Албена Стамболова

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | съдържание

 

 

25. Нощни бдения

 

 

 

         Маргарита се запромъква между колене и преплетени ръце, катурнати лампи, обърнати чаши и кой знае какви още отломъци от многочасово седене на земята, пиене, говорене, пушене и слушане на музика. Двама бяха впили устни толкова силно един в друг, че тя застина без да може да откъсне поглед. Изхабените отчаяни неща й въздействаха по особен начин. Протрито одеало, например, или тази безнадеждна целувка с красотата на разкапваща се роза, която изпраща истерично ухание. Реши да поеме отдругаде, препъна се в спящо тяло и твърдо кресло, за да се добере най-сетне до повече площ, където успя да постави краката си един пред друг и да направи няколко стъпки. Къде ли беше палтото й, дългото торбаланско черно палто и гигантската чанта. Непременно тук някъде. Пред нея изникна човек със свещ в ръка, от която капеше восък. Нищо никога не става така, както го чакаш, ето и тук, в началото на вечерта, тя се беше опитала да обясни, че няма време, а после се оказа, че има толкова много. За какъв рожден ден ставаше дума, след като нямаше кой да го има. Или поне тя не успя да разбере.
         През първия час бяха само трима, момчето, което я доведе, и което имаше вид да я познава много добре, и момичето, което отначало взе за домакиня, защото то се преоблече поне два пъти. Седяха край някаква ниска масичка, когато момичето изчезна и тъкмо преди да забравят за него, се появи отново по нещо като прозрачна нощница без нищо отдолу и това изглеждаше красиво в полутъмното място. После нахлуха други хора и Маргарита я изгуби, за да я види по-късно в други дрехи и да се пита дали е същата.
         Сега си търсеше палтото и чантата и усещаше колко е гладна. Най-после попадна в някаква спалня с натрупани върху леглото палта и зарови ръце в купа. Позна своето с върха на пръстите си, като слепец, и го измъкна мъчително разбутвайки меката съпротивляваща се маса. Чантата й я препъна сама, Маргарита я намести на рамо и продължи да си проправя път към изхода.
         Навън се движеха машини, а не хора - хората бяха в машините - трамваи, автобуси и автомобили. Не й се прибираше и реши да отиде до баща си. Силно осветените нишки на дрънчащите трамваи не я привличаха и тя тръгна пеш с товарната чанта на рамо.
         Ходенето я изпълваше със задоволството на свършена работа. Забавна хубава работа, скръц-скръц - ходене по снега. Слалом около паркирани коли, на пост до червени светофари.
         Нощем градът е като нарисуван. Пространства с неясно предназначение и изненадващи къщи. Нощем градът те оставя на мира и те приема в своите места, и ти виждаш, че те са негови, а не твои, на ходещия в него човек. Ако не се плашиш, той ще те пусне много навътре, там където не можеш да стигнеш денем, колкото и да обикаляш. Нощните хора в града го знаят, те са негови, и затова плашат другите и те се страхуват от тях.
         Маргарита не мислеше за тези неща, както и никога не мислеше за нищо. Мисленето за нея беше нещо като отпускане в бълбукащия поток, в който изострената й сетивност я носеше без сътресения докато някой не се обърнеше или не поискаше нещо от нея. Не се знаеше Маргарита да е искала нещо някога. Ако това, което другите наричаха искане й се случеше, тя просто тръгваше и краката й я отнасяха до там, докъдето исканото й се случваше. Ако й се случаше нещо, което я плаши, тя бягаше и никой не можеше да я спре. Така беше пребродила много училища, някои от тях специализирани, други обикновени, беше започвала и недовършвала разни класове, докато накрая Мария реши, че й се полага мир. Маргарита си четеше разни книги, и детски и не толкова детски, ходеше с хора на кино и другаде, но какво знаеше, никой не знаеше. Не изглеждаше потисната, че не е по-определена, а доктор Т., с когото се виждаше около веднъж в месеца, сам бе замрял в стационарното й състояние. Валентин я измъкваше понякога за ваканции и уикенди и Маргарита у несено се смесваше с компаниите. Но видеше ли някого, вече не го забравяше. В свободната й кой знае от какво памет се регистрираха думи, лица, ситуации, в които някой режисьор би открил неизчерпаем материал за монтаж.
         Сега си ходеше из града и никакви сигнали за опасност не достигаха до нея. Отвреме навреме й дотежаваше чантата и тя я преместваше на другото рамо. Какво имаше там, само Маргарита знаеше, каквото и да означаваше това за нея.
         Прозорецът на баща й светеше като фар. Той й отвори почти веднага и се ужаси като я видя. Толкова, че не я покани веднага да влезе, а я остави да вдишва миризмата на изгоряло, която излиташе на свобода от апартамента му.
         Да не си зле?
         Маргарита му се усмихна щастливо и той отстъпи назад. Знаеше, че тя не гледа на нещата като другите, но все пак му стана неудобно от следите на среднощната самотна вечеря в черния тиган. Бързо прогони мисълта за това как Мария готвеше от нищо нещо, как във фурната й се появяваха невнятни гозби.
         Маргарита погледна към пианото, но баща й вдигна ръка - не сега, хората спят.
         Гладна съм, татко.
         Той веднага сложи чиния и филии хляб, наля кола и извади от хладилника салати. Маргарита започна сладко да си похапва, докато баща й се чудеше как да й каже, че го е страх за нея.
         Започна да я разпитва за Валентин, но тук се натъкна на нещо твърдо и веднага заключи, че нещо става в къщата на жена му и той трябва да го узнае.
         Маргарита се нахрани, но и натъжи. Не трябваше да й говори за Валентин. Отпи от бирата си и й заговори за бебето. Тук Маргарита беше по-спокойна, майка й и бебето били добре. А скъпия Борис? Не го била виждала отдавна.
         Както след всяка вълна информация от къщата на Мария, баща й се настрои тревожно. Маргарита се размърда неспокойно като птичка пред буря. Искаше да си ляга и баща й щеше да я закара до вкъщи. Целуна я за лека нощ, леко, все едно че го правеше всяка вечер.
         Когато се качи на големия си кораб-легло, бабината й лампа все така си светеше и не се знаеше кой е в къщата.

 

 

 

 

 

 

 

 

следваща глава

 

 

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]