Георги Рупчев (1957-2001)

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ГМУРКАЧИТЕ

 

Георги Рупчев

 

 

 

"Ouvrez moi cette porte ou! je frappe en pleurant"

 

G. Appollinaire

 

 

 

    На сушата изхвърлен се тресеше този град
    под залезния час,
    хрущяха острите му кости
    и всички ние там,
    от две безвремия продънили се в трето,
    по главната се точехме,
    през морската градина стигахме до моста,
    железния,
    полуръждясал мост,
    от плажа водещ право към морето.

     

    Стълпени на брега,
    спектакъла предвкусвахме -
    същински разтопени сладоледи -
    любовни двойки и деца,
    самотници,
    семейства,
    сръбнали зяпачи,
    под театъра дошли
    в часа уречен да погледат
    как границата
    на живота и смъртта
    гмуркачът ще опита да прекрачи.
    Под лампата
    един рус Ангел се събличаше на Кулата,
    най-горе.
    Разкършил рамене,
    изсмукал с мускули нощта,
    разсече я на хиляди парчета,
    Той скочи и превърна се на пяна,
    водата подир него се затвори
    и все така в казиното
    бълнуваше, бушувайки, тромпета.

     

    А после Ангел, черният, косматият,
    с опашката,
    на мостика застана.
    Раздвижен вече в себе си,
    той също полетя като букет,
    прострял ръце
    към сцената на други сфери,
    зарасна за секунда
    зейналата сред морето рана.
    Изчезна той,
    разтвори се и само
    дъската там остана да трепери.

     

    След него Серафим,
    стрелочникът -
    той скачаше последен -
    се изправи.
    Подръпна си гащетата,
    достигна до ръба на този свят
    и полетя оттатък,
    ала какво видял е там
    той никога така и не разправи,
    а пък и ние не видяхме, скрити
    сред сянката на стъпалата.

     

    Те винаги се гмуркаха един след друг,
    животът им бе троен.
    Като игли,
    зашили джоба на вселената,
    телата им звънтяха.
    Стихваха стихиите,
    гмуркачите изплуваха
    невидими за нас
    под пулса ни нестроен
    и сутрин просваха се по корем
    на слънцето върху тезгяха.

     

    Морето стенеше под тях,
    брегът се взираше и охкаше тревожно
    и кой ли там,
    тъй близо до брега,
    от бездната ги вика?
    От пясъчните си балкони,
    партери и ложи
    потъването всички виждаха,
    изплуването на гмурците -
    никой.

     

    Стълпени на брега стоим, спектакълът
    не бе успешен.
    Дали очите ни са немощни
    или биноклите ни - маломощни?
    Бездарно свечерява се
    градът ни, който денем
    насам-натам бездарно се въртеше -
    денят отишъл си е вече,
    а нощта не е настъпила все още.

     

    Закотвени сме в сушата
    с ръждясалите котви на безумните й ритуали,
    затънали в живот безумен,
    който никой
    нито вижда, нито чува,
    а че отдавна сме потънали
    дори не сме разбрали
    и никога не ни е хрумвало до днес,
    че можем да изплуваме.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 20. септември 2012 г.
Публикация в кн. „Приковаване на огъня“, Георги Рупчев, Изд. „Факел Експрес“, София, 2001 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронно издание и виртуална библиотека]