Георги Рупчев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ЗОВЪТ НА РЕКИТЕ

 

 

Това са моите реки,
чувам
как бият водите си.
Просто мятам се в тях,
без да ги търся -
все забравям къде са.
Някъде купчина дрехи остава след мене -
и плисък -
и съм собственик вече,
макар и разбит,
но силен,
разбъркан,
прозрачен,
разнесен.

 

В първата
скочихме заедно с моя приятел
и не зная
кой
е изплувал от двамата.
Оня,
който излезе,
си беше разрязал петата;
той ли бе
или аз -
не разбрах,
но един беше само.

 

Който и да съм бил, все едно,
поотраснал,
самичък
във втората влязох,
влязох, самичък
си сложих
тел с камък на шията
и отдолу лежах
чак додето ръждяса желязото,
после станах, разкърших се малко,
рекох: "Аз съм си
аз!"
И се измъкнах от тинята.

 

В третата -
толкова късно,
среднощ и навярно пиян
съм се хвърлил,
как - не помня,
но как да е -
все съм доплувал до сушата.
В непознати земи се пробудих
и когато реших да се връщам,
срещнах хора,
в чиито езици
напразно се вслушвах.

 

Там се скитах
и с мътна глава дирех път към реката,
само нея дочувах,
само не я
знаех къде е.
Любих верни съпруги, с мъжете им пих,
и поемах нататък,
без да питам
коя е реката,
отде е потекла,
къде ще се влее.

 

С колко пот осолих нейните бързеи сладки,
колко кръв тя изми,
колко рани затвори,
как с водите играхме,
как загребвах
и се скривах най-долу,
как доволен се стрелвах
за глътчица въздух нагоре,
после как се заравях
из кипящите й подмоли.

 

От река на река -
през реките -
озовах се накрая
сред сухо корито -
само знак за река,
но още бе влажно небето над него.
Често така боледува пространството,
без реките да спират.
Чувам ги,
чувам как бият водите си,
чувам
как нататък ме теглят.

 

г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронно издание и виртуална библиотека]