През това време Маргарита завиваше в златна хартия малки подаръчета. С лилави панделки. Прибра ги в чантата си без да се пита кое за кого е. Седеше си в къщи като безполезно облаче дим. Добре е да измислиш нещо, но съвсем друго е да го направиш. След като прибра пакетчетата, Маргарита си беше свършила работата. Извади от чантата книга и я разгърна. Действие, обратно на предишното. Беше ръководство за компютърна програма на английски. Идеята за компютър беше възникнала в главата на Маргарита отдавна и след като дълго се бе разхождала с книгата в чантата си, сега искаше да има компютър. С всичките му там навигатори и аксесоари. Защо не, беше казала Мария. Не стана дума за малкия портативен. Сякаш той не съществуваше.

         Господин В. вече втори час заседаваше в съвета на директорите на банката. Беше му забавно да ги слуша и наблюдава. Всичко изглеждаше предколедно нереално. Много обичаше този период - най-смелите неща се казваха и решаваха през него, защото той позволяваше изпълнението да се отложи за следновогодишните празници. Визии за развитие прехвърчаха от единия край на голямата овална маса до другия, връщаха се и той отвреме навреме записваше по нещо в големия си бележник. После щеше да има служебно парти за членовете на съвета, съпругите им и няколко души с интересна политическа позиция. Господин В. не обичаше този род партита, но те бяха задъжителни и като при всяко задължение, той се справяше много добре. Единственото, което го тормозеше, бе мисълта, че нещо е забравил, нещо съществено и съдбоносно, ако такива неща още съществуваха.
         Но не би го казал за нищо на света.

         Мария сложи бебето в един кош на задната седалка на колата и потегли по хлъзгавите и втвърдени неравности. Обичаше да кара в този период на годината, почти цялото автомобилно движение беше замряло и тя бързо излезе от града. Магистралата към Пловдив беше суха и почистена и тя натисна газта. Колата беше претоварена от продукти и това я правеше още по-стабилна. Мария добре я усещаше, двигателят жужеше равномерно, от дясната й страна колите сякаш едва се движеха. Поглъщаше километри като неспособен да спре да духа вятър. Когато навлезе в града, вече се смрачаваше. Познаваше добре пътя за селото на родителите на Борис, дано само не се наложи да слага вериги. Задницата занасяше понякога на завоите, но беше достатъчно да го очакваш, за да можеш да го овладееш. Обожаваше да кара, особено през зимата. Пресече няколкото селища струпани по пътя, навлезе в невидимото отклонение, в края на което имаше още няколко къщи. Последната, доста изолирана, беше целта й. Фаровете осветиха отрупани със сняг тополи. Дано само няма н икой насреща, каза си Мария и почти в същия момент видя насрещни фарове да изникват иззад крайпътните преспи. Колкото и плавно да спря, колата й все пак се завъртя и препречи пътя. Онзи насреща също беше спрял и вече се измъкваше навън. Мария остана на мястото си. Мъжът се приближи като мечок, целият обвит в кожи.
         Ще дам назад, има около тридесетина метра до двора на старите - избоботи той докато тя сваляше стъклото. - Ще се оправите ли с маневрата?
         Мария кимна и запали двигателя. Колата забуксува и се затресе, искаше някой да я побутне. Едри снежинки се сипеха отгоре. Фаровете на мъжа изчезнаха зад завоя и после го видя да се прибилжава пеш. Остана зад волана, а той заобиколи колата и буквално повдигна задницата й, за да я постави в добрата директория. Мария успя да потегли и след няколко метра спря до неговия джип в разширението. Мъждивата лампичка до вратата на къщата светеше и Мария излезе от колата. Мечокът с удивление я загледа когато тя тръгна към него. Хвана лапата му с двете си ръце за благодарност и я разтърси с неподозирана сила. После се върна, взе коша с бебето и влезе в къщата.