Георги Рупчев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ПЪТЯТ НАТАТЪК

 

Георги Рупчев

 

 

Безмилостните седем седмици, които ни разделят,
пронизващите седем седмици на листопади и насилие
с измамно равновесие разделят Девата и Скорпиона,
плющят по кожата изопната на битието преобърнато,
потръпващо оголено под ударите в книговезката барака.
Тъй се подготвя друго съществуване, природата затихва,
говори тъмно и безмилостно, минавайки през хаоса,
отвъд духа на елементите, достигнала до дъното,
но казва всичко, може би и повече.

 

От язовира се завръщахме пеша, разсипвахме се в жегата,
следобедът тръбеше ненаситно, скрит в тревиците по хълма.
Така живях един живот и още няколко различни после.
Как оцеляхме в киното, не помня, дишахме с усилие,
ти имаше по-малък брат, когото никак не обичаше
или поне така си мислеше, но всъщност нямаше значение,
не можеше да сториш нищо повече или да кажеш нещо.
В мълчанието мога само да те поведа, с безмилостно безмълвие
да те изпълня в миг, позна ли вече пустотата ми?
На себе си говоря все така несвързано. Запомнил съм,
Септември се разсипваше наоколо, светът полека посивяваше,
баща ти здраво те налагаше и сетне викаше безпомощно,
а ти не знаеше. Промъквахме се в църквите, долавяхме
обемите, златистото, но колко бързо всичко свършваше.
Видяхме хората, които можеха да спират болката,
но всичко бе решено предварително. И скоро тръгнахме.
Като минавахме край площада, бе вече крайно време.
Нататък пътя свършваше, звучеше ми съвсем познато.

 

О, майко Нощ,
о, моя родна майко, мъстта за живи и за зрящи чуй!
Четиринадесет-петнадесет годишни, вече впримчени,
допускани до малките мистерии, но не и до Големите,
застанали встрани от пътя, гърбом, нямаше измъкване,
живеехме сред митове, които още не съзнавахме,
но ни владееха. Захвърлени в епохата на имената,
в училищния хор и в хоровите декламации участвахме,
поднасяхме цветя по празниците, ръкопляскахме
и ни забравиха. Долавяхме вселенската инвазия,
познавахме я отпреди или отдругаде, понякога
събуждахме се потни нощем, спирахме да дишаме,
дочувайки неназовимото, посягахме към лампата,
почти готови вече за подмяната. Такава самота -
да слушаш беззащитно как се движиш в себе си,
когато имаш да наваксваш близо три хилядолетия.
Съдбата вече ни отбягваше, нима това ни беше съдено?

 

О, майко Нощ,
по плажовете скитах, гледах през пролуките в неизразимото,
завиждах на прекрасните му форми, заничах по трамваите,
издебвах го навсякъде и молех се безмислено,
но всичко вече се отлагаше. Сега с това бе свършено.
Играехме на карти, ти загуби, може би нарочно.

 

О, майко Нощ,
о, моя родна майко, мъстта за живи и за зрящи чуй!
Задъхвах се в непоносимост, особено по празничните дни.
Играех в драмсъстава в Пионерския дворец и свирех Моцарт,
фантазията ре минор и френските сюити - Бах.
Бях Сламено плашило, но повече явявах се като пазач
на Изумрудения град и казах: "Какъв ти път,
нататък няма път!", и те отиваха нататък. Това бе ролята,
едни и съши думи изговаряха всеки ден, едни и същи сили
отблъсваха живота ми с едни и същи заклинания,
подменяха го нетърпимо, бяхме свикнали. След представление
през зимната ваканция безмилостно се лутахме из парка,
като че се загубихме съвсем, премръзнахме и аз разтрих
ръцете и нозете ти, направих чай, обърнах времето наопаки,
желаехме да бъдем повече и се почувствах неустойчив,
полюшвах се назад-напред, махалото не спираше. И днес
понякога дочувам скорпионския ти вик, такова облекчение,
с баща ти беше свършено, аз причинявах болката, не той,
до днес аз още причинявам болка изключително добре.

 

О, майко Нощ,
това са още седем седмици безмилостни, подир които Ото,
по-малкият му брат, така и неуспял да се съвземе
след седемте безмилостни столетия, в които властваха
баварските крале, братоубийци и кръвосмесители,
отбягваше съдбата си, нима това му беше съдено?
Той беше по-малък брат на император Лудвиг, обикалял съм
в дворците императорски, мълчаха те несвързано, а после
говореха ми тъмно и безмилостно. О, майко Нощ,
защо не забравям аз Лудвиг II - скрил се от безумната война,
война, която пак ни предстои, макар отминала безславно.
Любовнико на бледата луна, безмозъчно детенце,
последен романтик от род на лунатици, защо
не те забравям аз, макар и без дворец, и без династия?
Така да предадат на генералите: нататък няма път.

 

И Негово Величество с любезния си гост
отидоха нататък.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 16. януари 2014 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронно издание и виртуална библиотека]