После Мария започна да го плаши.
         Една нощ се събуди и загледа спящата си жена. Гледа я дълго. Беше сигурен, че не спи. Тя не помръдваше, сякаш не беше вътре в себе си.
         За първи път се замисли къде започва и къде свършва едно човешко същество. Виждаше я. Мария спеше гола, обвита в косата си. Дъхът й едва се долавяше. Не можеше по никакъв начин да й припише прилагателни. Добра, или друго. Просто това същество се беше появило и срещу този факт Филип беше безсилен. Обзе го чувство за безнадежност. Какво изпитваха тя или той? Разбягващи се звездни прашинки.
         Изведнъж осъзна, че Мария го гледа. Може би така гледат всички хора, току що излезли от съня. Мария го гледаше лошо. Най-после нещо определено. Филип беше схванал нещо и сега виждаше, че това не й харесва. Очите й не мигаха, сякаш бяха лишени от клепачи.
         Стана от леглото и излезе от стаята.
         След първия пристъп на страх, Филип се опита да говори с брат си. Чу, че Мария разбивала всякакви кодове.
         Отначало не можа да разбере за какво става дума. Постепенно схвана, че го обвиняват в предателство. Към себе си, към семейството, към приятелите. Звученето на тези тривиалности, това, че отдавна не беше чувал подобни фрази, изречени на глас, го разтърси.
         Тази нощ Мария отказа да спи с него и той усети, че това е задълго.
         Филип започна да изчезва в работата си. Оттогава спеше често в болницата, работеше нощем и ставаше все по-добър в професията си. Все по-често го търсеха за криминални случаи. Откри съдебните зали.
         Но тогава започна и да пие. А пиенето му възвърна думите.

следваща глава