Румен Стоянов

поезия

Литературен клуб | поезия | страницата на автора

 

ВЕК

 

Румен Стоянов

 

 

Здравей, XXI век,
аз, който в тебе ще умра,
те поздравявам.

 

Жив и здрав да си,
да добруваш и векуваш,
за всички да си благодатен,
признателен съм ти,
че ме подслоняваш милозливо,
не си обаче моят век,
както не съм твой човек:
в теб домувам,
пък останах нейде из предходника ти:
по-свидно ми е в него:
там са почудите, възторзите, откритията
на детството и младостта ми,
сладостта на чистодушието,
вълшебствата на щедрите, безкористни себеизмами,
там умряха моите родители,
там се родиха моите синове,
а с тях още два пъти аз се родих,
там светът бе по-невръстен и по-неувълчен,
по-неизчерпаем и по-истински,
та по-приемлив, пълен със мечти, чудеса и чудесии,
вселената бе по-неопошлена и по-недостъпно дивна,
вечността бе по-бавночовечна, по-невинна и по-свежа,
първичността бе по-първична,
естеството бе по-естествено,
земята бе по-земна,
водата бе по-неувяхваща, по-водна,
въздухът бе по-въздушен,
тайнствеността бе по-тайнствена,
там вървях нагоре,
стръмно бе, ала възлизах,
та аз бях по аз.

 

Прости ми, веко:
живея в теб, но с гръб към теб,
с лице към предшественика ти:
доизживявам себе си.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. август 2007 г.
Публикация в кн. "Кърчаг", Румен Стоянов, Изд. "Лечител", С., 2005 г.
г1998-2007 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]