|
Маргарита не можеше да внимава. Минаваше за пословично разсеяна, това беше думата, която близките употребяваха за нея. В момента, в който успяваше да се съсредоточи, виждаше нещо, което я плашеше. По-добре беше да плува в нещата, отколкото да ги вижда. Освен това, рядко се чувстваше застрашена.
Мозъкът й прещракваше като бленда. Маргарита затваряше очи и когато пак ги отваряше, светът беше друг. Хората си живееха в него, и тя с тях. Симпатично късогледо насекомо.
Все пак, вече беше достатъчно порастнала, за да научи някои неща. Правила с всеки. Правила, за да не ги плаши. Прости.
Отдавна знаеше, че баща й се плаши понякога с нея. Правеше каквото може, за да не го тревожи. Стараеше се той да види онова, което очакваше. Но дотук. Маргарита си беше Маргарита и дори баща й не можеше да я проумее.
Най-често му свиреше на пиано. Музиката му връщаше нещо, което знаеше, че обича, но не му е достъпно. Когато дъщеря му свиреше, Филип започваше се удивляваше на запаметените ноти. Но скоро забравяше и се предаваше на музиката така, както някога смътно помнеше, че го беше правил с Мария.
Усещаше, че в това има нещо нередно. Нещо огромно, което не бива да става.
Маргарита неизменно разбираше, когато потокът започваше да изтича от баща й. Сякаш във Филип беше направен пробив. И спираше да свири. Това беше нейнят начин да го обича.
Не знаеше защо с него става така. После той се затваряше и си отиваше.
С брат й нещата се бяха подобрили.Сега той учеше в университета и й раказваше всякякви неща. Маргарита го слушаше по своя си начин - концентрираше се за миг и запомняше, после отново губеше нишката. Валентин реагираше смешно - ядосваше се, като че ли Маргарита нарочно го дразнеше. "Нищо не разбира, само си губя времето", после се връщаше, удивен от обема на онова, което беше запомнила. Защо пък беше задължително да разбира?
Понякога преговаряше материала с нея и тогава много се забавляваха. Тя знаеше, че му помага и беше горда.
Постепенно той много се привърза към сестра си. Това стана заради
опита му в другите отношения. Маргарита беше като кристално огледало. Освен това с всеки изминал ден ставаше все по-хубава. Прелестта й беше детска и крехка, нищо по-лесно от това да я нараниш и разтревожиш.
Според Валентин майка им й даваше прекалено много свобода. Беззащитно същество като Маргарита, което излиза и ходи незнайно къде и на което може да се случи незнайно какво беше просто нетърпим факт. Но както обикновено, когато посмя да поговори с Мария, разговорът се разнищи в усмивки и погледи, от които Валентин разбра, че нищо няма да се промени, че той се тревожи напразно и на Маргарита не може да се случи нищо лошо.
Оттогава започна да я води със себе си навсякъде, където може. Близки му ставаха онези, които имаха подобно на неговото отношение към нея. Така Маргарита стана позната в различни среди, където й се радваха и обичаха. Това донякъде прояви незнайните й маршрути, дори когато се изплъзваше сама, Валентин рано или късно научаваше къде е била. Или си въобрзяваше къде може да е била.
С Мария имаха странни отношения. Тя още от самото начало не се беше разтревожила, че едното от децата е особено. От всички в къщи Маргарита се държеше най-естествено с майка си. Мария й разрешаваше неща, които за другите бяха забранени - например избягваше я най-малко от всички и дори сама отиваше при нея, позволяваше й да япрегръща и да се гуши в косите й. Мария й четеше непрекъснато вълшебни приказки и Маргарита ги знаеше наизуст. Неизброими приказки. Когато се оказа, че се е научила да чете, само Мария не изглеждаше учудена. Но не изглеждаше и доволна. Сякаш това, че Маргарита постепенно влизаше в света на другите, й отнемаше някаква съществена връзка с майка й. Валентин беше забелязал, че сестра му някак си се свени пред майка им да покаже, че светът се е разширил или е оставил някакви следи върху нея..
Мария не се възпротиви, когато Валентин започна да води сестра си със себе си. Но той знаеше, че не й харесва и тя само временно търпи този факт.
следваща глава
|