Родителите му решиха да го кръстят в края на онова лято. Защо не го бяха направили по-рано, един бог знае. Борис страшно се срамуваше, не знаеше точно защо това трябваше да му се случи, след като не се случваше с други. Това сравнение дойде в повече, защото живееше без мярка с тях. Усещаше нарастваща паника от мистериозното нещо, чийто главен герой щеше да бъде. Разбра, обаче, че върши нещо за родителите си; неясно какво, но че им прави добро.
         Остави се да го облекат в невиждани дотогава дрехи и пое с процесия възрастни по горския път към параклиса, който се намираше в края му. Не му разрешиха нищо да носи. Чувстваше се добре по пътя, наблюдаваше как краката му сами застават един пред друг. И пак, и пак, как вървят сами.
         Вървене и мълчание ръка в ръка. Там блуждаеха следи от други мълчания, от друго вървене, в гора или не, вървене до някого. Всеки завой открива друг, в очакване на следващия. Безопасно очакване, защото е мигновено под купола на гората с неопределими размери на непозната къща.
         Всичко беше повод да се мълчи. Стъпването беше почти като ходенето. Но не съвсем. Откри, че стъпването е внимателно удоволствие, едновременно собствено и чуждо, общо. Стъпваха един до друг и се преместваха към следващия завой, малко по-нататък, малко по-нагоре, с мълчанието за ръка.
         Борис и те. Докато мълчаха, това беше възможно. Заедно в полумрака под купола. Мястото се разтваряше, за да приеме множественото шествие.
         Тогава Борис научи, че светът може да бъде и така. Без това да е грубо. Без докосване във все по-плътното мълчание, превърнало се в проводима среда. Зад тях се долавяше нещо като шумоляща змийска опашка от все по-дълбоки ръждиви листа. Нямаше нужда да се обръща, за да я види. Пред тях беше същото - пълноводен поток от разногодишни листа, в които сега потъваше до глезените. Разни есени под стъпките им, станали невидими, които сега ги обтичаха надолу към вече извървените от други. В друго вървене. По-късно Маргарита щеше да се опита да каже същото за лампата на баба си и само Борис щеше донякъде да разбере.
         Параклиса си го представяше от време на време, не знаеше точно колко далече е. Дали е бял или малък.
         Вървяха в листата и мълчаха. Без да има нищо премълчано.
         Борис заобича това вървене, както беше заобичал бабичката.
         Стъпките се правеха сами и заедно, понякога едновременно, без правила. Но се правеха. Вървенето вървеше само и той беше там, знаеше, че има параклис в края на пътя. Място в голямата къща, в която сега бяха заедно.
         После го видя и вече беше пред вратата - голяма почти колкото самия параклис. Казаха му да я отвори.
         Борис я бутна с върха на пръстите си и тя красиво се отвори. За да се освети малко пространство с някой, който беше седнал вътре. Миниатюрна жена в черно, с очи, които щеше да срещне по-късно. Очи, с цвят на мъгла. Отдръпна пръсти и вратата леко се затвори.

следваща глава