Румен Стоянов

поезия

Литературен клуб | поезия | страницата на автора

 

СЪМ

 

Румен Стоянов

 

 

Понякога съм Румен,
понякога Стоянов
най-често съм ни Румен,
ни Стоянов,
а само в най-щастливи мигове
съм по милостта Му
Румен и Стоянов:
целокупен духом, умом, още тялом
стоя нов.

 

Каква благодат е
да не съм разпарчетисан,
осиротял от мене си, чети живеца ми,
а да вдигна полет и, потъвайки вдън себе си,
да се волно рея из мен, безкрайния,
да усещам как насъщен, съкровен съм си,
как мъдра, тайнствена нощта е
и как намирам в безмълвието й пак златозарната просека
водеща ме към оная целебна бавна тишина,
гдето душата моя уморена дири богоносна светлина,
отдъхва, крепне,
чувствам се закрилян свише,
чезне всяка тъжина,
насища ме безвъзрастие, увереност и пълножизние и радост и
покой, покой, покой,
околовръст ми възвисява чистота и кротост, още благост,
сякаш е Великден,
чичопеят не за чичо си, за мене пее,
нещата придобиват простота и непоквара на кокиче,
просително подемат подай, Господи,
хвалително пригласят Тебе славу силаем,
та дори отчаянието е надежда
и аз в захлас повтарям
си и ще бъдеш, мой роден краю.

 

Изгреяло е ясно слънце,
ясно слънце, посреднощно,
посреднощно, посреддневно,
още повсеместно.
Не ми било ясно слънце,
най е било

 

А сега по живо, та по здраво.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. август 2007 г.
Публикация в кн. "Кърчаг", Румен Стоянов, Изд. "Лечител", С., 2005 г.
г1998-2007 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]