Даян Шаер

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

КРАДЕЦЪТ НА КРИЛЕ

 

Даян Шаер

 

 

          Сега:

 

         – Помощ! Взе ми крилете! Крадец! Помощ! Моля ви, някой да помогне! – крещеше младо момиче на средата на улицата.
         Крадецът вече беше петнадесет тичащи крачки пред нея и продължаваше да набира скорост, докато тя чакаше за помощ. Не можеше да ходи на крака, въпреки че имаше. Можеше само да лети. Вече не.
         С болка в очите момичето наблюдаваше тичащия гръб на крадеца, който заобикаляше хората като бясно изпреварваща кола. Сърчицето й затрепери. Хората продължаваха да я подминават сякаш беше невидима.
         – Помощ – прошепна тя съвсем тихо сякаш за последно.
         Ала помощ нямаше да дойде отникъде. Все пак това бяха двукраките човеци.

 

         ***

 

 

         Един час по-рано:
         Живея на небето. Полетът на птиците се отразява при нас като огледало. Звукът на крилете им ехти на фон. Като водопад и падащата му вода върху скалите. Красиво е. Облаците ни висят от небето като украшения за коледна елха. А звездите са нещо като… дърветата на човеците. Поливаме ги с мечти и те растат. Стават големи и приказни. И от един момент нататък… започват да сбъдват желания (когато достигнат необходимата възраст, разбира се). В света, който обитавам, има различни създания – носачи на любов, търговци на мисли, продавачи на мечти, берачи на щастие и… аз. Тази, която доставя горепосочените артикули. Аз съм нещо като Еконт в света на човеците. Обичам работата си. Върша я, откакто станах пълнолетна. Вече втора година съм мост между светът на земята и този на небето. Няма по-хубава работа. Пътуваш безплатно. Дават ти собствен чифт криле. И даже може да си ги избереш. Моите са огромни, бели и много пухкави. Харесва ми да приличам на ангел.
         Днес поех извънредна смяна. Мама ме предупреди да не ходя. Все пак е почивният ми ден и е опасно. Агенцията не работи. Никой няма да следи за тази доставка и най-вече за моя полет. Но исках да отида. Исках да доставя щастие на някой човек и да направя деня му красив. Затова прескочих думите на мама, приготвих крилете си и взех пакета с мен. Очакваше ме приятен полет. Все пак имаше залез.

 

         ***

 

 

         Сега:

 

         Беше в океан от хора, а всъщност съвсем сама. Не можеше да помръдне от мястото си, а никой не спираше на думите й за помощ. Така се отнасяха с нея, сякаш беше болна. Тя, която работеше за тях. За красотата в техните души. Само, ако знаеха!
         Скръсти сърдито ръце и долната й устна потрепери.
         „Неблагодарници!“ – помисли си и се сети за майка си. Щеше да се притесни и да се чуди къде е.
         Една сълза се търкулна по лицето й и влезе в треперещата й устна.
         Рая преглътна. Беше солено. Точно като животът тук!
         „Как да се върна сега?“ – чудеше се.
         Нямаше криле. Беше загубена.
         В очите й поникна повехнал ден. Премигна и разбра, че няма измъкване.

 

         ***

 

 

         Два часа по-късно:

 

         Покрай нея преминаха 2032 човека. Всички, до един, я подминаваха под различни форми. За изминалото време успя да разграничи няколко модела. Такива, които се правят, че не я виждат. Такива, които наистина не я виждат. Трети, които я поглеждат съжалително и четвърти, които са просто любопитни.
         Майка й все я предупреждаваше да внимава на земята. Било опасно и т.н. Ама Рая не й вярваше. Трябваше да внимава повече. Ето! Сега е без криле. Сега не може да се върне.
         Вече започваше да се смрачава, а тя беше облечена в тънка рокля и пантофи. Краката я боляха от часовете стоене права. Тъкмо се чудеше дали да поседне, когато до нея, мина някакво куче. Разбра, че нещо не му е наред от реакцията на хората, а не че нещо видя нередно. Погнусата в очите им не можеше да се сбърка с нито едно друго чувство. Разгледа кучето и на свой ред. Животинка… И тя носеше душа.
         Кучето пристъпваше бавно, сякаш на краката си имаше окови. Едва, когато приближи достатъчно, видя че по кожата му има нещо странно и цялата козина беше опадала. Явно, че беше болно от нещо. Рая побесня.
         „И какво?!“ – мислеше си. – „Виновно ли е, че му има нещо? И как да си помогне, като не може само!“
         Кучето надуши приятел и уморено се завъртя два пъти преди да легне до нея. Някакъв негов си навик. След това се строполи шумно. Не че това щеше да привлече някой. Тя го загледа.
         – Ей, мъник – каза му нежно и то я погледна.
         Издиша тежко и се сви уморено.
         – Да… и аз съм уморена – продължи Рая, сякаш то я разбираше.
         Хората продължаваха да вървят покрай тях. Вече на определена дистанция. Часовете минаваха, а секундите се откъсваха от тях и се трупаха на купчина. Ставаше все по-тъмно и студено. Кучето се размърда лениво и се сви още повече.
         Рая го погледна. До нея имаше контейнер с отпадъците на човеците. Отиде там и се опита да намери нещо, с което да го стопли. Някакво одеяло или стара дреха. Две момичета минаха покрай нея и я огледаха.
         – Тц-тц-тц – процеди първата.
         – Ужас – допълни втората.
         И продължиха. Сякаш разбираха? Това ли беше?
         Рая реши да не му обръща внимание първоначално. После нещо я бодна. Как можеше да са толкова безсърдечни?
         Из боклуците видя някакъв кашон. Разкъса го и го постави на земята до кучето. Потупа върху картона и то я погледна. Зачуди се няколко секунди и после се премести на новата си къщичка. Строполи се и я погледна доволно. Сърцето на Рая се напълни. Подаде малката си ръчичка, за да я подуши. Кучето я близна благодарно и се приготви за сън.
         Краката я боляха и тя не видя друг избор освен да седне до него. Прегърна колене и се опита да се стопли. И така отново секундите затракаха. Някакъв мъж от тълпата се спря пред нея. Тя не погледна. Видя единствено едни хубави обувки. Мъжът остана така за известно време, но тя не повдигна очи. Сетне го чу да бърка в якето си. Пусна няколко стотинки върху разкъсаните кашони и си тръгна.

 

 

         Епилог:

 

         Още същата вечер, когато звездите скриха очите на хората, Рая беше намерена от двама агенти. Майка й се обадила и съобщила, че липсва. Те проверили базата данни и проследили последната поръчка – за къс добрина. Намерили адреса и Рая на него. Върнали я на Небето, но тя повече никога не работила като доставчик.
         Крадецът продал крилата на следващия ден в един антикварен магазин и получил сто лева. Старецът не знаел защо купува крилата, но имал чувството, че трябва да ги има. Крадецът останал доволен от продажбата. Не очаквал да получи толкова. С изкараните пари купил храна и дрехи за двете си деца, които живеели под един мост.
         Рая заработила в градината на мечтите, които поливала всеки ден. Никога не разбрала, че последната й поръчка все пак била успешна. Бе подарила добрина.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 02. юли 2015 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]