Господинът с чадър влезе в кафенето, огледа се къде да постави чадъра и след като се освободи от него, опирайки го на ръба на масичката, седна и продължи втренчено да го гледа. После внезапно прошумоля пергаментено потъркване на длани, а пръстите му произведоха нещо подобно на нетърпеливо „щрак-щрак“. Огледа се колкото да раздвижи врата в яката на ризата под сакото си, толкова изискано, че да не привлече ничие внимание. Все пак няколко скучаещи чифта очи са насочиха за кратко към него, докато присъствието му стана общоприет факт и причиненото от влизането му дижение не замря. Господинът малко се понадигна и понамести, очевидно в спокойно състояние на духа. Засмя се мислено на паническото „Няма място, няма място“ от „Алиса в страната на чудесата“ и се почувства добре.
         Обстановката беше каквато обичаше - висок поне пет метра таван с гипсови фризове, поддържан от дебели кремави мраморни колони, тъмнозелен дебел килим и блестящи месингови орнаменти по тежките излъскани мебели, дълбоки кресла, с интимна мекота, дискретна мелодия от бял огромен роял, зад който се отгатваше нечие присъствие.
         В такава обстановка може и дори е приятно да се чака. И той прие позата на чакащ и търпелив клиент, изпълнен с разбиране към всичко, което можеше да се случи наоколо.
         Имаше среща с клиентка по бракоразводно дело. Тя в никакъв случай не искаше да дойде направо в кантората му заради кой знае какви сложни съображения. Първата среща щеше да се осъществи в неутрална, далечна на съда обстановка, на следобеден чай със светски привкус. Той вече беше поръчал чая и се питаше дали клиентката му ще се появи преди него и дали ще го разпознае. Усложнена театралност на разпознаването с няколко „ох“ и „ах“ на „това вие ли сте, веднага ви познах“. Господинът се запита дали разговор при тези обстоятелства можеше да се нарече „тет-а-тет“. Сигурно, ако въобще се осъществи. Някаква илюзия за равни изходни позиции, някаква игра на дистанция от това, което най-обикновено се случваше, за да се надиграе надигаща се тревога. Беше доволен, че разбира. Всичко изглеждаше под контрол.
         Двама души влязоха от зимния следобед навън и се настаниха около една масичка. Мъжът се пресегна и запали настолна лампа, която обгърна него и придружаващото го момиче в златист ореол. Какво спокойствие и закономерност излъчват понякога другите. Майка му имаше свой превод на това наблюдение - как не може и при нас всичко да е наред както при хората. Хората бяха нейния привилигирован предмет на разсъждение. И наистина, какво по-интересно от хората, от непрестанното движение на погледа от нас към тях и от тях към нас, от всевъзможните интерпретации, генерирани от него. Хората, произведени като част от погледа към света.
         Стига глупости на скучаещ човек. Момичето на съседната маса бавно измъкваше тесните си длани от неподплатени кожени ръкавици, буквално обелваше ръцете си от тях. Мъжът срещу него разговаряше обстоятелствено със сервитьора.
         Господинът най-после откъсна поглед от тях и се втренчи в ръждивия оттенък на чая си. Едва сега схвана, че ги е гледал с възхищение, бяха много красиви. Дали винаги и навсякъде бяха такива? Сигурно не, но какво значение има, сега бяха като на малка сцена и който можеше да ги гледа, ги гледаше.
         Чадърът му оживя внезапно, бавно се плъзна и тупна леко на килима. Господинът го погледна лениво, без да го докосва. В този момент усети, че до масата му стои изправен някой, някой, който е миниатюрно крехък и е обгърнат от тежка маса дълги коси. Абсурдна жена с малко бебе на ръце, невъзможен прокуден силует, който всеки момент ще протегне ръка за милостиня. Пръстите му вече се плъзгаха към джоба, когато едно „Добър вечер“, произнесено от невероятен глас го накара да застине на място. Ниско поставен школуван глас, който кой знае какво можеше да извършва със събеседника. Професионалният му интерес започна да се разбужда едновременно с нелепото допускане, че пред него стои жената, която очакваше. Тутакси скочи на крака и ръцете му се разгърнаха в топъл и театрален жест на покана за сядане. Без какъвто и да е признак на смут, жената се настани на канапето до него леко като птичка. Още не беше отвърнал на поздрава й когато очите му срещнаха нейните с цвят на мъгла. Нямаше никакви „ох и ах“, нито пък други при знаци на комуникация, жената вече просто седеше до него сякаш мястото й винаги е било там, със спящото бебе в ръце, изникнала от сковаващия студ, и присъствието й без никаква възможна референция го забоде като с игла.
         Господинът пое чашата чай като спасителен пояс и опита усмивка.
         Не вие ми се обадихте по телефона, нали?
         Способността му за правене на връзки започна да се възвръща.
         Не.
         Гласът й отново го объгрна и му отне всякакво желание да говори. Такива създания не съществуват, завъртя се в главата му, има ги само в приказките, а и те не съществуват. Спасителна мисъл - дали не беше циганка?
         Опита се да я огледа дискретно, което като че ли не изглеждаше трудно, защото жената гледаше пред себе си и някак не бързаше, или поне не личеше да очаква каквото и да било. Но какво ли можеше да се види? Тъмните коси така плътно обгръщаха фигурата й, че само лицето й светеше с опалово сияние, а бебешката главица сякаш беше част от нея. Последва някакво леко плавно движение и изпод косите й изплуваха бледи пръсти със запалена цигара. Жената всмукна с леко вдишване и спря очите си в неговите.
         „Господи“, помисли господинът, „време е“.
         Поискахте да се видим във връзка с развода ви?
         Разговаряха около десетина минути, през които той с някакво усещане за благодарност към съдбата установи, че в случая няма нищо сложно. Ако е възможно, разбира се, да се квалифицират като прости фактите, че жената имаше две деца близнаци на 20 години от предишен брак, настоящият й съпруг и баща на бебето беше на около 30 и известен като един от гениите в микробиологията, самата тя беше на около четиридесет и собственичка на солидни имоти, имаше брачен договор. Младият съпруг не се противопоставял на развода, вече бил напуснал къщата, молбата щяла да бъде подадена от нея.
         Господинът извади опростения формуляр за подобни случаи, жената го прибра някъде из полите си с леко прошумоляване и каза, че ще изпрати някого да внесе таксата. В съда, разбира се, щели да се явят и двамата.
         Междувременно господинът се беше опитал да й предложи чай или нещо друго, но жената не отговори нито на запитването му, нито на изпитателното изчакване на сервитьора. Не влезе в никакво съприкосновение с обслужващата кафенето система, сякаш бяха се срещнали на някой облак извън времето и пространството. Господинът така и не успя да спре вниманието й върху нещо извън предмета на срещата. Беше уговорено, че услугите му ще бъдат заплатени след приключването на случая по банков път. Без да се дискутира размера на сумата.
         През цялото време бебето спеше, а от пространството около тях се разнасяха изтънчени звуци, които не достигнаха до господина. Гласът на жената измести всичко, намести се на мястото на всичко. Каквото и да бе поискала, той щеше да го изпълни начаса или да умре. Отново мислено благодари на съдбата, че тя не искаше нищо, нищо, освен рутинни процедури, които той описа в някакъв полуавтоматичен транс.
         В един момент с периферното си зрение той долови изправения й край масата силует, чу едно неописуемо „Довиждане“ и създанието изчезна със същата неочакваност, с която се беше появило.

следваща глава