Владимир Шумелов

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

А ГАРБАРЕК ТИ РАЗКАЗВА ИГРАТА

 

Владимир Шумелов

 

 

        От известно време наблюдавам огромната паяжина в ъгъла на коптора; паякът унищожава летящите твари и пуска сухите им тела върху тонколоната. Купчината я покрива постепенно, шумът отвън и отвътре отслабва, аз отварям хладилника, вадя ледена сода и джин, наливам си, отпивам. Потен съм, целият свят се пържи. Обичам август, потта, слънцето, което не можеш да изгониш до късно зад обраслите с гори хълмове на запад, Майлс Дейвис и пълните с разголени знойни жени улици.
        Тогава през отворената балконска врата налитат асоциациите и пускам сакса на Ян Гарбарек. Алтернативният сакс на норвежеца ги приласкава и те лягат в краката ми – дванайсет луни. Денят е капут, а Гарбарек ти разказва играта, докато броя пачките върху масата.
        Ставам и наливам сода в джина, хвърлям в чашата кубче лед и течността шупва. Тъна в благополучие. Някой чука силно по вратата.
        – Да – казвам. – Влизай. – Продължавам да пия, без да се обръщам. Тогава главата ми избухва. С периферното си зрение виждам летящата си чаша и докато падам, обирам с буза прахта от елегантен женски чепик.
        Двама са. Мъж и жена. Боже – богиня, ако върху раменете ми не беше този Чернобил – минута след...
        – О’кей – чувам. – Отвори очи.
        Страх ме е. Чернобилът ми клокочи и въпреки това моля:
        – Искам да си допия чашата, моля. Виждам я цяла и празна, паркирана до библиотеката.
        – Налей му! – мучи мутра зад гърба ми. Тилът ме сърби. – Капни и на мен.
        Пиехме разредения джин като бира. Мъжът стана и врътна ключа в бравата. После се разходи. Не беше като на ревю на Пако Рабан. Пако не пуска мутри на подиума.
        – Това какво е? – пита той след като е наврял мутрата си в дисплея на компютъра.
        – Там пише – казвам.
        Не бях виждал мутра да ме чете. Тази прочете текста до „... а Гарбарек ти разказва играта“, след което изръси:
        – Продължаме разказа. О’кей?
        – О’кей – отвърнах. – Само че моят текст не е за сцена...
        Избухнах... Главата ми изчезна някъде, а когато я напипах с две ръце, беше късно...
        Двамата седяха насреща ми ухилени, с куп пари на масичката помежду им. Моите мангизи. Върху купчината лежеше желязо с насочено срещу мен дуло и вдигнат предпазител. Бях потен като пор през август. Течах... Тогава телефонът дрънна.
        – ...? – попитах с поглед.
        – Вдигай и внимавай – рече мутрата, след което придърпа парите и желязото към себе си.
        – Да, моля... – отсреща дишаха. – Моля? След пет минути? Не-е, не съм готов... А и толкова пари... – отсреща вече не дишаха и телефонът успокоено запиука.
        Мутрата еректира цял, а мацката скочи върху стройните си колони.
        – Затвориха – казах.
        – Оправи го и духваме – мутрата се надига тежко.
        Но аз съм чевръст. Грабвам ютията и се мъча да ликвидирам сценария с хепиенд: двамата се надбягват по стълбището надолу към колата си.
        Знам го: финалът е отворен, „тревата“ е на пазара, парите са у мен и имам достатъчно време да послушам сакса на Ян Гарбарек, който ти разказва играта с Tweelve Moons... Засега.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 04. юни 2014 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]