Бащата на близнаците Маргарита и Валентин беше патоанатом и някога, когато Мария още говореше, често го разпитваше за работата му. После спря с онази неуловимост, с която замряха и отношенията им. Един ден се беше събудил без всякакви функции в собствената си къща, пред децата си и жена си. Всичко, което посегнеше да прави, се оказваше вече направено. Всичко, което понечваше да каже - независимо дали предложение или заключение - вече се знаеше. Децата срамежливо и кротко се измъкваха от ръцете му, когато искаше да ги води някъде, Мария вече ги беше завела. Никой за нищо не го питаше, а когато той питаше, отговорите или бяха пред него, или сякаш никой не разбираше въпроса. Разбира се, процесът беше дълъг, но точно в тази протяжност се състоеше и коварството му. Нямаше какво да се оспорва или подобрява. Достатъчно беше да си помисли за нещо, и то вече беше направено.
         Всичките му домашни инициативи, като едно боядисване, за което специално си спомняше, се проваляха само защото бяха тръгнали от него.
         Тогава беше започнал да пие и никой нищо не разбираше. Правеше от ония скандали на стигналите до ръба на отчаянието хора. Мария се справяше и с тях, можеш ли да блъскаш главата си в стена, която се отмества. Беше престанал да разпознава света, в който живее. Ако крещеше през сълзи, че жена му не го обича, тя сякаш не разбираше за какво става дума. Ако крещеше, че жена му иска да го убие, тя само се усмихваше. Питаше я какво иска от него, докато питайки я, започна да си отговаря. Знаеше, че това е неговият отговор на инстинктивно спасяващо се същество. Но други отговори нямаше и не можеше да има. Живееше в свят на глухи, или в свят на чужди. Беше изолиран като доброкачествен тумор от защитаващ се организъм. Прекара неопределен период в летаргично и утихнало състояние, после опита с да се оживи навън с други хора, които наистина се опитваха да му помогнат. Но къщата с децата и жена му си беше все още там, около него и вътре в него и той не успяваше да п омири тези две възприятия.
         Когато състоянието му стигна до убеждението, че някой чете мислите му и върши всичко, което той има намерение да извърши, брат му го заведе при психиатър. Щом обясни на психиатъра, че жена му е заела мястото му и живее неговия живот, той му отвърна, че се налага да постъпи на лечение. Лекарствата някак го успокоиха и изтласкаха паниката, че трябва спешно да се спасява. След дълги месеци разговори и общуване с персонала и болните, които изчезваха един подир друг, съпругът на Мария научи две неща: че е по-добре да заживее отделно от жена си и децата и че по някакви необясними причини у него се беше самогенерирал проблем, с който той отсега нататък трябваше да живее.

следваща глава