Владимир Шумелов

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ШКЕМБЕ, БИРА И ДВАЙСЕТ КОТКИ

 

Владимир Шумелов

 

 

        Измъкнаха ме от постелята като кърлеж. Спеше ми се, та ми се плачеше. „Още малко – простенах, – докато се облечеш... Обичам те!“ Не схвана. Бях и го повтарял стотина пъти, преди да ударя канчето късно вечерта. Бях гроги. И тя, но не си го признаваше. След петнайсет минути майка й щеше да звънне на вратата. Не бях я виждал, не бях сигурен дали искам въобще да видя бъдещата си тъща. Наситил се бях на тъщи и простотии. Бях гладен. Исках шкембе чорба и бира – наливна. Това си повтарях, докато псувах наум.
        Измъкнах се от завивките и опрях еректирал член върху дупето, което тя бе навирила, докато оправяше своето ъглово легло. Все едно опирах мачтата си върху мечта; дори мачтата би се накренила, но тя – не. Поех унил към тоалетната, където опиках всичко в радиус един метър. Това бе пълна отврат за нея. После пуснах водата, полях с канчето наоколо, побърниках в устата си четка... Излязох. Спеше ми се, въпреки всичко. „Трябва да тръгвам, време е!“, примоли ми се притеснено до вратата тя. Беше на старта, облечена и нетърпелива.
        Тогава се сетих за шкембето и бирата и се обух. Сложих слънчевите очила и набучих цигара в устата. За петнайсет минути марш между панелите не срещнах жива душа. Бях доволен. Не исках да виждам никой. Пътьом купих вестници. Закусвалнята „Света гора“ беше до автогарата. Влязох. Вътре беше тихо и уютно. Въпреки ранния час жегата отвън напираше, но между масите се вееха перките на вентилатора „Силвър краун“. Седнах срещу него и загърбих шосето, отвъд което боботеше шивашката фабрика „АМТ“.
        Искаше ми се да гледам задниците на млади шивачки, които пресичат улицата, но ме домързя да се преместя на отсрещния стол. Бях ги гледал достатъчно – повечето от тях бяха „прокурорски“, но биха се класирали на което и да е прет-а-порте. Тогава донесоха запотена халба и купа шкембе. Отпих...
        Бирата беше наливна и доста добра. Зад бара сервираше собсвеникът. Отзад, зад прозореца за поръчки, прислугваше млада жена. Когато излизаше от страничната врата, фиксирах краката й – бяха добри, не хилави, но не и дебели; когато „Силвър краун“-ът се завърташе към нея, полата й откриваше бели бикини, а аз пристисквах колене. Стисках ги, не исках да гледам шивачки, сърбах шкембето и подсмърчах от лютия пипер, а после гасях пожара с наливна бира. Поръчах втора. Опитах да чета, но повече гледах фотосите. Поне за гледане имаше.
        Не ми се ставаше. Готвачката беше хубава като мадона. Левантийски тип. Сигурно имаше дете или две деца. Пиех втората си бира бавно, като боза. Исках да й кажа нещо. Вместо мен радио TNN дъднеше. Очите ми изтичаха. Не мислех за нищо друго. Исках да й кажа какво и да е. Не мислех, че трета бира може да ми помогне. Сервитьорът, с когото се познавахме, мина с четката по празните маси наоколо и ми намигна. И аз му намигнах. Настъпваха мъртвите часове между 8 и 12 и аз акцентирах вниманието си върху готвачката. Млада беше, а когато отиваше встрани да реже хляба, погледът ми я обезкостяваше. Беше върхът. Сигурно беше женена, беше раждала, беше гадже на собственика на бардака... – не ми пукаше. Исках я. Вярвам – и тя.
        Тогава се досетих, че трябва да привърша ръкописа си върху компютъра. Чакаше от доста време. Бях го писал в продължение на десет години.
        Готвачката смени приятеля и заразтребва масите. Когато спря до мен, ме изгледа изпитващо. Разбирах я, и тя мен. Въртеше се като котка наоколо, без да се катери по масите...
        – Голямо гадже си! – казах аз.
        – Знам – отвърна ми тя. – Но полза никаква.
        Почудих се дали да се държа като тираджия или интелигент-олигофрен, което беше по-близо до истината. Лафеше й се, а бач в момента нямаше.
        – Седни до мен – поканих я аз. Тя седна и се опита да прикрие бикините си с остатъците от полата. Прекарах пръсти по коляното й. В заведението нямаше хора. Натиснах капачката й, но тя спря ръката ми. Задържа я върху капачката. Не беше голяма, беше като изваяна и се движеше под пръстите ми сама. След минута сигурно очите й вече святкаха като цветни стъклени топчета. Опитах се да ги хвана във фокус, но беше безсмислено.
        Играехме си на котка и мишка. Предпочитах мишката на компютъра.
        – Остави – рече тя. – Няма смисъл.
        – Няма – казах.
        – Гледат ни.
        – Майната им.
        Бяха влезли двама шофьори. Наредиха се на бара, а тя стана и хукна. Наистина нямаше смисъл. Отпих от бирата. Слънцето се беше покатерило върху фабриката, но тя не стана по-красива. Отвратителна беше. И бира вече не ми се пиеше.
        Трябваше да вдигам гълъбите. Дотътрих се до бара и я викнах с пръст. Не трепереше.
        – Тръгвам. Всеки ден ли си тук?
        – Да... Не, без четвъртък.
        – О’кей. Тръгвам – протегнах се през мазния плот на бара и хванах ръката й. Приближих я до устните си и я целунах. Миришеше на кухня, на готвено, беше вкусна... Ухапах я леко. – Чао!
        С гърба си виждах ченето й, увиснало една педя надолу.
        После чаках на спирката. Бях добре. В редакцията ме дебнеше компютърът. И един текст, който изглеждаше така:

      Омръзна ми да ти
                      разчиствам шумата
      И да чакам да
                              поникнеш
      Вживял си се във ролята
                              на гъбата
      И като гъба под листо
      Светлина не подозираш
      За тебе слънцето е само
                              топло
      Което може да те спари
      Кога най-после ще
                              изникнеш?
      Така си се вкопал в
                      земята миличък
      Че си изключил и не
                              виждаш
      Че съществуват и орли
      Вживял си се във ролята
                              на гъбата
      (Обичам гъби но в чиния)
      Забравяш скъпи че си мъж
      С това не искам да
                              привиквам
      Не ми харесва да съм
                              дъжд
      И да те чакам да
                              изникнеш
      Кога ще се смутиш че ме
                              объркваш
      С хоризонталното си
                              мислене
      С врабче в ръката без да
                              съм?
      Та с вертикален смях едва
                              изричам:
      Не съм врабче не ща
                              трохи
      А двайсет котки
      Двайсет котки
      Помисли.

 

        Помислих и го сложих на макета. Заспа. Към три бях гладен и ми се чукаше. В четири Грета се изправи в рамката на вратата, доближи се и натисна първия изпречил се пред погледа й клавиш. Беше възможно най-гадния.
        – Току-що ми изтри куп неща. И двайсет котки – в моргата.
        Гледаше ме влюбено, аз се опитвах за мисля за неохерменевтичните концепции на Хабермас и Апел, но не се получаваше. Бях бесен.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 04. септември 2014 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]