вид.
        Всяко лято посещавах различни рехабилитационни центрове, санаториуми, където ме увещаваха, че мога да се излекувам. Тази дума не ми харесва, отвратителна е. Всички медицински лица я използват. Какво означава да се излекувам, та аз не съм болен от проказа, ебати.
        Моят проблем е мозъкът. Той е най-големият ми приятел и най-големият ми опонент. Той е Каин, който отнема дъха на Авел. С настъпването на интернет ерата, огледах няколко сайта за диагнозата си. Пишеше: „ДЦП е непрогресиращо заболяване на главния мозък, увреждащо отделите, които ръководят движението и положението на тялото. Специалистите смятаха, че присъдата е доживотна. Вече не ми пукаше. Бях свикнал с идеята, че съм мъдра статуетка от стъкло. Като се замисля беше голям срив, докато приема тази злокобна мисъл. Катарзисът бе пречистил дори най-бездънните ями на съзнанието ми. Ден след ден и миг след миг преосмислях кинолентата на своята мисия. Дълбоко вярвах, че това е моята мисия от Господ.
        Помня баща ми, който казваше: „Никога няма да забравя как веднъж махна с ръка преди да влезеш в операционната. Възхищавам се на усмивката ти, неподвластна на Черното.”
        А Черното наистина съществува. Наблюдавал съм го. Изпитвал съм го. Адски шокиращо усещане за безпътност, за тотална неизвестност. Мразя неизвестните неща. Страхувам се от тях. И въпреки това се научих да се бъда позитивен с цената на всичко. Позитивната енергия е висша сила. Сила, способна да те направи самурай. Истински самурай.
        Мина една зима. Мина втора. Настъпи седемнайстата зима. Тазобедрената става на левия ми крак започна да праща сигнали до нервните ми окончания, а те от своя страна отвръщаха с остра, постоянна болка. Не след дълго, при поредния контролен преглед се установи, че ставата ми трябва да се смени. Представяте ли си, да се смени? Това е положението – щях частично да се превърна в Дарт Вейдър, любимият ми печален джедай от Междузвездни войни. Приех с охота. Реално погледнато, нямах друг избор.
        Месец по-късно се озовах в една частна клиника в Алпите, където започнах да се чувствам почти като у дома. Медицинските сестри бяха млади, руси и прекрасни. Поне това беше наред. От прозореца на болничната стая се виждаше страхотна гледка – планина, обсипана със скреж. Картина от гениално незнаен художник. Природен Модиляни.
        Осведомиха ме, че операцията е идния ден. Посетиха ме около 38 различни хирурга, които с равен, безизразен тон ми обясняваха какво ще ми правят, къде точно ще ме режат, колко време ще изпитвам следоперативни неудобства и така нататък. Професорът, който щеше да извърши свещенодействието, приличаше на същински доктор Хаус. Притежаваше заразителен тъмночерен хумор и въпреки напредналата си възраст летеше из пространството като ястреб. Кефеше ме. Подписах официален документ, че му се доверявам и че съм наясно с тъжния факт, че може и да не се събудя. Много е гадно да направиш подобно нещо. Все едно декларираш, че има минимален шанс да умреш.
        Същата вечер изпаднах в депресия. Завесата на търпението ми се спусна над австрийското небе. Ревах безутешно в продължение на часове. Помолих да ми дадат успокоителни. Силни успокоителни. Изпитах внезапен порив да се надрусам. Заслужавах да се надрусам. Донесоха ми някакви хапчета и ми наредиха да ги изпия. Направих го. Стана още по-лошо. Треперех, душата ми получаваше конвулсии. Натиснах още веднъж червения бутон EMERGENCY.
        Бриджит, червенокосата медицинска сестра, дойде при мен и ме попита от какво имам нужда.
        „От любов” – помислих си.
        Всеки добър воин се нуждае от любов. В края на краищата това е единственото спасение, което остава. Дори аз заслужавах да бъда обичан. И може би бях срещнал любовта си преди да замина. Знаех, че ще изживея тази любов по инстинкт каквото и да се случи. Нямаше да си отида. Със сигурност нямаше да си отида. Създателят имаше други планове за мене.
        „Може ли да ме сложите на система? Тези хапчета не помагат” – изрекох със замъгленo съзнание.
        „Момент” – отвърна тя и изчезна.
        Майка ми седеше на съседното легло и мълчеше. Виждах, че е уморена. Последните няколко нощи бяха кошмарни, безсънни и широки.
        Бриджит, моето спасение, се завърна с грациозна стъпка. Сложи ми нежно абокат и дори лекото проникване на иглата във вената ми не попречи на моменталната ерекция, която провокираха закачливо изпъкващите зад престилката гърди. Беше от онези, разкошните медицински сестри, а мога да ви уверя, че съм се натъквал на много грозни.
        „Надявам се да се почувстваш по-добре” – рече Бриджит, след като си свърщи перфектно работата.
        „Аз също”.
        Казах й да загаси лампата. Ирисите ми молеха за прошка. След няколко секунди се заслушах в мелодията на капките, които падаха като роса и биваха просмуквани от моят ранен организъм.
        Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап, Кап-кап, кап-кап....
        Бавно и неусетно започнах да се успокоявам. Дрогата е чудесен отдушник, под всичките си форми. Особено когато човек се намира в такава уязвима ситуация. Хубавото е, че паметта спира да функционира, проблемите престават да бъдат проблеми, в общи линии – животът става поносим и дори приятен. Доказателството за думите ми последва веднага – изпитах спонтанно желание да поговоря с майка ми...
        Сигурно не разбирате какво имам впредвид. Аз общувам изключително трудно с майка си. Така е от години, може би откакто нашите се разделиха и аз исках да прекарвам все повече и повече мигове, дни, седмици, сезони с татко. Апропо, го виждах само през уикендите. Събота срещу неделя. За мен, обаче, тези 48 часа бяха еквивалентни на вечността. После той отново ме връщаше при Нея. Зрението ми се насълзяваше всеки път, когато си тръгваше, а аз оставах с мама и новия й приятел.
        Както и да е, тогава, на дванайсети септември, в нощта преди моята шеста операция, исках да поговоря с някого. Така или иначе, тати беше някъде там долу, в селището Мурао, на няколко километра от клиниката и рисуваше графики по сонетите на Шекспир. Вероятно това бе неговото щастливо избавление от реалността.
        Обърнах се с лице към майка ми и промълвих:
        „Как си, мамо?”
        Тя ме погледна. Под клепачите й имаше сини кръгове.
        „Ти как си, това е по-важното” – отвърна ми тя с въпрос.
        „Опиянен. И влюбен.”
        Влюбен. Думата отекна като камбана между стените на помещението. Трябваше да й призная. Разсъдъкът ми бе замъглен, но имах представа какво говоря.
        „Обичам една жена” – казах.
        „Зная” – отвърна тя спокойно.
        „Обичам я наистина. Искам да го знаеш. Обичан съм и обичам, каквото и да последва утре. Знаеш, че винаги съм се опитвал да балансирам, дори когато губя равновесие.”
        „Ти вече си мъж, макар и на 17. Толкова неща сме преживели заедно. Толкова много нюанси на прозрачното съм виждала, докато се грижех за теб като малък”
        „Може би затова проговорих в рима” – спомних си аз.
        „Може би. И знаеш ли? Ти си страхотен син. Никога не съм се осмелявала да ти го кажа, защото бях прекалено заета да те критикувам, да проектирам моите собствени амбиции върху теб.”
        Не можех да повярвам. Нима майка ми бе приятел?
        „Не се тревожи, мамо. Има за какво да живея. И ще го сторя, ще пропукам обвивката си. Вярвай ми.”
        „Вярвам ти. Винаги съм ти вярвала.”
        Приближи се и ме прегърна. Както обикновено, малко прекали с прегръдката. Но нищо, но нищо. Аз бях доволен от този нощен разговор. Ина отново се настани на съседното легло и едва чуто попита:
        „Коя е тя?”
        Поколебах се за стотна от секундата, после отвърнах още по-тихо:
        „Тя е Лид. Просто Лид. Лека нощ.”
        „Лека нощ”
        Изтощението надделя. Знаех, че трябва да поспя. Навън запя синигер.

 

        ***

 

        На другата сутрин дойдоха да ме вземат рано. Миналата нощ бе отминала светкавично. Имах странното чувство, че не зная къде се намирам. Виждах размазано, не можех да фокусирам. Един дебел мустакат асистент ме положи върху операционната маса. Отгоре имаше няколко неонови лампи, които светеха ярко. Без да забележа, мустакатият беше извадил от чекмеджето масивна инжекция.
        „Това ли е упой...” – успях само да изрека.
        Топла вълна обля клетките ми. Последва антракт.

 

         ***

 

        Летях над една овощна градина. Имах криле. Сребърни криле. Градината беше ябълкова. Дърветата бяха натежали от плод. Аз летях и не можех да сляза на земята. Гравитацията не ми понасяше. Отчаяно исках да си откъсна ябълка, но не можех. Натъжих се. Крилете ми изглеждаха красиви. Това ме окуражи. Поисках да падна отвисоко, без да знам дали ще се нараня. Бях нечий ангел. Сънувах този сън дълго, не спирах да сънувам. Валеше. Дъгата избеляваше в ритъма на дъжда. Бях седнал във въздушното пространство и водата се изсипваше върху плещите ми. Ябълките бяха земята, аз бях облакът. Облакът, който е по-силен от нея. Пътувах. Уитман дишаше някъде наоколо.

 

        ***

 

        Следващият кадър беше пробуждането. Събудих се в някаква голяма осветена стая. Известно време лежах така. Усещах, че нещо се беше променило. Сякаш лявата половина от тялото ми бе престанала да ме съди. Останах така около четвърт час, полуспящ. Първото нещо, което забелязах, бе че нищо не ме болеше. Това беше рядкост в последните 11 месеца от моят личен сценарий. Левият крак вече не беше враг. Зарадвах се. Потърсих с очи Бриджит или някоя друга сестра-мед или иначе казано мед. сестра и веднага мернах една. Беше слаба, дългокрака брюнетка – проект-мечта.
        „Прощавайте” – опитах се да извикам на немски, но гласът ми вяло заглъхваше.
        Опитах 3 пъти, без особен резултат. Накрая, тя сама дойде при мен по интуиция. Задникът й бе достолепен.
        „Как мина?” – побързах да попитам
        „Професорът каза, че е преминало успещно.”
        Всичко, което е било, е преминало и всичко, което ще бъде, ще премине...
        Чудесно изречение, бих казал. Бих си направил татуировка с това изречение, въпреки че ненавиждам татуировките. Отказвам да понеса мисълта, че е допустимо да ме погребат с татуировка. Татуировката трябва да бъде текст, за да има поне минимален смисъл от цялото неодобство, свързано с нейното проявяване. Под текст визирам откъс от роман на Бенямин Леберт или поема от Дилън Томас. Едно от двете.
        „Как се казваш?” – попитах аз сестрата-мед.
        „Андреа” – отговори Андреа.
        „Андреа” – повторих.
        „Баща ти е тук” – съобщи тя.
        По гръбначния ми стълб пробяга радостна тръпка. През цялото време докато бях под светлините на лекарските прожектори, несъзнателно копнеех да видя баща си. Нямам представа защо. Така и не съумях да си обясня тази неразривна обич към него. Предполагам се дължеше на факта, че той винаги ме е разбирал, винаги е бил склонен да се постави на мое място. Струваше ми се верен приятел.
        Ето го – с дълга светлобяла манга прическа, сако и мега авантгарден шал на цветни точки. От дрехите му се носеше миризма на цигари. Истински артист.
        „Ти победи, герой!”– каза той.
        „Така ли?” – попитах неуверено.
        „Йес, сине!”
        Лицето му беше подпухнало. Замълчах.
        „Нося ти подарък” – съобщи и извади нещо от скъсаната си кожена чанта.
        Подаръкът представляваше ангел, нарисуван върху салфетка, който поразително много приличаше на мен. На места салфетката беше влажна. Солена сълза бе размазала щриха на бащиния реализъм. Изведнъж си спомних за онзи абстрактен сън по време на операцията. Сънят за недостижимата ябълка, за земното и божественото, за Иисус, който преди да възкръсне решава да прости. Що за безбрежно видение бе това?
        „Кога ще ме махнат от интензивното?” – попитах.
        „Всеки момент ще те пренесат в стаята. Майка ти ни чака там.”
        Опиянението ставаше все по-слабо с всяка следваща секунда. Започнах да чувствам метала в тялото си. Наистина разполагах с нова тазобедрена става. Сетих се за раждането на лорд Вейдър, след като собственият му учител отсече двата му крака и едната ръка, но той оцеля. Моето положение беше подобно, откакто се помнех. Постоянно трябваше някой да ме вдига, да ми връзва и развързва обувките, изобщо – да бъде всичко останало освен безупречния ми ум. Но каква полза имах от този ум, в края на краищата? Бих източил дори кръвната си плазма, за да бъда обикновен глупак, който върви. Честно.
        Все едно – житейският път е непроменлива величина. Знаех това. Затова и се нарича житейски път – път, който трябва да извървиш преди да се възнесеш. Ние, простосмъртните, сме синове и дъщери на своите създатели. Сценаристи на режисираните от Бог филми. Нямах желание да роптая срещу агонията. Предпочитах да остана джедай.
        Екипът дойде. Леглото беше на колела. Нещо като мързелива бебешка количка. Тръгнахме. Андреа бе от дясната ми страна и се усмихваше. Жадувах.
        Обиколихме няколко коридора. Клиниката беше великолепна. Светла, уютна и с красив персонал. В България е обратното – няма клиники, има само болници. Неподдържани, вонящи на йод и анасон кабинети и намръщени, вонящи на ракия и пот медици. Смятам, че никой уважаващ своята личност гражданин не би се подложил на подобни изтезания.
        Пристигнахме в стаята. Майка ми моментално започна да ме оглежда, сякаш никога не ме беше виждала. Помолих я да ме остави на мира. Често ставаше така. Майките могат да бъдат много досадни понякога.
        Следващите девет дни не се случи нищо кой знае какво. Лежах, взимаха ми кръв и ме черпеха с швейцарски шоколад. Сделката беше нечестна, въпреки безупречното качество на шоколада. После разкараха катетъра. Беше шокиращо. Извиках. Страхувах се, че известно време няма да ми става, но уви – грешах. Малко след това разрешиха да сядам в количката. Вдигаха ме като чувал с олово, нямах право да стъпвам на крака си. Тати тайно предложи да ме измъква да пушим навън, въпреки че бях под строга лекарска забрана. От друга страна – белите дробове си искаха своето. Излизахме, разхождахме се в околността и си говорехме. Той ми разказа, че илюстрира Шекспир. Проектът бе следният – луксозно лимитирано издание със седем оригинални графики по негови парчета. Бях наясно, че Шекспир е чудовищен поет. Той е доайенът на римите. Пушехме по няколко фаса. Аз кашлях. Сега също кашлям. Когато съм напрегнат, винаги кашлям. Отдавна се опитвам да убедя Ина, мама, че не е от шибаното пафкане, а от неприятните емоции, провокирани от непрекъснатия натиск, който миниатюрните й китки ми оказват. Тя така и не ме разбра. Примирих се.
        На връщане от разходката баща ми забави крачка. Седнахме в кафето на първия етаж, аз си взех кока-кола в кен и баварски брецел. Тате запали едно тънко МУРАТИ. Май имаше да ми казва нещо сериозно.
        „Роска, искам да си направиш ботокс на дясната ръка” – подхвана той.
        Съвсем бях забравил за това. Доктор Крифтер беше обещал да ми инжектира няколко ботокса, за да тушира спастиката на ръката ми. Обясни, че има огромен шанс да се почувствам по-отпуснат, но аз твърдо отказвах. Бях попарен от мисълта да ме бодат пак. Не исках да ме бодат пак.
        „Не.” – убедително казах аз.
        „Не?” – каза той.
        „А циците?” – попита той.
        „Чии цици?” – учудих се аз.
        „Нечии цици” – отговори.
        „Какво за нечиите цици?” – запитах.
        „Не искаш ли да ги пипнеш с две ръце, ебати? Какъв си такъв – странен?
        Замислих се. Вярно исках да ги докосна с две ръце. Чат-пат успявах, но не се получаваше възбуждащ ефект.
        „Ами такъв съм – странен. Ама то и с език може” – подсказах му аз.
        „Ей, отворко, ще те хакна” – закани се К.К.
        Напуши ме смях.
        „Помисли добре.”
        Дали и този път имаше право? Лутах се между страховете си, оглеждах се в тях, блъсках се в тях. В крайна сметка си обещах да го сторя, въпреки колебанието, което властваше над разума ми.
        „Добре. Съгласен съм” – казах накрая.
        К.К. се оживи.
        „Така те искам. Ти си най-великото момче на земното кълбо.”
        Често ми го казваше навремето преди лягане, Бяха хубави есени.
        „Ето ти дъвка” – каза.
        „Мерси.”
        Задъвках. Бях длъжен да прикрия цигарената миризма, преди да се приберем при майка ми. Дъвката беше ментолова. Бързо я изплюх в пепелника и предложих да тръгваме.
        „Още малко.”
        Отстрани сигурно изглеждахме ок. Баща и син. Син и баща. Пънкари.

 

        ***

 

        Около 11 часа на другия ден, бях готов. Очаквах всеки момент докторът да се появи. Побиваха ме ледени тръпки. Това бе поредният пореден опит да стана нормален. Да си нормален в днешно време е почти невъзможно. Земята се върти на бързи обороти и ние спринтираме след нея. Спринтираме изоставайки...
        Вратата се отвори и д-р Крифтер влезе – рус, синеок мъж, говорещ разбираем немски (това е важен детайл). Виенска версия на Брад Пит, общо взето. Придружаваше го Бианка, асистентката му – изящна мадама. Изглеждаше като харпия, която прави див секс през събота – миньонка, с коса вързана на кок и обеци Swarovski. Тя ми каза „здрасти” и процедурата започна. Нямаше къде да избягам. Аз никога не съм можел да избягам. Огромна несправедливост. Може би именно затова бях онова, което съм. Господ-Бог бе измислил начин да ме предпази от мен самия, парализирайки ме. Налудничава хипотеза. Въображението ми беше пълно с такива хипотези, какво друго ми оставаше? Да си реалист не е решение, решението е да си авангардист, да си бунтар. Останалото е лош алкохолизъм.
        Убожданията щяха да бъдат общо шест, така ме информира доктора. Той учтиво помоли Бианка да ми говори нещо, за да ме разсейва. Бодването беше парещо, почти колкото нагорещен парафин. Стисках зъби и си мислех за циците. Това беше достатъчна причина да не припадна от болка. Едни цици.
        Последва третото убождане. Бианка ме разпитваше за даскало. Тъпа тема. Нова вълна от парафин закипя под кожата ми. Без да викам, крещях...
        „Стой спокойно” – посъветва ме докторът.
        Убоде ме силно. Пожелах да му отмъстя – представих си Бианка, неговата секси асистентка, гола. Реших, че това ще подейства, поне моментно. Получи се. Престанах да обръщам внимание на иглата и се отдадох на този крехък мираж. Представих си, че галя с дясната ръка шията ?, ареолите ?. Беше красиво, непознато усещане. Ако не сте разбрали, аз практически съм левак. Левак, в добрия смисъл на думата.
        Накъсо казано – дясната ми половина е хербаризирана. Ето, че опитвам да променя тази скапана схема. Оххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх....
        Приключвахме. Още само веднъж. Готово. Отделих капка кръв. Докторът ме похвали и излезе. Бианка остана да събере инструментите му. Възползвах се от възможността да я погледам, сетне ненадейно изгубих съзнание...

 

        ***

 

        Оказа се, че е било преумора. Тюркоазена преумора. Сега бях буден. Постепенно свиквах с тунингования крак. След половин минута мечтаене, установих, че родителите ми ги нямаше. Отстрани, на нощното шкафче, до бутилката със сок от касис, открих бележка. Гласеше следното:
        „Маме, ние с татко ти слязохме до близкото селище да купим вино, френски сирена и нещо за закуска. Ще се върнем до час.
        П.С: Не бързай да си отваряш фейсбука!!!
        Your Мother.

 

        Безмислено писмо. Знаех, че няма да се върнат до час. Майка ми пазарува с месеци, когато реши.Погледнах още веднъж послеписа. Тъп, банален и най-вече неосъществим послепис. Напук на нарежданията ?, смятах да направя точно обратното. С мъка се добрах до лаптопа и влязох в нета. Какво да се прави, такова е моето поколение – генерацията на тихите маняци. Технологичното поколение. От скука написах следния статус: ТЪРСЯ СИ ГЛАВА ПОД НАЕМ. Никой не го схвана. Отказах се. Отворих програмата за разговори с България и набрах номера на Лид, моята тогавашна бъдеща любима.
        „Ало” – чу се отсреща.
        „Здрасти” – поздравих с пресипнал тон.
        „Ало” – повтори тя.
        Връзката беше лоша.
        „Познай кой е...” – казах.
        „О. Добре ли си?” – попита тя.
        „Супер съм. Изсмукан от всякъде.”
        „Искам да се върнеш, да ме прегърнеш...”
        „Скоро. Имай търпение.”
        „Чакам те.”
        „Ей...”
        „Кажи ей?”
        Беше сладка.
        „Най-важното” – шептях.
        „Най-важното, аморе”.
        Разговорът приключи. Кредитният лимит беше достигнат. Нямаше значение. Важно бе онова, което се случваше в аортата ми – усещането за космическо свързване между две създания. Обичане, може би...
        Или нещо друго?

 

        ***

        Три дни по-късно ми съобщиха, че ме изписват. Нямало за какво да оставам повече. Показаха ми рентгенова снимка преди и след операцията. Разликата беше фрапираща. Платихме дължимата сума, благодарихме на екипа и напуснахме клиниката.
        Още с пристигането във Виена, скандалите започнаха. Нашите постоянно се караха. Дори не се уморяваха. Майка ми атакуваше, баща ми контрираше... и така до безкрай. Трябваше да приема действителността – аз бях едно разведено дете на едни още по-разведени родители. Така беше. Така е. Така ще бъде.

 

        ***

 

        На двайсет и осми септември взехме обратния полет за София. Чувствах се превъзходно. Татко седеше до мен на седалката. Ина, майка ми, беше 29 реда зад нас. Той пиеше бяло вино в девет сутринта. Твърдеше, че е полезно за кръвообръщението. Разбирах го. Аз пиех немска бира и се радвах, че си отивам вкъщи. Почти не говорихме, аз се бях унесъл в някакви абстрактни разсъждения и тотално бях изключил понятието тук и сега. Мислех си за Лид – къде ли е? Дали в момента реше божествената си тъмнокестенява коса? Дали все още ме обича? Няколко въпросителни кораба отплаваха от пристанището на моята мечтателност.
        Тати ме накара да му поръчам скоч. Опитах. Стюардесата обясни, че е извън политиката на авиокомпанията да предлага твърд алкохол преди 20 pm. К.К се разгневи:
        „Каква политика? Що за политика е това? Това е нарушаване на артистичните права и свободи” – възмути се той.
        „Съжаляваме, господине” – отвърна стюардесата.
        Беше с ръст на баскетболистка. К.К не възнамеряваше да се отказва.
        „Дайте ми кампари тогава. Имате ли кампари?” – английският му бе безподобен. Самият той го наричаше gypsy English.
        “Не, господине. Не предлагаме кампари.”
        „А какво предлагате? Чийзкейк? Ха-ха!
        „Има чийзкейк с боровинки, господине.”
        „Искаш ли чийзкейк с боровинки, сине мой? – обърна се той към мен.
        „Може” – съгласих се аз.
        „Поръчай си го сам” – помоли той.
        Не беше нужно да го поръчвам. Мацката разбра и на мига ми сервира едно супермалко парче сладкиш. Хапнах го на два залъка и се вгледах в прозореца. Пейзажът беше култ. Виждаха се хиляди миниатюрни къщи, реки погледнати отвисоко, семейства, гаджета, бебета, баби, дядовци, стари бездомни кучета, стриптизьорки, бармани, сводници, дилъри, юпита, хипари. рапъри, бедни, гладни, мързеливи, умиращи, задоволени, смачкани, напушени, смъркащи, пияни, дрогирани, нещастни, мръсни, похабени и всякакви други животи употребяваха същия кислород, в който ние летяхме.
        С изключително мек немски тембър, диспечерката съобщи, че започваме кацане. К.К беше заспал дълбоко. Хъркаше като дъскорезница, ебаси... Простих му, понеже е баща. Хвърлих бърз поглед на сградите – макетната столица отново влезе в себе си...

 

        ***

 

        Последната сцена, с която искам да ви запозная, се случи в края на октомври. Зимата не спираше да е зима и снегът се сипеше като заскрежен кокаин по поречията на улиците. Що се отнася до моя милост – най-сетне бях безболезнен силует. Чаках Лид пред мола и пушех. Тя дойде. Беше облечена дебело. Това ме подразни. От друга страна не се разсърдих, защото наистина беше ултра-студено, копелета.
        Веднага излязохме в градинката отзад и намерихме една хубава пейка. Леден вятър духаше, но ние бяхме стоплени вътрешно. Лид имаше най-красивите очи, които някога бях виждал. Имаше нещо съблазнително в очертанията й, нещо познато, нещо отпреди. Не търсех никакви обяснения, знаех само, че съм наркотично привързан към устните й. Бях ги целунал веднъж преди да замина за Австрия. Сега може би това щеше да се повтори. Бяхме седнали странично един спрямо друг и се гледахме. Отвреме-навреме погалвах восъчните й черти, прокарвах пръсти в косите й. Тя беше мълчалива и това още повече ме нахъсваше. Нямах ни най-бегла представа от желанията й, от навиците й...
        Исках да я познавам.
        „Колко е хубаво, когато си наоколо” – казах аз.
        „Така ли?”
        „Да. Различно е. По-цветно е. Уморен съм от самотата."
        Наведох се към нея и леко я целунах. Стерео целувка. По принцип не биваше да се навеждам, но в този конкретен случай правилата и забраните не важаха. Целунах пак.
        „Какво ще се случи с нас?” – попита безшумно Лид.
        Сложен въпрос. Не знаех как да отговоря.
        „Ще видим” – отвърнах.
        Ще видим. Колко хубаво звучеше. Възхищавах се на хората, които можеха да живеят ден за ден, без да се тревожат за бъдещето. Самият аз никога не си позволявах да ускорявам онова, което предстоеше.
        „Всъщност, зная какво ще се случи с нас” – рекох.
        „Какво?”
        „Ще бъдем приятели. Най-верните приятели. Приятели, които се обичат.”
        „Ехааааааааааааа” – възкликна Лид.
        Забелязах, че когато се усмихва е още по-красива. Доближих се.
        „Вярваш ли в Бог?” – попита тя.
        „Бог вярва в мен и аз вярвам в Него” – отговорих.
        Лид замълча. Тишината бе успокоителна. Ирисите ни контактуваха, вместо нас.
        „Ти си моето мило нещо” – прошепна тя.
        „Аз не съм нещо” – смутих се.
        „Добре де, не си нещо. Ти си мило нещо” – уточни.
        Едва след 15 минути цупене осмислих чутото.
        „Прекрасна си” – заключих аз.
        И го мислех. Нямах намерение да я лъжа. Тя бе прекалено фина, за да понесе дори половин лъжа. Напомняше порцеланова чинийка за чай. Поисках да я съхраня в Сърцето си. В моето измръзващо добро сърце имаше специално отредено място за нейните контури. Щях да й го призная, през някоя неизвестна полунощ, нейде и другаде.
        „Ще замръзнем” – припомни тя.
        „Правилно предположение” – потвърдих.
        „Да влезем вътре?”
        „ОК.”
        Лид стъпваше от името на двама ни. Стъпките на нейните стъпки бяха моите стъпки. Колелата оставиха диря в дълбокия сняг. Октомври си отиваше. Мъглата се спусна зад гърбовете ни. За нея ние бяхме само две точки. И само едната от тях бе чисто бяла.

 

 

К Р А Й

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 20. септември 2014 г.
Публикация в кн. „Стерео тишина“, Росен Карамфилов, Изд. „Жанет-45“, Пловдив, 2013 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]