Станчо Пенчев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

ТРЕБНИК*

 

Станчо Пенчев

 

 

         Корица на книгата Църквицата бе кръгла, белозида, с вкопани дълбоки основи. Възрастният клисар разтвори огромния ръждясал кофар и притисна с длан обкованата вратница. Стенописецът зад него усети мирис на престоял восък, сажди, и вдигна очи към опушените сводове.
         - Старата зография е само под купола – проследи погледа му клисарят. – Бе съвсем окапала от влагата, когато отворихме за служение и белосахме стените. Тука по комунистическо беше склад за брашно.
        - Кога е изписвана?
        - Преди повеч от триста години.
        Стенописецът сведе очи.
        - Дядо поп заръча да те питам познаваш ли доволно Ерминиите? – клисарят имаше лице на кротка птица.
        - Той… къде е? – пристъпи стенописецът.
        - Не понася мараните…
        Стенописецът огледа мазилката под сферичния, зарешетен прозорец.
        - Кажи на отчето, че дедо ми и прадедо ми са дебърски майстори – отвърна без желание.
        - Не ни връзвай кусур! – кимна смутено клисарят. – Разбрахме, че си млад, а черковният усталък не е като другите… Кога ще отпочнеш?
        Стенописецът опипа основата на зида.
        - До човешки бой е дялан камък – обади се клисарят.
        - Личи.
        - А? Кога?...
        - Изпейте си литургията за Голяма Богородица и докарайте дървения материал за скелето.
        Стенописецът застана под купола. Стъклата плискаха мъждива светлина в кръга на Вседържеца.
        - Затулихме три от пенджеретата на свода – рече клисарят, – бяха се напукали и капеха зиме…
        Благославящата ръка прозираше смътно, окръжена от златисто сияние.
        - Пантократорът бе изписан суров и сомръщен – посочи с пръст кръга клисарят. – Да те хване страх от небесата!... Сигурно затуй затвориха и черковата комунистите…
        - Страхопочитанието е бедно чувство – каза безстрастно стенописецът и тръгна към изхода.
        Във влака, на път за дома, си спомни за големите прашни тефтери на дядо си, когото не помнеше. Под всяка от рисунките с въглен на светците имаше кратки нечетливи бележки.
        През нощта не можа да заспи, мъчен от видението на разтварящите се страници от груба хартия, изчезнали при едно от пренасянията им.
        На сутринта изпита внезапна неувереност. Знаеше, че е виртуозен рисувач, но вътрешната гледка не му се яви както обикновено.

 

        Когато след седмица спря пред вратата на църквата, клисарят го изгледа с недоверчивите си влажни очи:
        - Какво те тегоби?
        Стенописецът пожела да го оставят сам в храма.
        - Дядо поп иска да изпишеш во притвора „Страшния съд” – каза на излизане клисарят.
        Денят склопи гледци.
        Клисарят се върна да заключи църквата и видя, че стенописецът е още вътре. Бе коленичил край зида под зарешетения прозорец.
        - Не дойде за обяд… - помълви се клисарят.
        Стенописецът се изправи и го погледна, стори му се - с усмивката на взрения в себе си човек.
        През нощта прозорецът на собичката, където отседна стенописецът, изгасна рано, но когато призори клисарят се надигна, вече светеше.
        По стъклото бе покапала роса, той почука боязливо и надникна вътре. Стенописецът бе опрял лакти на голата маса, извърна глава. Очите му плуваха в невинно съзерцание.
        - Забравих да ти кажа… - окашля се притеснено на вратата клисарят. – В единия ъгъл, направо върху камъка, старият майстор е оставил надпис… драснато нещо…
        - Знам – отвърна стенописецът и разтвори широко вратата. – Влез!
        - Да не си го разчел?...
        Стенописецът кимна мълчаливо и посочи ситно изписано парче картон.
        - Очите ми са слаби… - поклати глава клисарят.
        - Не го е писал за очи… - стенописецът не се доизказа.
        Облиза устни и зачете:
        „Пост… седум дни… молитвотворих… не мировъзрях…”
        „Тринаесет деня воздържание… Пази, Боже!... Молитва… Псалтиря четох… Нема видение…”
        „Видох… по втори петли… Св. Арх. Миаил…”
        „Св. Илия Гръмодържец… Св. Врач… Св. Петка Блъгарска… Св. Климент Охр…”
        „Спасителят… нема го…”
        „Пост… слаба… грешна душа… нема го…”
        „Прости… меня… Господи… за мислите…”
        „Нема го… Спасителят…”
        „Пост… Псалтиря… рука… прийде… ликот… нема го…”
        „Нема го…”
        „Нема го… и време нема…”
        „Изографисох… тати… на свода…”
        Двамата сведоха нямо глави.
        - Ей… ей… Съновен свят… - каза умислено клисарят. - Очите виждат, а не разбират…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

 

---

 

* Разказът е включен в книгата „Триада“ на Станчо Пенчев, която ще излизе с марката на Издателство „Ерго“ и ще се разпространява в добрите книжарници!

 

 

 

Публикацията е предоставена отИздателство „Ерго“.

 

 

Електронна публикация на 19. юни 2013 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]