Николай Семерджиев

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съременна българска литература

 

ГОСПОДИН ПЕТЪК

 

Николай Семерджиев

 

          - Тя няма да се омъжи за теб, Жан - му бе казала веднъж Анет, една от приятелките й. - Сигурно си добър любовник и добър събеседник, но ти не можеш да бъдеш нищо повече. Проумей го и направи нещо за себе си, защото явно си се предал.
         Миналата седмица Мари бе отлетяла за Мароко. Щеше да стои там поне двайсет дни, а без нея Градът на слънцето, неговият любим Париж, изглеждаше като пустош. Скъпата, мила Мари!
         Всъщност се казваше Мари Натие, беше дизайнер на свободна практика и живееше съвсем сама в нова малка къща в парижкия квартал Романвил, точно срещу парка. Запознаха се по възможно най-тривиалния начин. През лятото на 2003 г. Мари реши, че домът й се нуждае от няколко съвсем дребни и невинни преустройства и се обърна към съпруга на сестра си, Франсоа, строителен предприемач в Лион, с молба да й намери някой добър строителен работник.
         Франсоа и изпрати Жан. Само че Жан не беше точно Жан. Жан се казваше Иван. Прекалено мил, прекалено възпитан, несъразмерно изискан за строител, френският му беше превъзходен, очите – детски и пълни с блясък, но тези му достойнства изобщо не променяха стряскащия факт, че е българин, и то нелегално пребиваващ. Тя му осигури стая с ясното съзнание, че присъствието му в дома й е повече от нередно. Изненадите обаче предстояха. Оказа се, че въпросният Жан, или “изгубеното момче”, както се улови веднъж да го нарича в ума си, е невероятно начетена личност: в България бе следвал три години философия, имаше задълбочени познания по история на изкуствата и се интересуваше от какво ли не, като започнеш от Големия взрив и стигнеш до извънземните.
         Закусваха, обядваха и вечеряха заедно. С всеки изминал ден Мари установяваше, че очите на “изгубеното момче” стават приятно дръзки, гласът му по-мек, френският му по-хубав, а детското в него добиваше подмолно, плашещо очарование.
         Вечер стояха на масата до късно и пиеха вино. Жан разказваше за България и за себе си по възможно най-забавния начин. Мари не се беше смяла толкова от години, а момчето изглежда се влюбваше.
         Ремонтите приключиха за две седмици, Жан се качи в зеленото си пежо и си замина за Лион… за да позвъни на вратата й след пет дни, зачервен от смущение, усмихнат и с роза в ръката.
         - Ако не опитам - погледна смело в очите й той, - няма да си го простя никога.
         - Жан, ти на колко години си?
         - На трийсет и пет.
         - А знаеш ли на колко съм аз?
         - Изобщо не ме интересува.
         - На шейсет.
         - Ти си най-милото и красиво нещо, което съм срещал.
         - Аз съм на шейсет, Жан!
         Тя наистина беше мила и красива жена и изглеждаше на не повече от петдесет. Но това нямаше никакво значение.
         Тяхната първа нощ беше великолепна. И двамата се нуждаеха от тонове нежност и внимание и се постараха да си подарят колкото може повече от тези неща. Стори им се, че се познават от години.
         На този етап Мари Натие си нямаше никого. Беше се развела на трийсет и три и от брака си имаше една дъщеря, установена в Монреал. Малко след развода в живота й се появил забележителен мъж. Мари се влюбила, но той не пожелал да съсипе заради нея семейството си и стремителната си кариера. Забележителният мъж бил учен със световна известност. Само толкова сподели Мари за него, но не пожела да разкрие на Жан нито името му, нито научната област, в която работи. А с един друг човек, доста по-обикновен и също семеен, тя преживяла кротка четвъртвековна връзка, чиито последни пориви отшумели преди една година, най-вероятно по чисто биологични причини.
         - Жан, ти разбираш ли, че от една година не съм правила секс с никого?
         Закусиха на терасата много рано. Парижкият изгрев сипеше върху покривите оранжеви бижута, червени облаци горяха високо в небето, а сребърните стрелички на самолетите, излитащи от “Шарл дьо Гол”, потъваха в тях като в парфе.
         - Мари, аз не се нуждая от посредствена връзка. Аз съм зверски самотен духовно и физически и искам от тъпия живот нежност, топлина и разбиране. Ама ги искам по много и за дълго.
         - Приемам го - Мари отпи малка глътка кафе. - Да опитаме. Само, че ти работиш в Лион.
         - Работя из цяла Франция.
         - Тогава как ще се виждаме?
         - Колата ми е перфектна, магистралите са като самолетни писти. Предлагам да си определим един ден от седмицата, едно денонощие по-точно, което да бъде само наше. През останалото време ще се чуваме по телефона. Оказвам ти честта да избереш този ден. Не е трудно, само седем са.
         Мари се засмя като заговорничещо момиче:
         - Какво ще кажеш за петък?
         - Нека бъде петък.
         Жан скочи във връзката като самоубиец. Втълпи си, че точно тази жена бе очаквал цял живот и си обеща да принесе в жертва цялото си същество, ако трябва, но да я има истински. Разсъдъкът му бе пропит от безумна, болезнена привързаност към Мари и целият свят се превърна в Мари. Липсата й беше Мари, присъствието й беше Мари, магистралите бяха Мари, строежите бяха Мари, книгите, които четеше, бяха Мари, умората беше Мари, въздухът беше Мари…
         Мари беше божеството, култа и чудото едновременно.
         Същинският му осъзнат живот се превърна в поредица от петъци, а останалото време се плъзгаше като ледник бавно, безсмислено и полуосъзнато, притъпено и боядисано в чернобяло.
         За техния пръв петък отпътува от Сент-Етиен в четвъртък вечерта. Това бяха седемстотин километра. В шест сутринта беше при Мари.
         За втория им петък тръгна от Дижон. Петстотин километра.
         Последваха Виши, Руан, Безансон, Клермон-Феран… изобщо Франсоа бе засял цяла Франция с обекти и обектчета.
         - Скъпо, мило момче! - целуваше го с насълзени очи Мари. - Ти пътуваш по хиляда и двеста километра само заради мен!
         За Жан щастието не можеше да бъде нищо друго. Любеха се до десет, закусваха на терасата, след което се качваха в нейния ситроен и отиваха до центъра. Разхождаха се, уловени за ръце, край Нотр Дам, гледаха зелените води на Сена, надвесени от парапета на Понт Ньоф, после си намираха някое малко ресторантче, където обядваха и изпиваха задължителната си бутилка бордо. Смееха се непрекъснато и изобщо не ги интересуваха озадачените погледи на хората от околните маси. Все пак това беше самото сърце на Париж и сърцето на кипящото ката шампанско парижко лято. Тук нямаш право да не си влюбен и нямаш право да не се смееш като луд.
         Накрая, замаяни от виното и от слънцето, се гмурваха като делфини в нощта си, която преливаше от близост, топлина и удоволствие.
         А в събота на обяд Жан се появяваше на обекта неадекватен, с подпухнали очи, залитащ от изтощение и ухилен.
         - Ще ми обясниш ли, каква е тази ситуация с петъците? - попита го веднъж Франсоа.
         - Предпочитам да работя в неделя, а да почивам в петък.
         - Любовница?
         - Любов.
         - В неделя не ти ли става?
         Септември се оказа много тежък месец. Жан работеше в Невер по дванайсет часа на ден и спеше в един нажежен от горещините фургон. Работата беше непосилна, лееха по трийсет кубика бетон, а сроковете бяха невъзможни. Когато информира Франсоа, че в петък и събота до обяд ще почива, онзи направо побесня:
         - Писна ми от скапаните ти български номера! Щял да почива! Погледни Сергей, погледни Янек! Не ти ли е неудобно! Кой от тях почива! От два месеца си непоносим! За какъв се мислиш! Само посмей да заминеш някъде в петък! Изпаряваш се от фирмата ми на секундата, а заплатата ти за миналата седмица ще дам на колегите ти.
         - Франсоа, може би трябва да ти обясня за какво става въпрос...
         - Личният ти живот изобщо не ме интересува!
         - В петък ходя в Париж. При Мари.
         Мосю Франсоа Онде осмисли чутото бавно. Бяха му нужни около трийсет секунди. Плътно стиснатите му устни трепнаха презрително:
         - Тази жена се е побъркала.
         Пренебрегна Франсоа и бетона му с ядна решителност – духайте го, педали! – и се понесе през нощта към Париж със сто и шейсет. А там го посрещна вбесената Мари.
         - Ти си най-нестабилният мъж, когото съм срещала! Обясни ми, ако обичаш, колко живота имаш?
         Гледаше я като замаян.
         - Колко живота и коя точно съм аз?
         - Какво става, за Бога?
         - Какво става ли? Става това, че ти изобщо не си онова, за което се представяш през цялото време! Кажи ми, има ли проститутка в Лион, която не си чукал! Има ли долна кръчма, в която не си ходил и ден, в който не си се напивал!
         Искаше му се да плаче с глас и да крещи от омерзение. „Защо си такъв мръсник, Франсоа!? Аз ти доверих най-съкровеното от живота си, а ти ми отвърна с подлост. Защо си такъв мръсник!” Не плака и не крещя. Те просто го смятаха за нищожество. Остана неподвижен с потъмняло от лице и мъртви очи, залепнали върху една безсмислена картина окачена на отсрещната стена. Заговори безизразно:
         - Проститутка не съм пипвал през живота си, ходя само в един бар, където се събират българи, концентрат не употребявам изобщо! Пия само бира и някой път вино. Това, в което мога да бъда упрекнат е, че доста често прекалявам с пиенето, понеже го употребявам като антидепресант. Но на теб тази информация би ти свършила работа, само ако си наясно с понятия като „самота”, „носталгия”, „безизходица”, „неразбиране”, „преумора” и т.н. А постъпката на Франсоа е необикновено подла.
         - Не е подла. Просто моите близки се опитват да ме предпазят.
         - От балканското чудовище.
         Мари замълча.
         - Мога да си отида на секундата - продължи хладно той. - Само кажи!
         - А ти искаш ли да си отидеш?
         - Колко хиляди километра трябва да пропътувам, за да проумееш, че си смисълът на живота ми?
         Любиха се дълго, притискаха се силно, отчаяно. Тя му беше още по-скъпа, още по-близка, още по-негова.
         - Наистина ли не спиш с други жени, Жан?
         - Не са ми необходими.
         - Вярвам ти и те обичам. Но не върши повече детинщини, моля те!
         След тази случка чувствата му към Мари придобиха по-плътна и по-конкретна сила. Трябваше да се бори и за себе си и за нея. Което беше едно и също.
         Жан с мрачна яснота осъзна истинското си положение – скапан, покрит с прахоляци българин, нелегално пребиваващ чергар, бял джипси, човек с най-ниския социален статус, за който можеш да се сетиш. Дъното на живота. И докато го осъзнаваше, нещо в него крещеше: „Не си това! Не си това! Не си това! Ти си гражданин на света. Ти си извисен и интелигентен човек със собствена философия за живота, избрал труден, мъжки път. И се бориш за правото си на лично щастие. Не позволявай да ти отнемат това право!”
         Срещна се с Франсоа.
         - Франсоа, благодаря ти от сърце за всичко, което направи за мен през тези три години! Смятам, че за всички ще е по-добре, ако напусна. И не държа на онези пари.
         - Знаеш ли как ме е яд за тебе! - каза с презрение французинът и се извърна настрани.
         - Как си могъл да извършиш такова безумие! - извика невярващо Мари, когато Жан й разказа за “развода” си с Франсоа.
         - Той ме смята за боклук.
         - Смята те за глупак. Защото ти си точно глупак! Аз разговарях с него по телефона, обясних му всичко и те защитих! И той изяви желание да узакони престоя ти във Франция! Защото си моят човек, за Бога!
         Жан нямаше как да знае за останалата част от този телефонен разговор. Най-съществената. В която Франсоа се опита да отрезви заслепената си балдъза, обяснявайки й какви коварни, меркантилни и аморални копелета са емигрантите от Източна Европа, духовни примати с ампутирана етика, нечистоплътни външно и вътрешно, за чиято ценностна система прелъстяването и обсебването на богата застаряваща дама и ползването на всевъзможните материални облаги произтичащи от секса с нея, е висш житейски подвиг.
         Жан нямаше как да знае и за една предълга статия, появила се в “Пари Мач” миналата седмица, в която подробно бе описан аналогичен случай в Марсилия с главни действащи лица: вдовица на шейсет и три притежаваща милиони и трийсет и осем годишен руснак, автомонтьор. Руснакът така талантливо си изиграл гейма, че в срок от една година се сдобил с ягуар, апартамент, трийсет хиляди евро в банкова сметка, купища маркови дрехи, златни пръстени и ланци като котвени вериги след, което изчезнал безследно /като преди това успял тайно да продаде апартамента/, а нещастната влюбена жена не могла да понесе удара и се побъркала.
         Жан нямаше как да знае, какво струваше на Мари да изслушва по телефона милите, изпълнени с грижа и съпричастност тиради на сестра си Мадлен, на братовчеди, племенници и полуприятели. „Ти се вдетиняваш, Мари!” „Виж до къде се докара с този самотен живот!” „Мари, пълно е със стойностни мъже, които те харесват!” „Миличка, прави секс, но много внимавай!” „Ако този ти навреди по някакъв начин, обади ми се!”
         И нямаше как да знае, че Мадлен, сестра й, откри телефонния номер на професор Жан-Пол Адемар, археолог, световно признат авторитет по древна Финикия и Картаген и му каза дословно: „Жан-Пол, Мари се нуждае от помощта ни!” А Жан-Пол поучуден отговори, че понастоящем разкопавал неизвестно на науката финикийско селище на южното крайбрежие на Мароко, но щял да направи всичко възможно да се чуе с Мари.
         Ако Жан знаеше всички тези неща, може би тъй нареченият здрав разум, би надделял и той щеше да си изстрада отредената му от съдбата тонизираща доза българско страдание, но сега знаеше едно единствено нещо: че обича Мари до безумие.
         Жан освободи квартирата си в Лион. От по-едрите неща си остави само телевизора, а разните мебели, купувани в продължение на три години, подари на Алекс – един литовец, пристигнал във Франция преди месец. В Париж си нае евтина и страшно мизерна стая в Клиши. Ходеше в българския ресторант с надеждата да си намери работа. Мари беше непреклонна:
         - Ще се виждаме само в петък
         И когато веднъж се опита да обясни, че всичко, което върши от пет месеца насам, е в нейно име, тя отсече:
         - Жан, нашата връзка може да бъде само разтоварваща.
         След две седмици, по-точно след два петъка Мари замина на двайсетдневна почивка в Мароко с неизвестна за науката своя приятелка. Бе дошъл в Париж заради нея, сега трябваше да преживее двайсет дни в Париж без нея.
         А какво беше Париж без Мари? Брачна нощ без булка. Винена чаша без вино. Живот без въздух.
         Липсата на Мари му причиняваше неимоверна болка. Не помнеше да е изпадал някога в такова ужасно състояние. Чувстваше се без стойност, нищожен, нелеп, непоправимо дефектен. Осъзна, че депресията, която в момента късаше психиката му на крещящи от болка парченца, се дължи най-вече на факта, че той всъщност е един пренебрегнат и изоставен несретник и с това съзнание обикаляше из Париж с часове. Не беше по силите му да остане в покой повече от една минута. Сякаш сетивата му бяха потопени в студена, солена вода. Усещаше в гърлото си смес от отвращение и безразличие към самия себе си, градът бучеше с милиони коли, над главата му висяха безлюдните брегове на замацаните от старост и бензинови изпарения сгради, по напечените от пламтящото слънце булеварди пъплеха неизброими тълпи туристи, замаяни от жегата и от митичния любовен чар на Париж. Само ако знаеха, колко болка се таи във всяка картина на Ван Гог и с енергията на колко човешки трагедии се въртят „перките” на Мулен Руж!
         Хрумна му, че никак не е зле да се консултира с психоаналитик, но после махна с ръка и се примири с болката.
         Мари се върна от Мароко. С нова прическа, с нова усмивка, с ново лице и нови жестове. Енергична, самоуверена, изобщо жена, знаеща цената си до десетата цифра след десетичната запетая.
         - Миличкият ми! - целуна го тя по бузата. - Ама защо си такъв оклюман?
         По дивана и фотьойлите бяха нахвърляни дрехи, а стъклената масичка бе натрупана с проспекти и пътеводители за Мароко, по чиито лъскави корици жълтееха горещи пясъци и се издигаха бели дворци в мавритански стил. И върху същата тази масичка стоеше странна каменна статуетка, стара, груба с отчупени ръце и топчеста глава без лице. Жан посегна към нея, а Мари подскочи и стреснато я грабна.
         - Недей, че главата й едва се крепи. Автентична е. Астарта. Финикийската богиня на любовта и плодородието.
         След години Жан установяваше с учудване, че последвалите събития се бяха вкоренили в съзнанието му с куп нищо незначещи подробности. Например една синя женска тениска, смотана на пода.
         - Мари, позволих си да направя един подарък на себе си и на теб. Три дни в Шато Виер. Това е едно разкошно селско имение на десет километра от Версай. Днес, утре и вдруги ден - той й подаде рекламната брошура на хотела.
         - Но това е адски скъпо! - възкликна Мари.
         - Нищо подобно. Две трети от спестяванията ми. Пари, които не носят щастие, не са пари… Е?
         Мари мисли дълго. Накрая впери в него своите стреснати, разколебани и уплашени очи:
         - Жан, какво всъщност искаш?
         Той не успя да й отговори.
         - Жан, връзка между нас двамата такава, каквато си я представяш, няма никакво бъдеще. В очите на всички, които ме познават, аз се превръщам в нещо съвсем друго, аз съм жената, на която й се е дощяло да спи с млади момчета! Ежедневно виждам пълните им с недоумение погледи. Виж, винаги, когато си идвал, съм се надявала да влезе през тази врата един зрял и овладян мъж. Знам, че рано или късно ти ще станеш точно такъв мъж, няма начин, изписано ти е на лицето, но те моля, разбери кога и къде си се изгубил, върни се и се намери! А сега, за да ми е чиста съвестта, ще ти го кажа по друг начин: Излез и никога повече не идвай тук!
         Нещо тъмно и гадно започна да задушава съзнанието му, а предметите наоколо изгубиха цветовете и смисъла си. Рано или късно неминуемо щеше да се случи нещо подобно, но не сега! Не сега! Не и след двайсетдневното й отсъствие! Не така внезапно, не така повърхностно, не така безстойностно.
         - Мари, и аз ще ти кажа нещо. Всяка частица от мен те желае до лудост. Обичта ми към теб разруши непоправимо психиката ми! Има само един единствен начин да не те потърся никога повече – да не съществувам. Няма да си тръгна толкова лесно от теб, Мари! Напук на всички тъпи сноби, които ти промиват мозъка!
         - Това ли е отговорът ти?
         - Това е.
         - Така да бъде!- отвърна тя плашещо рязко.- Отивай в Шато Виер! Ще дойда там към осем, осем и половина.

 

          В разкошния апартамент на Шато Виер Жан поръча бутилка шампанско и ягоди със сметана. Мари обожаваше ягоди.
         В осем и петнайсет му позвъниха от рецепцията:
         - Мосю Ангелов, бихте ли слезли, ако обичате!
         Беше учудващо, понеже бе помолил администратора да придружи Мари до апартамента. Но Мари си имаше свои виждания за дискретността, чиято логика често му убягваше.
         Фоайето на Шато Виер беше безлюдно като църковно подземие, само администраторът, който странно защо не го удостои с поглед, шумеше с някакви документи. Жан се приближи и в този момент някой грубо и силно го улови за лакътя. Един небръснат мъж с вледеняващо сиви очи пъхна в лицето му полицейска карта.
         - Инспектор Фуше, френска полиция. Документите ви за самоличност, моля!
         - Горе в апартамента са.
         Качиха се и Жан му даде паспорта си.
         - Мосю Ангелов, оказва се че паспортът ви е много интересно четиво. Работната ви виза е изтекла на трети февруари 2000–та година… За последен път сте пресекли границите на Европейския съюз на… трети февруари 1999 г. Австрийски печат… Тоест, пребиваването ви на територията на френската република е незаконно и… подлежите на екстрадиране. Шампанското за кого е?
         - Вече е за вас.
         Гадното беше че трябваше да мине с белезници край подсмихващия се администратор.
         И беше сто процента сигурен, че сребристото пежо на инспектор Фуше не е служебна кола.
         - Мога да те екстрадирам светкавично. - заговори полицаят, вперил сиви очи в сивия асфалт. Шофираше бързо и арогантно. - Знаеш процедурата – качвам те в самолета, там ти свалям белезниците и си кацаш в България при мама и татко. Само, че ти си по-сложен казус. Вероятно ти предстои съдебен процес.
         - Защо съдебен процес?
         - За психически тормоз. Трябва ли да ти казвам по кой член и коя алинея. В рамките на пет месеца си звънил на госпожа Натие точно седемстотин шейсет и два пъти. Притеснявал си я, ходил си у тях, преследвал си я, причаквал си я по улиците. Ти си съсипал психиката на бедната жена…
         За един отвратителен миг Жан осъзна, че цялата му вяра в красивите и силни неща и цялата му представа за хората изобщо се взривява. Изсмя се като истерик:
         - Напълно сте прав! Тази жена се беше превърнала в смисъла на живота ми! Да, чакал съм я, причаквал съм я, желал съм я, жадувал съм за нея, обичал съм я! Това устройва ли ви? Мога да ви разкажа и някои подробности, които вероятно са ви спестени. Например около седемстотин шейсет и два пъти ми е казвала, че ме обича и че благодарение на мен се чувства пълноценна и жива! Или, например, че… Защо изобщо участвате в тази глупост? Мари ли ви потърси? Това е абсурдно! Тя просто можеше да ми го каже в прав текст!
         - Не е искала да те нарани.
         - Правете каквото искате с мен! - Жан затвори очи. - Напълно безразлично ми е! Вече нищо няма смисъл!
         Фуше мълча дълго. Наближиха квартал Де Фанс. Полицаят спря до една автобусна спирка.
         - Можеш ли да ми обещаеш, че няма да я потърсиш никога повече?
         - Естествено, че няма да я потърся! Та аз я ненавиждам от дъното на душата си. Тя е посредствен човек.
         - Чудесно! В такъв случай те съветвам до няколко дни да освободиш парижката си квартира и да се прибереш в Лион при Франсоа. Човекът те цени. А след време, като ти попремине шокът, ще поговорим за ремонта на една моя къща в Арл. Става ли?
         Фуше сне белезниците и този път се засмя съвсем човешки:
         - Желая ти щастие, приятелче!
         Жан остана на спирката сам. Беше безлюдно, мръкваше се бавно, по парижки, футуристичните небостъргачи на Де Фанс блестяха в залеза като подпалени, по небето се трупаха виолетови облаци, които пречеха на човешките желания да докоснат небето.

 

 

 

Електронна публикация на 15. май 2009 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]