На Валентин Рая му се струваше велика жена.
         Фамилията й беше всичко, което неговата не беше. Всички баби и дядовци във всички възможни разклонения или се появяваха непрестанно, или портретите им бяха окачени по стените.
         Рая цвъртеше из тази отворена и пренаселена къща като птичка божия.
         В нея ехтяха смях и музика. Гърмеше радио и купища вестници и списания се пръскаха по килимите и под креслата.
         Валентин, както и всички, които идваха в тази къща, бяха приемани като част от нея. Там деца, роднински и други, играеха на сляпа баба и на криеница, събаряха недопити чаши чай и се замеряха с топки от прочетени и стелещи се вестници. Разни прекрасни картинки те изненадваха в някой неочакван ъгъл. Този хаос съвсем не беше мръсен или запуснат, а вместилище на особения живот, който се водеше в тази непонятна и чудесна къща, която си присвояваше Валентин като магнит.
         Рая беше повече дете на тази къща и на живота в нея отколкото на родителите си. Спечелването на Рая съвпадаше с това да те приемат в къщата. Влюбени или не, преспиващи заедно или не - всичко това не беше видимо в общия разсеян жизнен поток, никой - нито малките, нито големите, се интересуваха от подробности.
         Още от самото начало на Валентин започна да му става ясно, че да си с тях и при тях е на първо място, а да си с Рая - едва след това. Може би това го подтикна към непредпазливост - някъв импулс за оставяне на следи, за извоюване на собствено място в общата картина. Постепенно започна да се напряга, чувствайки, че е сам в това начинание, че гони нещо, което има смисъл само за него. И съвсем не за Рая и за останалите.
         Нещо предварително обречено на провал го завладяваше. Не можеше да му устои. А никой около него не го забелязваше. Сестрите, братовчедите и братчетата, дядовци и лели, родители и техни родители, никой не се усъмняваше нито за миг, че Валентин, веднъж влязъл в тази хармония, няма да остане завинаги в нея.
         Валентин вървеше към някакъв остър ръб. Чувстваше се неразбран, Рая не разбираше защо, а той се опитваше, без да знае точно как, да не съвпадне с фамилията. Игра на сляпа баба, само че друга. Обожаваше Рая заради неповторимостта на това, че не й е необходимо да бъде някакава, да взима решения и да ги изпълнява, да върви в някаква посока. И същевременно ненавиждаше това, искаше да го разруши.
         Разривът настъпи с бременността. Всички се почувстваха измамени. Всеобщото усещане за вечен празник се изпари. Валентин знаеше, че в този дом, всеки обича другите и прави най-доброто за тях. Най-доброто за Рая беше да не й се прекъсва детството, най-доброто за бременната Рая беше да се ожени за Валентин, но не и да напусне къщата. Валентин можеше и да спи с нея, но тя беше дете на клана, нейното дете също щеше да е дете на клана, Валентин на свой ред беше поканен да стане дете на клана.
         Затвори очи и си представи картината. След кратко мълчание, виенското колело отново се завърта. Още едно бебе пълзи сладко по пода, повръща върху дебелите редки килими и всички се смеят. По-големият брат на Рая поема бебето сякаш е негово, по-малкият си играе с него като с братче, баща й се вглежда разсеяно в него без да е съвсем сигурен дали малкото същество му е внуче или нещо като пра-племенник, или пък, защо не, синче. В този момент на разгръщането на представата, водната част от състава на Валентин, стигна 100 градуса.
         И вече не можеше да се спре да бъде глупав. Знаеше, че разрушава нещо, но вече без да иска друго. Рая започна да плаче от неговата злина. И да става все по-нещастна, защото не я разбираше. Той самият едва се разбираше, само дето беше на ход. Беше обладан от идеята, че има нещо в Рая, което е само негово, и което не иска да споделя с други. На фона на комуналния Едем, това изглеждаше отвратително. Е добре, той щеше да бъде отвратителен.
         Постави условия, които знаеше, че Рая няма да изпълни. Например, да живеят отделно. Имаше силно рационални аргументи против - не можеха да се издържат. Учеха. Бяха оше деца. Защо пък де не работят като всяко нормално семейство. Рая не разбираше какво е нормално семейство. Представяше си работенето като някакво хоби, несвързано с печелене на пари. А себе си - като молекула от скъпоценно вещество, чиято химическа формула беше засекретена от фамилията.
         Тогава Валентин изчезна. Отвсякъде. От нейния техен живот, от бъдещия живот на бебето си, от своя едва започнал да става някакъв живот.
         По-точно, опита се да изчезне в къщата, в която винаги беше живял - в къщата на майка си.

следваща глава