Румен Стоянов

поезия

Литературен клуб | поезия | страницата на автора

 

ОТБИВКА

 

Румен Стоянов

 

 

Да имам име
значи
да го нося винаги връз плещи,
да го усещам неотменимо
в цялото ми същество.
Да имам име
значи
да имам минало
и много други минала,
на знайни и незнайни мои си предци,
името обрича ме
все да мъкна тия всички минала:
тегоба името е
и до гроб е неразлъчно с мен,
усещам я
и понякога ме уморява,
тогава ми се ще
мен нареченото име да оставя,
бремето му да отхвърля:
поне за малко да нямам име,
да съм ничий,
да съм никой,
да крача неуказан:
свободен,
да потъна в безименност,
от разподобен
да мина
в уподобен,
да почина,
дъх да си поема.
Защо туй желание?
Защо най-вече пролетес?
Нима е вид пролетна умора?
Или бягство от собствената отговорност?
От действителността?
Мигар неизброимите одушевени и неодушевени безименности
са извън действителността?
С какво ме блазнят те,
па било и временно?
Да съм присъственик,
а не участник, потърпевш?
Влече ме промяната?
Неизвестното?
Ще се укрия?
От какво?
От себе си?
Ще скъсъм безчета невидими нишки,
оплели ме в какво ли не?
Ако от товара се изоглавя,
ще ли ми е по-добре?
Или пак самозалъгвам се
с вечната потребност от непостижимо?
Не ми е ясно.
Ала искам да изчезна в безимие:
едно цвете мигар го изтъква лично име?
А пеперуда?
А буца пръст?
А стрък трева?
А глътка въздух?
А слънчев лъч?
О, силен зов към нищото,
порив тъмен,
но и светъл,
да потъна безостатъчно
и с облекчение,
ликуващо,
из великото безимие
на живата и мъртвата природа:
на вечността.

 

Какво блаженство:
в сетния си миг да промълвя н
ай-сетне пак съм никой.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 10. май 2008 г.
Публикация в кн. "Тяга", Румен Стоянов, Изд. "Карина М", С., 2007 г.
г1998-2008 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]