Албена Стамболова

"Това е както става", роман

Литературен клуб | нова българска литература | съдържание

 

21. Назад

 

 

 

         Маргарита не беше излизала от стаята си от два дни. Разни бисквитени парченца, недоядени и цели ябълки бодяха и убиваха в чаршафите на огромното легло, подът край него беше тапициран от пластове дрехи, на които сега стъпиха отвисоко босите й крака. Откъм разтворената врата на банята се процеждаха звуци, оттам идваше и светлината в промъкващия се мрак. Беше стигнала до онова състояние, в което къпането и обличането ставаха възможни, отиването в кухнята - също. Огромната настолна лампа на баба й я привлече и Маргарита щракна копчето. Светлина с вгледани в нея очи от предишни времена. Пусна водата да пълни ваната и със смелостта на анестезирания отвори вратата към коридора. Не се чуваше нищо, абсолютно нищо. Прешляпа до кухнята след няколко завоя, отново никого. Мария, или по-скоро майка й, или по-скоро майка им, я нямаше. Голямата й синя чаша беше върху кухненската маса, но чиста, без следа от кафе. Маргарита се упъти към стаята на бебето. Леглото му беше празно, с разни разхвърляни тук-там неща. Миришеше на бебе.
         Това, че е сама, я потопи в специфичното й замаяно освободено състояние. Нямаше нужда да внимава да не изглежда нелепа. Да не уплаши някого. Щеше спокойно да се изкъпе и да отиде да потърси Валентин. Къде? Там някъде, около университета. Речено-сторено.
         Малко по-късно Маргарита се движеше с огромна тежка чанта и провлачена стъпка из уличките около Чешкия клуб. Дългото й до земята черно палто се вееше като пелерина. Приближи се до групичката потропващи кандидат-клиенти на клуба, които чакаха под мъждивата светлина на фенера над вратата. Мястото си оставаше все така привлекателно и тясно за всички желаещи.
         Големи снежинки се сипеха от тъмнината и се топяха на светлото. Маргарита се повъртя край тях и усети, че е гладна. Купи си шоколад и продължи да върви похапвайки. Студен шоколад под падащия сняг, какво по-приятно. Чантата й се движеше като уравновесяващ топуз от лявото й рамо. Защо ли я взе, и защо винаги е толкова тежка? На неспособността й да отговори на този въпрос Валентин изпадаше в отчаяние. Вече почти не повдигаше крака от тротоара, плъзгаше ги като по лед. Нощна зима из приглушени улички и проблясащи тук-там светлинки. Влезе в един тъмен вход и понеже не намери асансьор, пое по стълбището. Под таванския етеж светлината изгасна. Пръстите й звъннаха на някакав звънец вместо да натиснат копчето на стълбищното осветление. Вратата се отвори почти веднага и Маргарита премигна от тъмното. Обясни, че отива на таванския етаж, младежът, който й отвори вратата, я загледа втренчено, но натисна бутона на осветлението и затвори вратата. Маргарита продължи и се озова пред множество врати, няколко от които изглежда водеха към обитаеми пространства. Почука на всяка от тях без резултат и спокойно пое по обратния път. Валентин не беше там.
         Обикаля още около час из уличките, пресече на два пъти потъналата в заснежени клонаци Докторска градина, изкачи безрезултатно още две стълбища, позвъни на някакви врати, и реши да си ходи. Ставаше все по-студено.
         Трамваят се оказа топъл и пълен. Първото лице, което видя щом се качи, беше това на Валентин. Той се запромъква към нея с неясни усмихнати знаци, добра се най-сетне и целуна по средата, тоест по носа, блаженото й лице.
         Къде ходиш в този студ?
         Търсех те - беше отговорът, на който Валентин само отчаяно кимна с глава и обясни, че тъкмо се канел да мине през вкъщи, за да си прибере някакви книги.
         Камъни ли носиш? - Валентин се опита да да повдигне чантата й, макар че предварително знаеше, че няма да получи отговор. Само я пое от рамото на сестра си и се огъна под тежестта й.

 

         Когато влязоха в апартамента, той продължаваше да бъде пуст. За огромно негласно облекчение и на двамата. Това бяха редки моменти, двамата без никого.
         Докато Валентин тършуваше из стаята си и из библиотеката, Маргарита се разположи на кухненската маса с каничка вино и две чаши. После Валентин се настани до нея и се разприказва. Маргарита не го слушаше, гледаше го блажено и си мислеше, че го намери. Това, къде точно е студентската му мансарда нямаше значение; все някога щеше да узнае. Той дърдореше, но не преставаше да следи изражението й. Занесено и щастливо момиче, лудата му сестра, прекрасната Маргарита. Идваше му да я разтърси за раменете, за да я събуди. Но не сега. Сега само я гледаше и говореше, без да я замесва, позволявайки й да е добре, както тя обича. Около нея да стават разни неща, а тя да ги гледа заплеснато.
         Подът леко се поразклати. Валентин вдигна очи към лампата я видя да се люлее. Хукна за палтата, в коридора изтрополяха изпуснати книги, взе да нарежда нещо на Маргарита. Тя не помръдваше от мястото си и продължаваше да му се усмихва. Валентин се ядоса, хвана я за ръката и усети инертното тяло зад нея. Заплаши, че ще я остави сама, че си търгва, защото има земетресение, Маргарита продължаваше да го гледа. Валентин бясно хлопна пътната врата зад гърба си и хукна надолу, по-далеч от тази луда къща, където майка му я нямаше, а сестра му се хилеше в кухнята.
         Маргарита остана сама и се разплака. Тръгна бавно към стаята си, където я посрещна топлата светлина на бабината й лампа. Пусна отново водата да пълни ваната, така удавяше сълзите; с вода.
         Прозрачната течност пое голотата й и косите й заплуваха около главата. Почувства, че й е добре, дочу звъненето на Валентин, който сигурно беше забравил ключа си и сега се връщаше след края на земетресението. Когато побеснелият звънец млъкна, Маргарита се надигна шумно от водата, прешляпа отново пространствата с мокри крака, отвори вратата, за да установи, че няма никакъв Валентин, и се замисли, дали въобще днес бе излизала.

 

 

 

следваща глава

г1998-2002 г. Литературен клуб. Всички права запазени!