Румен Стоянов

поезия

Литературен клуб | поезия | страницата на автора

 

ВМЕСТО

 

Румен Стоянов

 

 

За последно,
заедно сме.
Единственото ми желание,
сякаш осъден съм на смърт,
и е последно:
да помълчим.
И ето:
единственият звук
на всемира
е тишината.

 

Докато мълчим
жива е надеждата,
че няма да настъпи
неизбежното:
докато мълчим.
И всеки миг безценен е:
безкраен.
И недостатъчен:
докато мълчим.

 

Да помълчим,
о, Боже,
да помълчим:
има ни
докато мълчим.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. август 2007 г.
Публикация в кн. "Кърчаг", Румен Стоянов, Изд. "Лечител", С., 2005 г.
г1998-2007 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]