Той крачеше бавно по пътя. Почти колебливо. Сякаш очакваше някой да го спре. Вървеше с отпуснати рамене и сведена надолу глава. Погледът му изследваше пътя. Отново. За кой ли път. Познаваше всяка неравност по него, всеки стрък трева, всяко дърво. Разпознаваше всеки шум наоколо. Половината му живот бе преминал тук, в парка. Сякаш винаги бе стоял на пейките под сплетените клони на дърветата, чуващ бученето на колите по улиците някак далечно, приглушено; вслушващ се в яростния зов на душата си. Тук, в парка, той беше отдалечен от света, но същевременно си оставаше част от него. Тук си беше у дома. На спокойствие. Без крясъци и пиянски свади, без мириса на гнилоч. Тук можеше да диша с пълни гърди. Да мечтае. А после, много след като сам уби мечтите си и да се друса. Първата среща … първата целувка … първото чукане. Този парк колкото и малък да беше, събираше в себе си всичко. Той беше негов ия дом, неговото семейство, неговите приятели, неговата любима, а някой ден щеше да бъде и негов гроб.
         Той вървеше, подритваше камъчета и не мислеше за нищо. Така беше по-лесно. Отдавна го беше разбрал. Нямаше смисъл да ходиш на даскало – там само ограничават мисленето ти. Нямаше смисъл да свири на китара – на никой не му пука за това, дори и на него самия. Особено след като продаде китарата, за да си купи хероин. Нямаше смисъл и да се живее, но още не му беше писнало съвсем. Но някой ден … рано или късно и това ще стане … А дотогава, дотогава не искаше да си спомня за нищо и за никой, дори за Мира. Особено за нея.
         Защото болката беше всепоглъщаща, изгаряше душата му, караше го да плаче. Караше го да се пита дали не е могъл да й помогне по някакъв начин, с нещо, което е било скрито дълбоко в него, с онези думи, които тя никога не чу приживе. Те може би щяха да й помогнат. Обичам те. На кой ли не биха помогнали. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Като ехо заглъхваха бавно в душата му. Обичам те. Единственото, което бе сигурно в неговия живот. Обичам те. Мира. Само нея. Къде си, Мира? Мира-а-а. Няма я. Беше сам. Няма никой в парка, побелял от сняг.
         Висок, слаб, с дълга тъмна коса, облечен в черно, той стърчеше сред алеите и се сливаше с околния пейзаж. Подобен на дърветата с оголените им в момента клони. Обречен като тях. Да бъде вечно сам. Както през целия си живот досега. Освен през миналото лято. Когато бяха двама. Той и Мира. Момичето с непослушните сини очи, в които сякаш винаги светеше закачка. Момичето с острата като на таралежче коса – късо подстригана и вечно разрошена. Сладки усмивки, звънък смях, нежни ласки, сплетени длани, топлина, милиони целувки – така можеше да опише тяхното лято. А ако трябваше с една дума, то думата бе щастие.
         Но всичко свърши. Тя изчезна. През есента. Безследно. Обявиха я за национално издирване. Едно момиче на 15. Майка й изпадна в нервна криза. Косата на баща й побеля за няколко дни. Полицията е търсеше и после спря. Казаха, че може никога да не я открият. Едва ли беше в страната.
         А той … си забрани да се надява, да вярва, че тя ще се върне. Забрани си да мечтае, да я сънува, забрани си да я обича. Твърде много болеше. Позволи си да се боцне веднъж, позволи си да се пристрасти към хероина, позволи си да живее без надежда.
         Но тя се върна. След няколко месеца. Но не беше същата. Беше пораснала. Бяха убили детето в нея. Бита, изнасилвана, заставяна насила да продава тялото си, тя се беше променила безвъзвратно. Очите й бяха загубили пламъка си, гледаха втренчено наоколо и сякаш не виждаха никой, не познаваха никой. Тя не искаше да живее, не можеше да понесе срама и унижението, които я разяждаха отвътре. Един ден тя се самоуби, преряза си вените. Едно момиче на 15.
         Той разчисти снега от една пейка и седна. Преди една седмица бе погребението. Той не направи нищо за нея, не й помогна, не й каза, че я обича. Дори не отиде на погребението – беше прекалено дрогиран, не можеше да помръдне. После съжаляваше. Искаше му се да я беше видял за последно, но може би така беше по-добре. Да я запомни весела, щастлива, с изпълнени с любов очи. Мира. В спомените му тя беше само негова. Недокосната. Защитена. Само негова и … жива.
         Бавно приготви поредната доза. Пристегна ръката си и затърси здрава вена. Като че ли не бяха останали такива. Колите профучаващи покрай парка се забелязваха в далечината през оголените клони на дърветата като пъстри петна. Хората бързаха, заети със собствените си проблеми. Една кола се движеше по-бавно. Звукът на касетофона й бе усилен до край. Б.Т.Р. пееха “Спасение”.
         Той се заслуша в бавно отшумяващата песен и се засмя примирено. Спасение. За него нямаше такова. Вече не. За други то може би съществуваше още като възможност, но не и за него. Не и в този свят. Въздъхна тихо и леко вкара иглата във вената си. Спасение ли? Бавно впръска сладката отрова в кръвта си. За какво му е спасение, когато си няма никого на този свят. Няма я и Мира.