Валентин седеше зад мъничкото си бюро под скосения покрив и съзерцаваше куполите на Александър Невски. Не знаеше дали харесва тази катедрала, която не беше истинска катедрала, а само така я наричаха. Храм-паметник. Огромна църква, дебела и бухнала като великденски козунак. Все пак, забележителност на полуострова. Замисли се за какъв полуостров става дума. По-скоро - за вътрешната, континентална част на полуострова. А това е, като че ли няма никакъв полуостров.
         Четеше за градоустройствения план на Хаусман за Париж. Книгата го привличаше, но и нещо забавяше поглъщането й, сякаш колкото повече четеше, толкова по-гъст ставаше текстът. Беше стигнал до момента, в който спираше след всяко прочетено изречение, за да го препрочете, а и няколкото преди него. Така напредваше с охлювна скорост, а и се замечтаваше толкова често, че вече не се знаеше дали чете, или използва книгата за претекст, за подтекст или за транстекст, кой знае колко такива глупости можеха още да се изредят.
         Важното, че сега седеше там, където искаше да бъде, в малкото таванче, по мярка, успокоен като коте от покривчето над главата и красивия голям прозорец, който отвеждаше очите му далеч над корони на дървета и други покриви. Държеше книгата в ръце, обичаше я, харесваше я, щеше още да я чете. Няколко лъча от залеза пробляснаха в далечно стъкло и Валентин се сви под одеалото на леглото си.
         В този момент зазвънтяха, запяха и заечаха камбаните на църквата, обгърнаха го със звуци, нахлуха и изпълниха не само малкото му пространство, но и онази тиха и незабележима пустош, която понякога тормози нощем и тогава я наричаше моята глава. За какъв полуостров може да става дума. Има го този звън, и толкоз.
         От момента, в който се беше нанесъл в малкия таван, приспособен за студентско живеене, и се беше заобиколил с книги, Валентин знаеше, че е направил крачка. Но напред или назад? Вече беше достатъчно порастнал, за да не си задава подобни въпроси. Тук никой не се опитваше да го стопи като лед върху печката и да го побере в скъпоценен съд. Каквото и да се случеше, можеше да се върне на тавана.
         Замисли се за баща си. Той също беше намерил някакво някъде, където да си въобразява, че живее. Къде ли щеше да отиде Борис? В някоя далечна страна и оттам, може би, да се взира в къщата на родителите си. Мария се беше справила с него за около две години, а за него тя щеше да си остане неговата жена. Както и за баща му. Щеше ли да има следващ? Нелеп въпрос. Майка му не се променяше. Като че ли се беше появила на света такава, съвсем готова и направена. Сигурно така и щеше да изчезне. Ако това беше възможно.
         Валентин потрепери. Ечащите камбани бяха замлъкнали. А той мислеше за смъртта на майка си. Възможна ли беше тя?
         Вече заспивайки, разбра, че не знае за какво задава въпроса - за възможността майка му да е, или за възможността майка му да умре. После си каза, че това е едно и също и наистина заспа.

следваща глава