Даян Шаер

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

ДЕТЕЛИНИ ЗА ДЕЦА

 

Даян Шаер

 

 

         Стоп! Картината е на пауза. Всичко е спряло. Покрай замръзналия пейзаж минават стадо снежинки. Реят се бавно сякаш танцуват валс в небето. Красиво е, защото са свободни. Без път и посока. Без държава и без дом. Сега… малко по-надолу. Там е трагедията на така наречените бежанци. Аз ще ги наричам деца, защото са точно такива. Въпреки, че не съм чувала за деца без детство.

 

         ***

 

         Непознатият автобус, натоварен с надежда и тридесет тупкащи сърца, сега си тръгва. Групата от деца е стоварена пред огромна, изоставена сграда. С тях има трима-четирима възрастни. Някои от децата са късметлии. Други просто сираци. Всички гледат към порутената сграда, железните порти и боклукът, който е навсякъде. Един и същи въпрос се завърта в ума им: Това ли е новият ми дом?

 

         ***

 

         Децата са без багаж, без играчки и без родители. По време на война нямаш време да вземеш нищо, освен семейството си. Стига да имаш късмет. Тези тук бяха съвсем сами. Малкото на брой родителите бяха за всички. Даваха по къс успокоение, залък хляб и целувка за лека нощ. А за тях?

 

         ***

 

         Всеки ден автобусът се връщаше, за да стовари още ‘‘бежанци‘‘. В някои от курсовете се срещаха познати, неочаквали да се видят отново. Радост и мъка едновременно ги завърташе за секунда във вихрушка на чувства. Парадокс на живота. Парадокс на снежинките. Вятърът ги отнася, а пък времето ги събира.

 

         ***

 

         Месец по-късно:

 

         На бежанския пункт вече има около осемстотин души. Лагерът е проучен – старо училище, изоставено през годините. Класните стаи са се превърнали в дом. Навсякъде има плакати – нещо, в което да вярват. Дрехите са кът. Снимки по стената няма. Просто такива са правилата. Без галерия на смъртта. Отнякъде се дочува музика от развален касетофон. В края на всеки етаж има импровизиран фризьорски салон. Поддържат се, както могат. А по средата на всеки коридор има печки. Това е кухнята. Мирише на зле сготвено. Поне игрището си е още игрище. Деца навсякъде. Играят си на детство.

 

         ***

 

         Родителите ме гледат странно. В очите им има нещо особено. Нещо, което не съм срещала в погледа на моите. При всички симптомът е един- тежък път. А очите ли? Нищо друго, освен суровост. Родители без родители, без деца, без дом. Животът ги е направил такива- сурови. Но това не е най-страшното. Очите на децата, там където трябва да е смехът, играта и радостта… Там е празно. Дупка.
         Виждали ли сте някога гробове един до друг, гробове на едро, склад с ковчези или как умира скъп човек пред теб – немигащия момент, когато отнемат някой пред очите ти? Не? Е, те са.

 

         ***

 

         Във всеки един от тях има хроника със скитащи имена, за която не се говори. Сърцата им – пълни с истории. Днес едно момче ме заприказва. Арабският ми беше слаб, но разбрах, каквото трябваше да разбера. Баща му беше починал и сега е сам с майка си. Има братче, което тя държеше на ръце. Беше още бебе. И то с какво бъдеще?
         – Ще дойдеш ли и утре? – попита то и ме погледна. В очите му се завъртя проблясък от нещастие.
         – Разбира се.
         – А в другиден?
         – И тогава.
         – Всеки ден ли?
         – Да.
         Детето видимо отдъхна. Казваше се Асад. Името му значеше лъв. Погледна ме с огромните си тъмни очи и пъхна ръката си в моята.
         – Тогава искам да ти дам нещо – каза решително то.
         Какво можеше да ми даде? И все пак… извади от джоба си малко листче. Разтвори го внимателно, сякаш вътре бе цялото му съкровище. Погледна го за последно и ми го подаде. С цялото си внимание на света разтворих листчето и вътре заварих една четирилистна детелина.
         – Не – отсякох – Не мога да я взема.
         – За теб е – настоя то с поглед, който не търпеше отказ.
         – Добре. Ще я взема сега. Но един ден, много скоро, отново ще е в теб.
         Асад се усмихна.
         – Липсва ми – каза от нищото.
         Знаех, че това е за бащата.
         – Кое ти липсва най-много? – попитах с треперещо сърце.
         – Да търсим щастие – и посочи с поглед листчето.
         – Аха, търсили сте детелини?
         – Да.
         Мълчанието увисна между нас. Трябваше да кажа нещо.
         – Асад, какво знаеш за баща си?
         – Че ме обича.
         Думите му натежаха от истинност и болка. Очите му леко се насълзиха. А тук в лагера всяка сълза си имаше история. Прегърнах го силно, а неговите две ръчички се увиха около кръста ми. Нямаше какво повече да кажа.

 

         ***

 

          Когато напуснах лагера, по тротоара забелязах мечти, изпуснати от случайни минувачи. Събрах ги тайно и реших един ден да им ги раздам обратно. Може и да си мислеха, че мечтите им вече са осъдени, но аз знаех че всяка мечта има силата да полети, стига да й дадеш криле.
         Обърнах се към лагера. Асад играеше с друго момче футбол на игрището, но на моменти спираше и ме търсеше с поглед. Намери ме. Махнах му и той ми прати една въздушна, прашна целувка. Засмях се със свито сърце и насълзени очи, но той нямаше как да ги види. И не исках. Обърнах гръб и се замислих за утре. Утре щеше да е хубав ден… Да… Ще правим хвърчила.

 

         ***

 

         А аз ли? Днес е първият ми работен ден. Аз ще съм социалният работник.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 24. юни 2015 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]