Владимир Шумелов

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

КАКВО МИСЛИМ ДОКАТО СЛУШАМЕ МУЗИКА?

 

Владимир Шумелов

 

 

        Слушах някакъв несвършващ блус на Боса; наистина не исках да свършва (а после дойде Улиците на Филаделфия).
        Филаделфия… Американската мечта. American Dream… Демокрация, основаваща се на собствеността (на земята) и правото на глас (политическа власт), появила се преди повече от 240 години в Северна Америка. Коренно различно е положението в Южна Америка (ако говорим за корени, виж какви ги вършат още Писаро и ковчежникът му; и по-късно Симон Боливар не е американският Джордж Вашингтон, защото управлението на единия води до диктатура, а на другия до демокрация и капитализъм); разбира се и в Южна, и в Северна Америка Конституцията е белязана от „първородния грях“ – робството, цвета на кожата, която определя политическите свободи (между 15. и 18. век 8 млн. негри прекосяват Атлантика от Африка към Америка, тъй като не е достатъчно само да притежаваш земя, трябва и работна сила, роби, и това е записано в Конституцията на Каролина от Джон Лок).

 

        Слушах Улиците на Филаделфия на Брус Спрингстийн, а после блус. Започнах от Гери Мур (Мир на праха му!) с парчето Parisienne Walkways, след това класическите неща на Флитууд Мак, но после ми омръзна. Обърнах на неща от феста Кросроуд – Тен Иърс Афтър (през 2013-а почина феноменалният им китарист Алвин Лий, и на него мир на праха му!), Фокарт, Къмбъл Пей, Джеймс Ганг, Доктор Холидей (една южняшка група от 81-а, която е била подгряваща на Блек Сабат; спират през 1983-а, но започват отново през 1986-а), та дори Прокъл Харъм с Кутията на Пандора… Всички имаха чудесен груув, особено Доктор Холидей, особено наживо. После намерих няколко интересни блус парчета на Пинк Флойд (божествени, не се чудете) и Ролинг Стоунс, та дори Бъди Гай – най-добрата блус китара, човекът, от който се е учил Джими Хендрикс. Вече се колебаех – джаз или блус, „яйцето или кокошката“?, когато се продължих да чета Life на Кийт Ричардс: „Аз се мъчех да стигна до сърцевината – чувството. Нямаше да има никакъв джаз, ако не беше блусът – тъгата от робството“ (с. 93). Тъгата от робството, повторих, – велик е тоя Кийт. „Вътрешният подтик, който обединяваше Мик, Брайън и мен, бе удивителен. Едно непрестанно учене. Но не в академичния смисъл, а по-скоро като вникване в усещането, в звученето. Едва по-късно осъзнахме, както и всички млади хора, че истинският блус, тъгата, не се учи в манастир. Трябва да излезеш навън, за да ти разбият сърцето, а още по-добре няколко пъти, и едва тогава ще разбереш за какво става дума и ще можеш да пееш блус. Тогава все още възприемахме нещата на чисто музикално ниво, забравяйки, че тези изпълнители пеят за онова, което са преживели. Първо трябва да си го изпитал на гърба си, а едва след това евентуално да го изпееш“ (с. 120). Такива, свирейки оня първичен блус (от тинята), са Джон Лий Хукър (1917–2001), Бо Дидли (1928–2008), Мъди Уотърс (псевд. на Маккинли Морганфилд, 1915–1983). Мъди… Не знам защо започнах със Streets Of Philadelphia, може би заради носталгия, проточеност… (през 2014 г. Боса пусна 12-те песни от новия си албум само на сайта на CBS, а преди 41 години, когато издаде първия си студиен албум, той бе сравнен с Боб Дилън; като слушам днес някои от новите му парчета – същий Дилън). Мъди Уотърс. Началото… Онова начало на чикагския блус, от което тръгват и Ролинг Стоунс, и кой ли не.
        И все пак хипстърите. Хипстъри... (От „По пътя“ на Керуак ги знаем като битници, докато за Норман Мейлър в есето му „The White Negro“ те са американски екзистенциалисти.) За нас най-спояващата им нишка е музиката – алтернативната (най-общо) рок музика, но преди всичко инди-рока, експерименталният рок, пост-пънка, грънджа, „колежанският рок“, брит-попа, ню-уейв, фолк-рока, психеделика. През 80-те години на миналия век алтернативният рок беше еманация на ъндърграунда. Тези музиканти, но и като цяло представителите на движението, са бунтари, страхуват се от големите стадиони, но накрая се огъват, предават се, свършват при комерсията – алтернативното става масово. Дилемата беше: разкъсване между бунта и примирението, между грънджа и мейнстрийма, между рока и попа... В крайна сметка всички се връщаме при корените – в нашия случай блуса.
        Слушам Blackfoot наживо, притъмнява. Докато слушах блус, си мислех за смъртта, излиняваха мислите ми за оня феномен (мит, клише), наречен американска мечта.

 

        Когато останеш сам. Насаме. Без никой. Тогава, между другото, в самотата си мислиш за майка си и баща си. В началото, между другото. После по-натрапчиво. Знаеш, че ги няма отдавна. Мъчиш се да не си представяш, но те връхлитат. Разсейваш последните им мигове с по-ранни спомени, по-безопасно. Но и те те измъчват. Всичко около тях те измъчва. Защото си виновен. Такъв се чувствам. Такъв си. И знаеш, че до смъртта си – последен от веригата – ще е така. В такива моменти ме спасява Mother на Флойд, Mother на Ленън и всички Mother’ songs, които бяха реактиви на спомените ми за онези, които си отидоха от живота ми; а после си помислих какво трябва да свърша още, докато тече моят.

 

        И докато слушам някакви ретро парчета на Кросби, Стил, Неш (& Йънг), Питър Грийн (Флитууд Мак), на Нийл Йънг, на Саймън и Гарфънкъл, на Джей Джей Кейл (1938–2013, помните ли Кокаин на Клептън – на Кейл е), виждам част от списъка на нашите телевизионни и радиоченгета: Огнян Сапарев, Кеворк Кеворкян, Александър Авджиев (1958–2012), Атанас Свиленов, Хачо Бояджиев (1932–2012), Иван Токаджиев, Иван Гранитски, Александър Грозев, Валентин Стоянов, Димитри Иванов, Иван Гарелов, Нидал Алгафари, Николай Конакчиев, Иван Попйорданов, Божидар Димитров, Пенчо Ковачев, Явор Цаков…; Божана Димитрова, Еди Емирян, Александър Хранов, Борислав Джамджиев, Костадин Филипов, Асен Матеев, Мартин Минков, Методи Матакиев (1949–2010), Вячеслав Тунев, Емил Кожухаров (1941–2012), Никола Колев… Моите ченгета. Нашите. Българските. България. Всички. Обичам Средна Европа и Полша, но не Русия и България. Всекигодишно се кланям на Гурко (на бял кон), а поляците какво да мислят за него и потопеното в кръв Варшавско въстание от 1863 г.? Явно всяка родина си има своите герои – и „освободители“, и „злодеи“. Аз мразя империите. И им се възхищавам, но не ги оправдавам.
        Самовзряни в източноевропейските си проблеми на миналото, изпускаме факта за западното дисидентство, просто го подминаваме високомерно (вж. Ноам Чомски). А по въпроса за тайните служби, дисидентите и дисидентстването? Ами същото, което стана с Ищван Сабо и Милан Кундера – нищо (мисля, че достойното държане на Сабо през 2006-а, когато бе разкрито неговото досие, му спести последващия позор, а през май 2012 г. той посети за втори път България по покана на Унгарския културен институт; при автора на „Непосилната лекота на битието“ събитията от далечната 1950-а плуват в мъгла, която не можа да заличи образа му на отличен писател и… дисидент). И това не е релативизъм. Проблем на конверсията, на конвертитите е! Гневен съм!
        По-често мисля за различните наши куки, екзекутори (директни или индиректни), сътрудници, доносници, служители на ДС, червени партийци като Димитър Методиев, Павел Матев, Веселин Йосифов, Костадин Кюлюмов, Орлин Василев, Павел Вежинов, Давид Овадия, Кръстьо Белев, Никола Ланков, Крум Кюлявков…, та до Станислав Вихров (тръгнал да стреля Елин Пелин, но вместо него убил Борис Руменов – Борю Зевзека). Много от тях, като Павел Писарев, издават и тлъсти мемоари („Подир изгубеното време“), а репликата му от едно негово интервю: „Служехме не на Държавна сигурност, а на сигурността на държавата – задължение на всеки гражданин“, можете да чуете от повечето днешни ченгета.
        Вече не ме интересуват ония кашони с история, оная квазирецепция на история с художествен привкус, които ме заливат в стил постмодерн понякога; интересувам се от себе си и авторецепцията на света.

 

        После поспах. Събудиха ме клаксони. Стадо кози сутринта по баира. После изгря слънцето, мобилният изпя нещо, вдигнах. „И умната…“, завърши онзи. „И русата“, отвърнах аз и затворих. После попих и послушах Зи, Ди Си, такива, нещо за разбуждане, но не се получи. Опитах с китари – Хауърд Лий, Стив Лукатър, Джо Сатриани, Стив Вай, Ерик Джонсън, Ингви Малмстийн, Стиви Рей Вон, та дори Бавната ръка, Джон Лий Хукър и Джими Хендрикс...

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. февруари 2015 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]