Както и да се облечеше, огледалото й връщаше непознат образ.
         Отначало това изглеждаше естествено. Дрехите се обличаха, за да се промениш. Смяна на дрехите. Смяна на всичко.
         Имаше обаче и това, което наблюдаваше. Например майка й. Дълго време вярваше, че Мария носи едни и същи дрехи.Майка й си беше майка й и толкоз. Когато започна да забелязва, че дрехите й са подобни, но различни, отиде в спалнята и отвори гардероба. Беше пълно с мрак - всички дрехи бяха тъмни, повечето черни, всички безформени; огромно количество тъкан с почти никакви шевове. Маргарита ги сваляше на земята и те се приземяваха с нежен шепот. Всички бяха леки - нищо общо с тежките пуловери, палта и панталони, носени от другите. Маргарита седна на замята върху тях и зарови пръсти. Дрехите на майка й й отвърнаха с жив трепет. Отпусна се върху им и зарови лице - никаква миризма. Мария нямаше миризма за разлика от всичко друго - и живо и неживо. Бяха нежни и галеха, но не миришеха на нищо. Или по-скоро нищото миришеше на Мария.
         Тогава Маргарита опита да се облече в нещо незнайно какво. Дреха. Дълго се бори с тъмновиолетови дипли и гънки. Тъкмо решаваше, че може да промуши ръце или глава, и се оказваше, че там няма отвор, а само нови разстилащи се на някъде тъкани. Маргарита дълго упорства, вкарваше безразборно крака и ръце без да може да облече нищо. Дрехите на Мария също упорстваха и се свличаха от тялото й на земята. Маргарита започна яростно да ги вади на цели наръчи и да ги плиска върху себе си. Те неизменно се стичаха надолу като потоци вода и се разстилаха наоколо.
         Внезапно Маргарита спря и видя, че е затънала до над глезените в жива шушнеща маса. Извади единия крак, после втория - тъканите запълваха всяко празно пространство. И замираха. Маргарита седна и заплака, не можеше да се бори с тях. Не можеше и да ги върне на местата им. Седеше в езерото от дрехи и сълзите й капеха върху тях. Постепенно започна да се утешава, защото нещо интересно привлече вниманието й. Капчиците от очите й не попиваха в тъканта, а се търкаляха и изчезваха в гънките като прозрачни перли. Маргарита се опита да хване някоя от тях, но те бързо изчезваха без да оставят следи. После сълзите спряха, а Маргарита продължи да седи занесено на пода и да гледа. Така я намери майка й, повдигна я безмълвно и я отведе.
         После дойде период, в който отказваше да си сменя дрехите. Обземаше я тревога всеки път, когато Мария се опитваше да й го наложи. Остави я да прави както иска. Беше мъчително, Валентин протестираше, че така не може, но някак си, както всичко, в което се намесваше Мария, мина от самосебе си. Маргарита престана да обръща внимание на дрехите, някак забрави за тях. Отново започна да се облича и преоблича. Край.
         Докато не настъпи моментът, в който Маргарита се видя. Дотогава се беше усещала отвътре, беше научила някои неща , но някак си еднопосочно, с вдигнат чадър.
         И започна да гримира лицето си. По-точно, рисуваше го. То беше като чист порцеланов съд и позволяваше всякакви рисунки. Обикновено спираше на първото нарисувано око. И дълго ходеше така - с едно свое и с едно друго око.
         Мария не обръщаше внимание, Валентин се сърдеше. Сестра му циклоп. Сестра му клоун. Правеше го изкусно. И понякога се изплъзваше така от къщи.
         Веднъж самият той прекъсна гримирането й. Беше дошъл да я вземе, за да я води на гости. Тя тъкмо довършваше едното око. Когато я повлече към таксито, не беше ясно дали я е прекъснал, или дали тя е свършила. Окото й беше съвършено, дори Валентин не можеше да го отрече.
         Маргарита влезе с него невъзмутима. Той вървеше плътно до нея и всички започнаха да се обръщат. Някакво огледало го закова пред себе си. Той и Маргарита. Той и сестра му. Те двамата.
         Половината й лице беше като неговото. Като взето назаем. Като временно. Другата половина, другата половина беше нещо, което Валентин не можеше да изрече. Най-красивото нещо, което беше виждал. Нахлуха имена на камъни - тюркоаз, сапфир, рубин, злато, малахит, оникс. Какво още? Нищо. Това нещо беше живо и го гледаше от огледалото. Беше като мимолетен дар за неверници. За несретници. Колкото да ги спре за малко и да ги порази. Миг в шепа.
         Шепа скъпоценни камъни. Валентин гледаше другото лице на сестра си. Не неговото.
         Други лица се стълпяваха около тях. Други гласове изричаха някакви приятни неща. Глъчката ставаше все по-плътна.
         Двамата стояха залепени.
         Докато Маргарита най-после се дръпна и хукна нанякъде.

следваща глава